Замислял ли се е някой какво е страха?
Нямам предвид опасения и притеснения за бъдещето, дребна фобия или страх дали ще вземеш изпита. Имам предвид истински страх. Това което те ужасява, това което те кара сякаш гледаш в бездната отвъд. Това което е лично за всек от нас и същевременно общочовешко. Именно това. За всеки то има различна форма, но зад тази лична история се крие нещо общочовешко, нещо първично.
Същото това нещо е много неясно, неуловимо. Има един много просто пример за да обясня неговата неуловимост, неговото вечно свойство да се изплъзва на съзнанието. Някой ви задава въпроса "От какво най-много те е страх?". Съвсем откровенно да си признаем, че ние не можем да дадем отговор на такъв въпрос, нито за нас нито за пред другите. Можем ли да отговорим честно на такъв въпрос? Не мисля. Дори и да можем сякаш това, което сме отговорили не ни се струва толкова страшно. Нещата за които ще се сетим някак не ни карат да потръпнем, не никарат да се вледеним от ужас, а знем, че има неща които са ни карали да се чувстваме така. Може би не се сещаме за тях, може би се сещаме но смътно и сякаш отказваме да му отдадем чак такова решаващо значение въпреки незадоволителния ни отговор от по-рано.
Не можем. Не че не искаме, просто не можем. Мислим си, че се познаваме. Както е казал един известен човек, "мислим, че сме стопани в собствения си дом".
Не можем да отговорим не защото не искаме, а защото просто не можем, нямаме достъп до най първичните си страхове.
Обаче има хора, които са преживели нещо. Които са били травмирани и цял живот носят белега на едно минало за което може да носят а може и да не носят отговорност. Първите може би знаят най-добре какво е страха. Вторите имат известен достъп до този истински страх. Според мен вторите са надникнали в бездната. Чрез личната си история и миналото си винаги ще знаят нещо, което някои хора може би никога няма да видят.
Не казвам, че тези травмираните хора са по мъдри или по проницателни за нещата в живота. За съжаление не. А понякога да. Честно казано не знам дали това помага за достигане на зрялост или мъдрост. Но не това ме интересува тук.
В известна степен удоволствието и страха имат много общо. Бих казал, че прекоменрното удоволствие има характеристиките на чистия ужас, но това е друга тема, която ще отложа за далечното бъдеще. И все пак ми се ще да спомена, че удоволствието и страха имат доста общо. Например много добре знаем, че филмите на ужасите се правят за хора, които искат да ги гледат. Доставя им удоволствие. Но не можем да кажем, че те са по извратени от другите, или поне не всички от тях.
Та защо му е на някой да гледа филм, който го кара да се страхува? Доста хора си задават този въпрос, тези които никога не гледат такива филми. Но мисля, че има доста просто отговор. Същите тези хора ще седнат и ще изгледат една сърцераздирателна любовна или военна драма, след кеото даже ще се почувстват по-благородни и по-човечни. Но изобщо няма да си дадат сметка, че в същия този филм, това което ги е задържало пред екрана всъщност е същото, което поддържа и маниака на филмина ужасите. Страданието на главния герой. Удоволствието да преживеем чуждото страдание, тайничко знаейки, че ние сме или бихме изпитвали същото. Но от безопасната дистанция на монитора, екрана или кинескопа. Или дори от зрителското място в театъра. Това което ни е "грабнало" (подходящ израз!) в действието е страданието на другия.
Разбира се хората, които се считат за по изтънчени просто не биха могли да понесат страданието, ако то не е облечено в смислена и човешка история, саможертвена постъпка от страна на героя или украсено от екзистенциална драма. Аз се смятам за един от тия хора.
Бих спрял до тук, но мисля, че има още какво да се каже. Какво всъщност ни кара да желаем да гледаме и съпреживяваме това чуждо страдание. Ницше си е мислел, че казвайки че състраданието е само удвоено страдание ще накара хората да се замислят, дали да си правят това "вредно" усилие.
Добре де, какво ни кара да го желаем? Садизъм? Мозохизъм?
0 мнения:
Публикуване на коментар