When you grow up, your heart dies

ALLY SHEEDY in THE BREAKFAST CLUB

Може би поради неустоимия и чар или сексапил, може би защото приликата между нея и друго едно момиче, настъпило самолюбието ми преди време и по-което си бях изгубил съня (буквално за съжаление), а може би защото все пак има голяма доза истина в това, казаното от тази пленителна девойка ме накара да мисля все повече над думите и. Или може би защото се усещам, че се оглеждам за бял мърморещ заек с часовник на верижка.

Помниш ли времето, когато плодовете сякаш бяха по-вкусни, когато баба ти отваря фурната и от там се носи най-апетитния аромат на баница сякаш изгубен завинаги от тогава, когато си влюбен за пръв път и как сърцето ти спира при всеки неин неволен поглед, как плачеш за пръв път на книга, как умираш от страх на някои филми на ужасите, как ставането сутрин за училище е най-гадното нещо, което може да ти се случи, как танцуваш или дивееш и пееш на дезодорант докато вкъщи няма никой?

Все съм си мислел, че на мен няма да ми се случи, няма да попадна в матрицата, няма да се оставя да съм един от тия обречени души, които баща ми и майка ми сякаш представляваха за мен. По някаква причина от как се помня искам да съм всичко друго но не и като родителите си. Вечния отрицател. Съм, което не съм. Борех се със зъби и нокти да не бъда това, което баща ми предвещаваше с неговите житейски поучения – Ще си говорим, когато ти имаш жена и деца... Ти от живота нищо не си видял. Аз ли защо пия? Ще те видим теб като пораснеш. Изпадах в тих ужас от такива пророчества и се зарекох никога да не стана това. Може би поради тоя мой страх не харесвам историята. Мисля, че успях. Почти нищо у мен не е като у баща ми. И все пак... липсва ми оная чувствителност, която като бях малък ме караше да се побърквам от яд, която ме караше да мразя и да обичам маниакално, да плача почти всеки ден по хиляди причини и да намирам успокоение в самотата.

За щастие винаги остава нещо от тогава. За щастие миналото те прави такъв какъвто си, дори и нещастното такова, то е там и ти можеш да се домогнеш до него, до хубавите моменти, до дребните неща, до бабите и дядовците, до първа целувка, до мързеливите съботи и недели, до риболова с приятел/и, за игрите по прашните улици с другите хлапетии, разбитите колене, първото сбиване.

Всички първи страсти от тоя вид са като магия.

За нещастие същото важи и за лошите неща.

Колко е трудно човек да се радва на живота. Колко по-трудно е отколкото тогава. За съжаление е трудно да си и двете, дори невъзможно – да си запазил детето у себе си и да си възрастен и отговорен. Все пак човек трябва да прави всичко възможно за да ги съчетава. Все пак сега имаме други каузи, други кули за покоравяне. Има го секса. Има ги парите. Има го насилието. Страха за бъдещето. Страха от самотата. Страха от неизвестното. От еднаквостта. От промяната.

(Но/не) Може ли без страх? Дали страха е това, което ни пречи? Дали устремени към бъдещето, нещо недостижимо само по себе си не можем да сме вече деца? Или заради страха?

Между другото филма е The Breakfast Club. Трябва пак да го гледам.