Накрая го намирам и никога не съжалявам, че съм го загубил преди да го намеря. Освен, ако не ме чакат. Но днес никой не ме чака или поне не ме чакат толкова неотложни неща. Доста от пътищата, които поемам или транспорта, който решавам, че е по добър са изцяло интуиция. Която в по голямата част от времето ме подвежда. Но аз не и се сърдя. Не ме разбирайте погрешно. Аз не вярвам в интуицията. Напълно ирационално нещо е тя, не може да те отведе до никакво полезно място. Но грешките, които ще направиш заради тази интуиция са едно от най-ценните неща в опита ти като човек.
Не съжалявам за това, че се изгубвам, а и възнамерявам да се губя още много.
Само малко ме е страх от кучетата.
Понякога намирам места, които не търся, но които пък никога нямаше да видя, ако не бях тръгнал да търся по подходящ път или по добър маршрут с градски транспорт. Места, които повечето хора дори не знаят че съществуват. Места, където нещата се правят. Места, където табелите са мръсни и изкривени, за разлика от опаковката в магазина, където виждаш същия знак, но лъскав и шарен. Където няма СОТ, но има кучета повече на брой от магазините наоколо.
Чувствам се и малко глупаво на фона на всичко това. Намирам се в непознат квартал, кучета лаят наоколо, пътечка която дори не знам дали води към улица или към нечий гараж.. появявам се насред снежна шир набраздена от релси. Това май значи, че "трамвая", който видях от прозореца на автобуса и реших, че може би ще ме откара точно до центъра не е бил трамвай изобщо. Било е влак. Появявам се от задната страна на централна гара, от далечното дъно на последния перон. До който трябва да ходя още 15 минути пеш през сняг и релси. Релси, стрелки и един-два локомотива шарещи напред-назад сякаш за да не замръзнат.
Подобно нещо става и с говоренето. Говорейки за нещо съвсем свободно винаги стигам до пределите на собствените си знания. Често се опитвам да си създам хипотези за това отвъд. Често тези граници не са само моите граници, но и на самата област на познанието. Това, което е отвъд не е нещо, за което всеки се интересува. Доста хора стигат до определен момент от дискурса и усещайки, че се отклоняват бързо се връщат на познатата територия. Оставайки там където знаеш е едно сигурно място на което може да си всичко което поискаш. Най-вече авторитет. А заради страха си от непознатото или от собствените ти граници се случва да започнеш да проявяваш догматизъм. Смело да заявяваш, удобно скрит зад авторитета си, че това е единствената истина, а другото - глупост. Ако то е глупост, то сигурно твоя страх от него е неоснователен. Защо да се страхуваш от лимитите си, ако ти нямаш лимити, те са просто тебиширена линия върху бяла дъска. Понякога дори ти забравяш, че е там.
А понякога не знаеш, че има такъв лимит, защото ти изобщо не знаеш къде си, по простата причина, че за теб няма нито една отправна точка за да кажеш аз съм тук спрямо там. Но това е една друга история. Доста дълга история.
