Here piggy piggy

Прибирам се в моя малък Дери. В градчето забравено от бога.
Изглежда обаче не е толкова забравено, колкото си мислех. В слънчев ден хората започват да щъкат по улиците, млади хора, стари, познати, непознати. Не съм си ходил от 7 - 8 месеца. Преди, когато се прибирах всеки месец успявах да се се отдам на някаква носталгия по отминалото време. Сега обаче, когато се прибирам след толкова време се прибирам с много смесени чувства. Страх, досада,тук там носталгично умиление по някой дребен детайл, по някоя миризма или особеност на малкия град, която чак сега забелязвам, след толкова години, че не е толкова досадна, а всъщност е единствена по рода си, може би дори рядка.
Поради много нестратегически стоп, накрая вървях около час пеша. Минах през идустриалната зона, не е много голяма, но си беше горещо. През по-голямата част от пътя ме вози един македонец тираджия. Не млъкна през почти целия път, а аз първо си мислех, че разбирам какво ми говори, но щом стана дума за компютри, той не си затвори устата да ми разправя коя фирма, какви видео карти пуснала, коя какви особености имала и т.н. и започна да говори на смесица от английски, програмистки и македонски вече съвсем нищо не разбирах, но не ми и пукаше, нито ме интересуваше.
Та ходя си аз, по прашното шосе, не много широко, с не много коли по него. С кучета лаещи от някоя барака на охраната на бетонен възел или древен завод, незнайно защо и от кого още охраняван. До един огромен завод, не действащ от повече от 15 години имаше заградена част от пространството между шосето и сградата, нещо като малък двор. Продълговатото парче земя явно се използваше за отглеждане на прасета. Черни при това. Няколко големи и няколко дребни малки прасоци. Ако имах фотоапарат, щях да снимам точно такива смахнати неща. А не обичайните клиширани фото обекти на които всеки трябвало да се пробва. Щях да снимам схлупените барачки, купчините стари вещи и мебели около нечия бедна къщурка, нещата, които разкриваха някаква, нечия история. Парчета от нечий живот захвърлени някъде, на показ, на боклука, но въпреки това невидими. Всичко странно и малко, всичко човешко, показващо се изпод маските на хората, изпод тежката, претенциозна и изпиваща ежедневна размяна на думи и жестове. Странното е нормално. Спонтанността е неестествена, смешна, нелепа. А не приятна и лесно възприемчива от околните.
Стигам вече града. Вече трескаво се питам колко неща ще ме накарат да се махна с удоволствие и колко ще ме накарат да си спомням с удоволствие за миналото. Още 15 минути до нас и вече си представям всичко, което ще видя. Хубавото и лошото. Минавам покрай една от къщите в началото на града и си спомням, че някога там с баща ми, чичо ми и един приятел правихме циментовите заграждения около къщата. Спомням си дъщерята на човека на който работихме. Не си спомням името и, но помня, че я харесвам, че когато говорехме тя сякаш беше по-различна. Скоро щях да си припомня името и. Различна като - не слуша чалга и се интересува от други неща освен себе си. Беше хубава, спомням си как си мечтаех да я заговоря след това, как се оказа, че тя май не живее в града, че не я срещам по улиците, защото май учи някъде. Никой не можа да ми каже къде обаче. Фантазирах си, че хей сега ще се появи от някъде и ще я поздравя, че може би ще стане някакво чудо и може би ще завържем разговор. Фантазии.
На портата има некролог. С нейна снимка. Стана ми болно. Сякаш за пръв път изгубих някой близък наистина. Някакво чувство, че НЯМА повече да я видя. Никога, при никакви обстоятелства. Край.
По-късно ще разбера - свински грип.
Малко по нататък, още некролози, някои от които на млади хора.
Живота в малкия град все още тече.
Хората са си още там. Живеят си, чакат промяна. Чакат кризата да отмине. Чакат подходящия момент. Някои отиват в по-голям град, учат, че даже и магистратура, после се връщат пак там. До края на живота си. От сега се вижда тоя край. Стивън Кинг понякога успява да използва по подходящ начин метафората, макар и не майсторски. Малкият град и неговото голямо зло, което се крие в миналото. И в настоящето. В децата на малкия град. Повечето от които не ще искат да избягат от него. Но някои ще отнесат всичките си страхове от там, ще избягат там където нищо няма да им напомня за онази сила, която винаги е във въздуха. Която пречи да дишаш. Един от героите имаше астма.
Всъщност момичето починало от свински грип по времето на болестта не е било в малкия град. Ето защо това не е добра метафора.