dreamy but not really

Днес - един скапан ден. Започващ от вчера.
Сутрин, когато ставаш излизаш и тръгваш на работа. Особено, ако не си от тези, които отделят по 30 минути за грим, кафе, чай, какао, сутрешния блок на nova или Btv пълен с правописни грешки и тъпи шеги, ако цениш всяка минута от сънното си съществуване, ставането ти е точно каквото е моето (ужасно).


Понякога си казвам 'чувствам се като...'  а завършека е различен 'мачкан от тир, но по-скоро като невестулка заплетена в гумите на тир и прекарала там един международен тур' или 'бит от орда разярени маймуни'. Хубаво е човек да се наспива. Предварително се извинявам за липсата на логически скоци на мисълта или респективно липсата на последната.
Често вървейки към спирката се опитвам да не мисля за това колко е скапан целия свят, колко са отвратителни тия хора дето минават покрай мен, колко е безсмислен живота и колко е скапано всичко, за какво изобщо ходя на работа? Какъв е целия смисъл? Няма такъв, какво се залъгваме всички? Защо го правим, някой пита ли се? Ако се събужда като мен може и да се пита, но ако видя някой като мен насреща ми с вид като моя много малко вероятно да почувствам, че съм попаднал на сродна душа. По-вероятно ще си кажа "тоя какво ме гледа като гърмян заек? кой знае какви скапани проблеми си има и той и какво ли си мисли за мен". Всичко това от едната страна. От другата един 'Разум' : Виж сега, не можеш така. Може би в тези студени, мокри, горещи или просто нещастни сутрини не мислиш трезво. Дай си малко време. Всичко това е субективно, повлияно от разклатения сив бъбрек, който подлагаш на системна липса на сън. Идеално го знаеш. Хората си имат и хубавата страна. Всеки може да мисли така и какво ще стане тогава? Ха, недей така. Дай пример със себе си. Категоричен императив, няма как. Здравия разум е това, което ни крепи в такива моменти. После разбира се си позволявам да мисля и от тази нихилистична гледна точка, вече с подкрепата на няколко часа будно състояние. Да си кажа, че всичко е точно такова, нещата в повечето случаи наистина са окаяни, сиви и покварени. Общо взето това е света. Не особено приятен. Неудобен и ръбат. Направо чудовищен. Та в такова едно изтерзано състояние може да се каже, че нещата се виждат в истинската им светлина. Просто ти иде да унищожиш целия свят, да му теглиш една майна.
Разбира се си давам сметка и за всичко красиво по света и всичко хубаво което се случва. Просто голямата картинка (която все повече се среща в блоговете, които следя, сякаш всички са се наговорили :)) е твърде ужасна.  Винаги съм си мислел, че човешкия свят е човешкия свят. Всеки порив към универсални истини, системи за обяснение на вселената, екзистенциални умопомрачения и вопли за спасение са бягство от реалността.
--  Но това е част от естествените потребности на човек да съгради обясним модел за света за да се справи с тревожността породена от собствената си незначимост, тленност и безпомощност.
ДА. ИМЕННО! (друг е въпроса, че има хора на които не им дреме хич за това, те пък се интересуват най-вече от карначета и ракийца.) Точно за това го правят, но защо чрез илюзии? Защо с безсмислени построения?
-- А как да се справят с екзистенциалните си страхове?
Ами защо просто не ги приемат? Защо просто не прегърнат всичката тази незначителност и ужас? Защо не заживеят с нея? Какво става тогава? Ако всеки се опита да избягва илюзиите, опитва се да вижда безмилостната реалност на хаоса и т.н. природа? Какво ще ни остане, ако всички илюзии са разбити? Най-хубавото нещо на света казвам аз :)
не знам дали е възможен такъв утопичен (тук има ли ирония?) свят (не няма), но знам какво ще стане, ако всичко това се случи. Или поне какво би било напълно възможно да стане. Самотните хора оставени в космическия мрак на единността си ще могат да видят, че на фона на всички трансцендентални идеи, идеологии и меркантилни, маркетингови обяснения за реалността и другите те имат нещо повече. Нещо, което не съществува никъде във вселенските дебри. Нещо, което е само наше, човешко. И най-хубавото е, че то не може да бъде друго по дяволите! Общуването (да не кажа любовта, но вие разбирайте както искате) е това нещо. Сблъсъка на две вселени. Всеки човек е вселена. Всяка среща може да е творчество, всеки диалог нова реалност. Ако това бъде разбрано, хората биха могли да преоткрият света, като философията, квантовата физика, теориите за смисъла и религиите могат да бъдат едно приятно, важно занимание, но да са вече на заден план. Просто един интересен живот и свят. Изживян в пълната му виталност, в социума извън стереотипите и етикетите. Извън радикалните идеологически и политически разделения.
Хората имаме способността да породим не просто чудеса. Вселените могат да се разгръщат, да се променят, да се раждат звезди и да умират стари. Да се сливат и разделят.
Какво друго? Ами единственото, което остава е да полагат усилия за да се справят, за да направят нещата по различни, разнообразни, приятни. И по този начин могат да преминат границите на тази самотност в света. Като творят. Да, идеята не е моя, Сартр е. Само дето неговото е едно изречение, това за творчеството.
Lovu and a pees