Историята започва от комикс със същото име на един доста известен автор (writer) на комикси - Mark Millar, който издава въпросната поредица от съвсем скоро. Дори филма излиза преди комикса. И като се има предвид, че правата не се държат от Марвел, а от самия Millar (как ли се произнася това) човека можете да си представите колко е подсигурен. Интересното е, поне от пръв поглед, без да се ровя много, че автора до сега е правел само нормалните супер геройски комикси без gore, насилие и кръв като Kick Ass. За сметка на това в тази поредица... виждате на картинката. До тук с предисторията.
Първо - само Тарантино може да прави филми, в които насилието и отнемането на човешки живот е като 'между другото' в историята или си е направо задоволяване на чист садизъм, няма какво да се лъжем. Само Тарантино казвам, защото... стига ни един луд, който да минава тук там за изкуство ок? Какво не им е наред на хората днес? Все повече насилие, все повече убийства, все повече кръв, все повече агония. Толкова ли е трудно да разкажеш една история, защото историята на филма определено имаше потенциал, макар не особено велик, без да се налага да използваш такива архаични похвати за да задържиш публиката? Сюжета, можеше да си запази нужната доза тийнейджърски сексуално-незадоволен хумор, насилие и фантасмагории без да се стига до там. Но такъв е бил замисъла на автора, сигурно трябва да говоря за него. Но той е един. Зрителите обаче, са хиляди.
Ужасявам се от някои хора, когато с някакво нескрито удоволствие четат нещо, или гледат нещо, в което има огромни дози насилие и никакъв или почти смисъл. Това е извратено. Няма как да не си помисля, че такива хора не просто таят садистични наклонности, те направо жадуват за кръв, за болка. За чуждата болка.
Това ли са съвременните филми? Без никаква цензура вече можем да говорим всичко, да правим всичко и да преминаваме всичко, което някога е било граница. Нима е нужно? Просто поредния евтин трик, ако не е секс ще е насилие. Или насилие и секс.
Малкото момиченце е нещо ново, до сега такива персонажи в американското кино имаше малко. Hard Candy може би постави началото. При японците си е направо архетип обаче, чиста перверзия, абсолютно, чиста, почти неприкрита перверзия. Мисля, че скоро и в Холивуд този тип персонажи ще почнат все по-често да се появяват и да 'радват' зрителите. Знаете кои зрители имам предвид. Когато това стане факт, вече ще имаме причина да се питаме защо, и какви фантазии точно задоволява подобен образ. Кастрираща и същевременно съблазнителна и безпомощна? Някой друг път за това.
В крайна сметка, всички четем за чуждата болка, била тя на Христос или на някой от персонажите на лошите във филм на Тарантино и и се наслаждаваме. В основата си и двете задоволяват една и съща обща черта. Разликата е, че първата предизвиква не само мощни идентификации и емоции, но и ги трансформира в нещо, което едновременно е наслада, но и противопоставяне на това удоволствие, същия емоционален заряд се използва за да бъде осъдена една такава извратена постъпка. Втората успява да го прикрие много по-слабо.
Тук въпроса не е доколко двете се свеждат до едно и също, колкото дали някои хора не са склонни да се подхлъзват повече към втората, под претекст, че е просто, неангажиращо развлечение.
Удоволствието отчасти идва точно от приближаването до ядрото, до това страдащия да стане насилник. От това да отмъсти, и колкото е по оправдана постъпката му, толкова по приятно е наслаждението му/ви/ми/ни. От това ролите да се обърнат. Обърнете внимание, колко често лошия и добрия си приличат. Как имат подобни жйтейски истории. Или точно противоположни, сякаш са негативи един на друг. Ефекта е еднакъв. Добрия и лошия, всъщност се различават доста малко един от друг или единия е това, което на другия му липсва.
Тръпката, полусъзнаваното удоволствие от тънката ирония, през мръсния виц, до чистия сарказъм, чак до цинизъм, подминава дори изброените и стига до... погледнете cartoon network.
Вече е модерно почти всички анимационни герои да се оригват, да пърдят и да си разтягат сополите. Анимационните филми дори постепено се отдалечават от детското и от забавното. Всъщност забавни са, но не съвсем за деца. Дори в киното това, което наричаме сюреалистично започва все повече да изглежда гротескно.
0 мнения:
Публикуване на коментар