Сънувам сън. Рядко се случва напоследък. Още по-малко да е хубав.
В съня чувствам безкрайно щастие. Случило се е нещо, случва се и обещава красиво бъдеще.
Намирам се в бална зала и танцувам с едно прекрасно момиче, което някога имах щастието да знам, че ме обича, или поне тогава тя така твърдеше. Танцуваме на притъмнена светлина в една средно голяма бална зала, под звуците на викторианска музика която се лее от невидим клавесин. Изведнъж изтръгнат от безметежния си унес осъзнавам, къде се намирам и колко щастлив съм. Имам нея, тук, сега. Сгодили сме се. Ще се оженим. Ще прекарам живота си с нея, Боже, с какво заслужих това щастие, не мога да повярвам на очите си. Как? Сърцето ми трепери, щастие ме облива на вълни, не спираме да танцуваме. Тя е с огромна, красива викротианска бална рокля от зелена тафта, която аз съм и подарил. Предсватбеният подарък. Тя я обожава. Тук, ще бъде сватбата, дошли сме да разгледаме мястото и тя го обожава.
Миг след като съм осъзнал щастието си идва и тревогата. Притеснението започва бързо да се прокрадва, нещо не е наред. Нещо не е наред! Какво обаче? Трябва да се сетя, нещо ми убягва... Това момиче.. тя е сгодена, за друг! Трябва да разбера, какво е станало! Защо тя е тук? До кога? Ами той? Какво се е случило? Тя няма да е тук завинаги, нима? Измамен съм? Объркан съм. Да бъда ли щастлив? Или мнителен?
Решавам да говоря с нея.
Спираме и тя моли да види залата за приема. Водя я още опиянен от омаята на момента, но тревогата все още изпълва мислите ми. Показвам и я. тясна е, не голяма, но чиста и някак изтънчена, без почти никакви детайли. Залата е всъщност една четвърт от голяма зала с формата на окръжност. Заградена е само една четвъртина за нас. Поглеждам зад преградата, виждам просторната голяма част на другите 3/4.
Излизаме и вървим по пусти смрачени улици, тя все още е в роклята си, все още в еуфория, смее се, скача. Аз опитвам да заговоря. Да заговоря за несигурността, за нещо друго. Тя обаче не ме слуша, говори ми за нещата около нас, колко са хубави. Опитвам се да привлека вниманието и. Да и покажа страха, да и разкажа за тревогата. Тя не чува. Смее се и други неща вълнуват малкото и прелестно сърце в момента.
Не мога освен да се чувствам безпомощен, задушавам се в страха си. Сам, неспособен да и го покажа, неспособен да я накарам дори за миг да забрави за света, така прекрасен в момента.
Не мога да се сдържа и я смъмрям, че не ме забелязва, че не ме вижда. Вместо да разбера истината, да разбера намеренията и, се налага, и се мразя затова, да спорим, да не можем да говорим за това. Тя не иска да види нищо от очевидното, от болезнената истина, иска да се смее. Парализиран от безсилието си се събуждам.



Искам да кажа, че има някои доста лигави неща в съня, не съм фен на танците и не може да не накара човек да танцувам, освен може би с 300 волта прав ток.
От друга страна се оказва, че след седмица тя наситина ще се жени. В неделя.