Понякога имам такива моменти. Сякаш не съм себе си. Чудя се дали не се увличам, не се занемарявам. Да изкушавам се и се оставям на изкушението да изгубя ценни минути в безсмислени занимания. Вечер, когато работния ден е свършил и особенно като знам, че ми предстоят цели три почивни, макар и не толква почивни, вместо да се отпусна под душа, да забравя за всичко не мога да спра да се задавам въпроси. Вярно е че много мисля. Но това е което ме поддържа жив. Днешния въпрос е дали това, което правя, с което съм за захванал е правилното решение. Дали не бягам от моите страхове както всички останали, които така уверено укорявам, че не са способни да приемат реалността и да имат инициативата за него.
В моменти на забвение, на безмерно спокойствие .. каквото вече толкова малко има в живота ми какво ми минава през ума? Спокойствие... безкрайна празнота и нищо, което да иска...което да изисква... пробягва обаче едно съмнение - На каква цена? Минутите в забвение и спокойствие са приятни, но какво може да има на тяхно място? Загубено време в бездействие, време в което мога да чета, да общувам, да се движа, да спортувам, да гледам филмите които все се каня от няколко дни, да направя всичко за което не ми стига времето и т.н. упреци.
Рядко имам щастието да се чувствам спокоен. Истински спокоен.
Имаше време, в което за мое очудване бях така щастлив, че нищо не исках да правя. Нямаше как да не се поодам, толкова приятно беше мързелуването и въргалянето в леглото с нея... само че тогава взе да продължава твърде дълго. Сякаш времето пак чукаше на приземния прозорец за да си иска своето. Сякаш това безгрижие, колкото повече продължаваше толкова повече приличаше на смърт. Може би това ще да е един от големите ми страхове, смъртта.
Много забавно е когато някой, каже че не го е страх от смъртта. Какво по дяволите значи това? Някога умирал ли е? Някога усещал ли е живота си застрашен? Нима няма цели? Неща които иска да постигне и за които ще съжалява в последните си мигове? В младежките си години на цинична критичност спрямо всичко и аз имах някаква подобна идея, че не ме е страх от смъртта, Мислех се за особенно недосегаем за ежедневните тревоги на хората, толкова, че дори самия живот вече си го въобразявах като низша форма на съществуване, че дори и единствената такава.
Напоследък си възвърнах съня. Онзи нарцистичния, който показва, че вече всички части (доколкото е възможно) са се върнали по местата си. Либидото се е оттеглило и вече почти пълноценно се е вляло с това объркано Аз. Искам да почина. Хм. това вече прозвуча страховито. Искам да заспя безгрижно и да не мисля за всичко, което ще е, беше или е. Искам малко време в което нищо да не е.
Напълно ме обърка :)
ОтговорИзтриванеНяма такова спокойствие, просто няма, или поне аз лично не съм го намерила. Може би и аз съм в ония моменти на цинична критичност, но не ме е страх от смъртта. Замисляла съм се, че би било ужасно за хората, които ме обичат. Но за мен самата - не знам. Не мога да кажа, че съм вкопчена в живота и няма да го пусна. Нямам и подобно желание. Той си е мой, дори да се окаже кратък. В това е красотата му донякъде - нямаш представа колко време имаш.
Понякога и аз искам да почина. Да СИ почина. Да спра да мисля, да затворя очите си за всичко наоколо, което не ми харесва. Да съм егоистично успокоена и празна от мисли. Но това ме кара да мисля, че някак ще се обезсмисли всичко преди това. Всичко което е преди, по време на и след тези блудни мисли, които не ти дават да заспиш. Но които те карат да се чувстваш жив, нали.
Мисля, че има време, в което нищо не е. Но то не е кратко (малко, както си ги го нарекъл). То е Вечността. И от него сигурно връщане няма.
Затова е толкова страшно. Съня е едно жжелание за смърт, желанието да си починеш се родее според мен с това, затова е толкова страшно. А и затова е и толкова прекрасно. То дори не е мазохистично, мазохистичното дори е преиначено желание за живот, зов за живот дори.
ОтговорИзтриванеДокато това спокойствие напомня за едно подобно състояние в далечното минало на всеки от нас. В което покоя е нарушаван само от смътни приглушени звуци и едно никога не спиращо сърцебиене. Което състояние е всъщност желанието да липсваш,а защото чувството за идентичност просто липсва тогава, когато всичко е едно цяло.