Едно от най-точните описания на начина, по който човек преминава през живота си:
It is as if in early childhood we create a script for a drama and then spent the rest of our lives seeking out others to play the parts. This does not mean the script cannot be changed.
През живота си, независимо дали го отчитаме или не, преживяваме отново и отново отношенията си с родителите и приятелите си от детството. В определен контекст това може да е доста зловещо. Да е като проклятие. "Защо все на такива жени/мъже попадам?" Проклятие? Съдба? Невероятна случайност? Предопределеност? Карма? Истината е, че сами си го търсим и намираме. Човек има интуиция за такива обстоятелства, умение да се напъха в точния калъп, че дори да си намери подходящ човек, който да изиграе ролята, а ако не се правя добре дори да го манипулира и промени така, че да пасне идеално. И да, всеки следвайки невидимата нишка и неписания сценарий на своята драма, попада на чуждите сцени, в постоянно прослушване за нечия драма, попада в отредената му роля, а от друга страна опитва се да намери тази, която да му създава комфорт или носи наслада.
Тук някой би му хрумнало, че ако двама души, откривайки магията между себе си в съответствие с личния си мизансцен, пасвайки си като парченца от пъзел ще сътворят феерия от тази среща. Но точно тук съществува и обратната страна на нещата. Ако в самосъжалението си откриеш, някой подобен на теб (което всъщност е доказателство за нарцистичната натовареност на това състояние), със същите тегоби и страдания, който издига личното си страдание в култ и колкото и да ти се струва, че си открил сродна душа, разбираш, че всъщност никой от двама ви на може да се добере до чувствата на другия истински, защото никой от двамата не е способен да направи компромис или да постави себе си на второ място.
Или търсейки майка си или баща си в партньора, се оказваш вечно незадоволен. Защото, колкото и да прилича на майка ти все пак тя НЕ Е майка ти и не може да знае желанията ти без вербално посредничество. Не е баща ти защото понякога се налага да пораснеш.
Разбира се такива двойки могат да съществуват в пълна идилия до края на света, стига никой от тях да не нарушава рамката - аз съм родител, закрилящ и защитаващ, а ти си слаб и несамостоятелен. И двете страни могат да изпитват невероятно наслаждение от ролята си и да са пример за семейно щастие. Стига нещата да не се променят.
-- Имах една приятелка, когато бях малка исках да имам нейните родители.
-- Какво им беше толкова прекрасно?
-- Бяха идеалната двойка, обичаха се, докосваха се и се целуваха, нещо, което моите никога не правят.
-- Няма идеални семейства, само това знам.
-- Те бяха.
-- Не вярвам. Сигурен съм, че толкова идеална семейство не може да има. Идеалното семейство е това в което има видни недостатъци и все пак има място за щастие. Как живеят сега?
-- Те сега се разведени.
Хората обичат да гледат на нещата от разстояние и да обобщават ли, обобщават. Да не искат да знаят. Болезнено, умишлено, настървено да не знаят. Медиите подават информацията за нещата по шокиращ и повърхостен начин. Статия във вестник: Момче убива съученик заради SMS.
Четеш и тръпнеш ... а, ама той не бил точно момче, цели 29г.... аха, той не го е убил всъщност, само го е заплашил с нож... хм то не било смс само имало и друго..
Оказва се, че заглавието няма нищо общо с реалността, а само се опитва да привлече жадното за зрелище око. Момче уби баща си. Какви били днес децата! Нямало вече нормално детство, всичко дрога и пари! Боже до къде стигнахме, тц, тц! Докато всъщност никой не иска да знае защо?
Прещракало му! Ами да, от дрогата! Те не са добре, мозъка им става на нищо, луда работа. Семейната идилия бива ненадейно разкъсана от сатанинското творение - наркотиците. Явно причините винаги са в материята, в предметите и вещите. Във времената в които живеем, в парите и престъпността. Не в родителите. Не в липсата на ценности и възпитание. Не в безкрайната незаинтересованост на родителите. Не искат да знаят.
Всичко започна днес с едно безобидно наблюдение.
-- Ти, Р., да те пита, какво работят тези дето напоследък толкова полудяваш по тях, твоите безкрайни флиртове? Единия не беше ли полицай? Другия някъв таен агент на ДАНС? Дали има зависимост, а? Все силови професии или в държавната система за сигурност?
-- Абе Томи, аз си падам по мъже, които изкарват сериозни пари, това е.
-- И все пак, май повечето са точно такива, а? Не?
-- Да може, но не е заради това....
-- Баща ти какво работи викаш?
-- Хм, на мен цялото ми семейство са в системата на МВР. Баща ми ... вуйчо ми... дядо ми...
-- Не те ли притеснява малко факта, че все пак си на тати момичето? И тати още май не си го оставила?
(тук не следва сляпа женска ярост, но няма да продължавам)
Докато пък аз, който уж се пази от тези вредни навици, същата вечер, на излизане от работа се заприказвах с колежка, жена на около 65 и ми стана доста приятно да си бъбрим и си давам сметка в един момент, че това усещане, странно задушевното отношение, не е толкова уникално. Спомням си баба ми. И как клюкарствахме и как можех, докато беше жива, да говоря с нея , макар и не толкова често, по същия начин за почти всичко.
И се усмихнах.
Мдам, напоследък и аз си мислех за това как някои неща от детството, например, не само оформят човек донякъде, но продължават да го преследват докрая макар и в някаква неразпознаваема форма.
ОтговорИзтриванеНаскоро четох една книга на Букай за двойките, където той казва, че във всеки от нас се крие едно дете, някога наранено, което несъзнателно пренася болката си в живота си на възрастен и дори върху другия, когато вече е част от двойка. И когато и двамата са две наранени деца, те може да потърсят утеха един в друг, а може и да поведат война помежду си, ако не изпълнят взаимно очакванията си.
Това, което ме потресе, е схващането, че когато двете пораснали деца разберат, че не могат да избягат от болката благодарение един на друг, те решават да имат дете.
Което ми звучи ужасно тъжно.
Ти какво мислиш за това?
След като не успяват да постигнат каквото са търсели у другия, се опитват да го намерят в детето. Не е тайна, че много двойки, се женят и след като чувствата изчезнат следващата стъпка е детето, а в негово лице могат да се видят много възможности за задоволяване на желанията на родотелите. Майката напраимер има пълна власт върху детето и докато тя упражнява тази власт (да задоволява например неговите желания, които малко по малко стават нейните собствени желания, а детето в един момент не може да различи собствените си желания от тези на майката, а когато това стане бива преследвано от непоносимо чувство за вина) детето е просто нейн иснтрумент, нейн източник на удоволствие, на наслада, без самоот то да има право на каквата и да е спонтанност или свобода. Такава майка, която е последвала принудата си за повторение и съживила своите детски сцени, тук отново ще се опита да направи от сина или дъщеря си това от което има нужда. Докато бащата според мен може, ако изобщо са останали такива бащи в тукашния матриархат, да изисква определени постижения или да съблазнява по особено приятелски начин.
ОтговорИзтриванеЗа да си родител, трябва първо да си преодолял детските си страдания и неудоволствия. Да спреш да се надяваш на безусловна любов и бащина закрила.
'Детето е симптомът на семейството'
децата са без преувеличение най-красивото нещо на света. Именно затова мисля, че преди да ги има човек трябва да е изживял максимално добре, това което е имал нужда да изживее. Да е видял и направил максимума от това, което ТОЙ е искал да види и направи. Да е съзрял за много от грешките си, да е надрастнал много от проблемите си и чак тогава да дава живот. Само тогава може да бъде истински силната и качествена опора за един тепърва започнал живот.
ОтговорИзтриванеМного тъжно е това с прехвърлянето: толкова хора съм виждала, чиито родители се опитват да живеят наново чрез тях...И в крайна сметка се оказва, че са съсипали не само своя живот, но и този на децата си: кой с прекалени амбиции, кой със зверски ограничения и контрол върху изборите на детето...
хех, сега като ти чета поста се замислих: и аз тотално съм с баща си. 3години (на бунт) бях с Г-н Обратната му страна...щото бях решила че всичко правилно е наобратно :)))А сега с порастването: единствената ми друга връзка в живота е с пълното му копие. Добре, че съм случила на баща, че не ми се мисли иначе с тия омагьосани кръгове :)))
Не винаги обаче можеш да контролираш тези неща. Едно и да ги осъзнаеш, друго е да решиш да се бориш с тях, ако ти пречат.
ОтговорИзтриванеЖенската 'алогичност' според мен в това отношение показва своята гледна точка, която може да е действително гибелна. А именно: 'аз следвам сърцето си'
-- И отиваш по дяволите, ще кажа аз, ако същото това сърце е детинско, а то обикновенно е такова, особено когато се стреми да бяга от разума и да живее в чувствата.
но говорим за крайност разбира се, алогичността си има своя чар :)
aлогичната логичност е най-яката :))) Тотална спонтанност и ирационална наслада от момента + здраво стъпила на земята логика, когато ситуацията го изисква. Не винаги може, но по принцип този вариант ми се струва най-привлекателен и най-пълноценен.
ОтговорИзтриванеИначе много ми хареса в Ju's garden анализа на идеята за анимус и анима на Юнг. Това, което пише за осъзнатото отдаване като по-зряло заместване на шовърхностно емоционалните нужди, задоволени чрез "влюбеност" според мен е начинът да контролираш тези неща.
Разбира се, това не значи да търсиш съзнателно партньор с 50 страници списък изисквания и като на кастинг:))) Ето го! Влюбвам се! Check! A просто да знаеш какво търсиш от другия като личност и да може щастливо да се отдадеш на чувствата като намериш тази личност. Не обратното: да търсиш Любов и после да мислиш каква се е оказала.
Под понятията Анима и Анимус се поставят твърде много и твърде разнородни понятия за да ги използва човек еднозначно. Освен това Юнг обича да казва на всичко черно - бяло.
ОтговорИзтриванеВсяко влюбване носи в себе си родителските отношения. Единственото, което може човек да направи, ако тези модели са деструктивни е да ги осъзнае и така чрез самопознание да се въздържа от негативната им страна. Но любовта си остава неразривно свързана с несъзнаваното.
не съм дълбала достатъчно, за да споря по самия Юнг :) По принцип за доста неща отива too far и на мeн ми харесва само онзи абзац за осъзнатостта.
ОтговорИзтриванеНо това си има и чисто био-химично отражение,на което ние като същества неспособни да избягаме от природата си винаги ще се подчиним и което отива доста отвъд обяснението за родителските отношения. Знам че на теб ти е по-интресна гледната точка на психологията и изобщо на хуманитарните науки, затова няма да задълбавам там макар че доста се изкушавам :))
сигурно говориш за генетични фактори? Не? Предизвиквам те :)
ОтговорИзтриванеAми простичко казано първите ни реакции към дадени хора и ситуации се "записват" в мозъка според съответната биохимична реакция и всичко сходно и напомнящо за тях извиква автоматично сходен отговор. Например: взаимоотношенията с баща ти са първият и най-продължителен социален контакт с представител на другия пол.
ОтговорИзтриванеХормоните на щастието, които се отделят ако той е грижовен родител се запечатват в мозъка и всички хора с това поведение (т.е сходни фенотипни характеристики) автоматично биха предизвикали сходни реакции у тялото ти. Съответно ще си много сходен да контактуваш и да се чувстваш привлечен от тях, защото тази познатост извиква чувство на сигурност в мозъка: той знае как да реагира и че ще реагира положително.
Това е едно възможно биологично обяснение на феномена за привличането към фигурата на бащата. Малко по-грубото обяснение за еднаквия тип хора към които се ориентираме е естественият подбор. Винаги, винаги, винаги генетично здравите индивиди ще привличат другия пол. Просто хората на базата на проба-грешка доста бързо се ориентират къде е границата на възможностите, от които могат да избират. И се ориентират към възможно най-добрия ДОСТЪПЕН за тях вариант.
Това не е съзнателен процес разбира се и се подчинява на изключително сложна смесица от генетични (свързани с биологичната съвместимост) и фенотипни фактори (спорет новите епигенетични разкрития, формирането на поведението също е свързано със сложна форма на наследственост, т.е пренасяне на информационни единици, много подобно на генетичната репликация и съвсем не само културен/социален феномен).
Грубо казано влошеното физическо и психическо състояние на индивидите, носещи по-голям емоционален багаж няма как да привлече напълно физически и психически оптимални партньори. Тъй че по-скоро хората са привлечени от своя огледално съответстващ образ (equally fit), не от този на родителя. Връзката с родителя е дотолкова доколкто сходния генетичен материал ще търси подобен сходно-различен генетичен материал.
Това е базисния принцип. Изглежда далечен, защото в реалността има много натрупани разсейващи фактори: социално придобити белези, културни различия и пр. и пр. Но основата, най-силните закони, определящи поведението са тези. Другото е надграждане и доусложняване.
хъх, "спореД" :))
ОтговорИзтриванеАз пък се изкушавам тук да кажа много против :)
ОтговорИзтриванеТова са чисто биохимични и когнитивно бихейвиористични модели за обяснение.
Освен това знаеш, че има хора, които търсят баща си, не толкова себе си у другия. Има хора, които търсят у партньора:
- майка си
- баща си
- себе си
- това което искат да бъдат
- точно обратното на това кеото са
и всичко това, дори и третото, е повлияно от условията в детството. Защото отношението към себе си се гради от отношението на другите към теб. Като се започне с това на майката.
Всъщност всеки има предпочитан вид обяснение на тези принципи. Аз смятам, че психоанализата дава възможно най-задълбочените и реални отговори на феномен, който по никакъв начин не може да се напъха в статистиката, генетиката и биологията.
Ти ми изглеждаш доста мислещ тип, ако следваме типологизацията на "великия" Юнг, и съответно трябваше да очаквам да си по-склонна да вярваш на естествените науки за всичко.
Но чрез този начин на мислене, поставяш психиката в контекста на науките, като нещо, което е само следствие, предвидим резултат от множество фактори, които се натрупват и смесват, всеки от които е измерим или поне, основата на всеки, от които е зависима от измерима величина. Емпиричните науки съществуват за да работим с материята и да манипулираме света около нас. Когато обаче става дума за психика, почти нищо от естествените науки не върши работа. Логическите (или поне на нас ни изглеждат логични) принципи на материалния свят не могат да се приложат към феномените в областта на психичното. Генетиката и кибернетиката не могат да служат за психотерапия например. Защо? Могат ли да определят как ще се развие някое човешко същество от раждането нататък? Все пак, ако всичко е просто последствие, би могло да се предскаже сравнително добре, какъв би бил резултата от съчетанието на гени и среда. Не смятам, че това ще стане някога, обаче.
Много от феномените в съзнанието или несъзнаваното нямат аналог във физиологичното
Знаеш, че от векове се обсъжда психофизиологичния паралелизъм и това не е напразно. Науката днес, като, че се опитва да монополизира дори психичното и да претендира за разкодиране на тайнта на живота. Днес сякаш е забравена тази опозиция между психично и физиологично, тяло и душа и всичко се слива. Двете неслучайно са поставени едно срещу друго, не просто поради невежеството на философите и лекарите от миналите векове.
ОтговорИзтриванеДори тук Юнг ще се съгласи, той даже доста пише за това. Тялото и психиката, могат да си слияят взаимно, но не са едно и също. А не смятам, че моя живот е определен от тялото ми, доколкото мога да твърдя, че имам своя индивидуалност.
това е проблемът в много случаи: на нас не ни е приятно да приемем, че тяло и душа (може да) са едно :) затова не исках да задълбавам в генетичната посока. Аз бях абсолютно, 100% на твоята позиция доста дълго време...докато не започнах да задълбавам повече в точните науки.
ОтговорИзтриванеИ осъзнах че няма никакъв конфликт: когато разгледаш хуманитарните науки през призмата на някои детайли на точните се получава наистина много интересна картина. Много, много дълго е за обяснение. Не бива да го приемаме просто като едно тяло, което с някакви си физически процеси ни влияе :)
Много по-сложно, красиво и интересно е: просто по разбираеми причини трудно може да обяснено под формата на 1-2 блог коментара. Може някой път да поспорим на живо. Ще бъде интересно :)
Конфликт няма, има разлика между двете и някога в зората на човечеството може да е била количествена, но впоследствие е станала качествена. Езика и самосъзнанието променят нещата твърде много, за да използваш естественонаучни методи. Те имат роля, но ролята на материалите които има един художник преди да сътвори произведението си. Не материалите имат значение, а творческите му движения. Може от собствените си фекалии да сътвори най-великото си произведение (и не защото не е способен на по-добро lol). И за да няма грешки - художника не е някаква воля за модифициране на личността, а средата и възпитанието, които среща малкия човек когато се роди.
ОтговорИзтриванеМоже да го обсъдим детайлно някой ден, да. Няма как да се разпростра и аз тук, макар, че и се иска :)