И така стигаме до там, че един ден си изправен пред собствения си избор, през въпроса 'Кой си ти?' И тогава започваш да се питаш "кой наистина съм аз?" Син/дъщеря на родителите ми? Отличен ученик? Скейтър? Фен на Слави? Читател? Гийк? Побойник? Веселяка на класа? И каква е тази въпиюща нужда да принадлежиш на нещо? На някаква група, някаква опорна точка, нужна за да се спасиш от връхлитащия страх, че си никой, че си нещо. Разбира се тези неща не са съвсем съзнавани, но са очевидни за всеки прехвърлил тази възраст. Всеки тинейджър след 14-15 започва да търси група, към която да принадлежи.
Въпросните групи, независимо колко са големи, си имат правила, а при юношите те са безмилостни. Тук вече, някои могат да поспрат доволни в подслона на новата им идентичност, готовия калъп за личност, да се примирят с правилата и да се радват на одобрението на групата. Другите, обаче, които искат нещо повече, а именно цялостно познание и разгръщане на себе си, които искат да могат да проявят себе си независимо от групата, и не са доволни от едната опорна точка, когато усещат, че не е достатъчна. Да си една роля, една маска, една извадка от определена (анти)културна група е само опора. Една от многото роли. Идентификация с маската го нарича Юнг. Да възприемеш една социална/културна/анти-културна роля и да действаш според всичките и стереотипи. Ако си художник например, следваш архетипа (тук вече изобщо не става дума за архетип всъщност, а за модел на поведение, Юнг да върви на майната си) на художника. Ти слушаш метъл, но харесваш и класическа музика, малко но слушаш. Харесваш всичко екстравагантно и гротескно. Ти самия се обличаш ексцентрично. Запознат с много имена в областта и си фен на Гигер или Дюшам. Може малко да поназнайваш философия и малко поезия, че да запълниш интелектуалните празнини с подобаващи такива дейности.
Ако си психолог то никога не си изпускаш нервите, никога не критикуваш хората и както е модерно сега - винаги си еклектично ориентиран.
Всеки си живее неговата идентификация, кой с повече, кой с по-малко такива/такава. Но в крайна сметка Кой си ти?
И кой по дяволите можеш да си освен себе си? Възможно ли е някой да не бъде себе си някога, някак?
Това което ти избираш да си? Или това, което не можеш да не бъдеш? Въпрос на перспектива ли е? Така изглежда. Поне засега. Каузалист ли си (и респективно смяташ себе си за една безкрайна реакция и последица извън илюзията ни за воля) или си автономен дух (над тия неща, волята е всичко, което съм аз, тя ме определя във всеки един момент)?
Първото ми звучи като извинение и наистина може да е точно такова. Второто е невъзможно, но все пак може да е цел и път. Ако свалим маските.
Работата е там , че понякога не можем да свалим маската без да свалим единственото, което си мислим, че сме и тогава да се изправим пред бездната на собственото си място, протяжността на Аза без опора в маската. Това изобщо може ли да стане? За щастие може.
А представете си, че живеете в свят, в който всеки може да си създава точно това, което иска да бъде. Всеки човек да може да сложи най-хубавия костюм, най-лъскавата кола и най-оригиналния бранд пред другите и да каже - това съм аз! Представете си една омнипотентност, една безкрайна мощ за претворяване на тази външна форма на аза. Служеща за да дефилира пред другите. И одобрението им като критерий за собствената ни стойност добива невероятни размери, не пореди друго, а защото можем да го манипулираме до безкрай, дори без сами да си дадем сметка. (Тук искам да изтъкна, че съм съвсем наясно, че никой и никога не може да съществува без очите на другите и да цени себе си, ако не е бил оценен от друг/други.) По този начин света на комуникацията ще би се превърнал в един маскарат, където никой не познава никого и никой не общува с никого истински. Свят където идентичността зависи не само от социалните и междуличностни роли, но започва все повече да се формира от холограмата създадена от всеки отделен човек за самия него. Виртуален свят, свят на въображаемото. И тук може би ще се запитаме, дали това, което ще показват хората не е истинската им личност или е точно тя. Дали Въображаемото не е просто другата страна на монетата? И така може да попаднем в опасни областти, доколкото утвърждаването на тази истинност би подхванвала живота в нея.
Едва ли е много трудно да си го представите, защото сте на път да заживеете в точно такъв свят.
Холограмна идентичност!- много интересен поглед. Дали тази въображаема идентичност не е истинската?
ОтговорИзтриванеАко вярваме в това, че всичко съществува, благодарение на нашата мисъл, защо да не приемем подобно твърдение, че сме това, което мислим за себе си, припокривайки реалността с въображение (в днешните изисквания на времето не искаме да се доверим на Другият, като огледало, защото ние самите сме като Другият - знаем колко сме неискрени). А Дж. Оруел, в "1984" казва: "Когато изчезнат външните ни ориентири, изгубваме собствените си размери."
Тази идентичност е Въображаема, подчинява се предимно на собствените ни желания и нарцисизъм, тя е това, което искаме да бъдем във фантазиите си. Една истинска същност, чрез подтискането на която се гради самата цивилизация, културата и всичко което наричаме човешко или хуманно.
ОтговорИзтриванеМисълта може да моделира реалността, но чрез активно действие, а не чрез измама. Колкото и да искаме или да мечтаем да сме новия Шекспир едва ли ще станем, независимо че мисълта се опитва да го повели.
Идеята, че всичко съществува благодарение на мисълта е популярна днес, но това е вече едно крайно преиначаване на смисъла на тези думи и е показателно за неразбирането им.
Значението на думите е повече в съмнението, че света е познаваем и че всичко което знаем з анего е всъщност формата, която нашите сетива му придават.
Самия факт, че събитията в света изглеждат логични и подредени също се дължи на мисълта, но една неконтролируема, фундаментална страна от нея. Но това е друго.
Занимания като това, да твориш реалността около себе си могат да доведат до чисто и просто заблуда за истинската реаност. Активно халюциниране на реалността.
Та тази идентичност е истинската, но невъзможна за реализиране идентичност. Истината за същността, не за реалността. А все пак живеем в реалността.
Нямах предвид халюциниране на реалността, опитвах се да мисля как би изглеждала тази въображаема идентичност и как това се отразява на индивида в реалния му живот. Дали тази въображаема идентичност определя целта в живота, дали е приоритет и защо. Защо човек се подлага на самозаблуда, това каква полза му носи. Социалното поведение и Персона са друго нещо, те са свързани със статусни нагласи и очаквания. Но това са маски, които всеки сваля в къщи, дори и психолога(той също избухва, греши, прави гафове - той също е човек).
ОтговорИзтриванеСъвсем нямам предвид конкретни личности, като фантазна идентичност, че влизаме в патология.
и аз нямам предвид халюциниране на реалността, а измисляне на нова самоличност, която поддържа всяка фантазия и мегломания.
ОтговорИзтриванеТочно това е интернет зависимостта - общуване във формата на маскарад, нова форма на суетност.
такова 'общуване' е именно поддържане на нечия мегаломания и същевременно обедняване на всичко естествено, всичко автентично и спонтанно в общуването, дори в общуването със себе си.
Номинирах те в Блог на деня за утре, защото ми е интересно какво пишеш.
ОтговорИзтриванеами .. благодаря :)
ОтговорИзтриване"you're not a beautiful and unique snowflake, you're the same decaying organic matter as everything else"
ОтговорИзтриванеХората са безкрайно зависими от социалната мимикрия и адаптацията към заобикалящата ги среда. С годините на съзряване, в които вече не си милото дете, към което големите се държат покровителствено започва истинският естествен подбор. Или си намираш "групичката", или си социална пеперудка" или си просто loser (в България просто малко посмачкан от другите, в Щатите: потенциален убиец на съучениците и учителите си)...
Не е лошо да си заобиколен от хора със сходни интереси, но като че ли повечето хлапета първо избират именно какви искат да бъдат, и чак после стават такива. Щом искаш да си с бунтарите: метъли, пънкове, бритове, whatever копираш какво слушат, как се обличат и най-вече какво НЕ харесват. А граденето на идентичност според мен е парадоксален процес:целият ни жизнен път е едно търсене, едно преоткриване на себе си и това "себе си" не бива да е в готова фабрична опаковка иначе става просто част от едно ксерокопирано "нас".
Харесва ми сравнението ти с холограмата и съм далеч от мисълта, че изобщо е възможна (и трябва!)такава мултииндивидуалност. Според мен групата трябва да се формира от вече изградени сходни модели на поведение, не моделите на поведение да се формират от групата.
Може да не си антисемит, но да ти е интересна историята на Третия райх и да са ти магнетични лидерите му. Може да слушаш много по-"тежка" музика от мнозина около теб, но вместо като жител на Мордор да искаш да изглеждаш като нормален човек. Може да имаш изключително сериозни и непоклатими разбирания за живота и въпреки всичко в моментите, в които се забавляваш да изглеждаш като тоталния непукист. Наистина може, но като че ли повечето хора работят на принципа: щом съм а, значи не харесвам б и това е. Според мен така не може да се гради пълноценна личност, защото мислиш не ти какво харесваш (колкото и да е противоречиво!), а какво се очаква да харесват хората като теб.
ОтговорИзтриванеЗнаеш ли преди малко си мислех, и все повече ми се затвърждава мнението, че в България няма аутсайдери. Няма ги точно тия, които са подтиснати и смазани, защото не са от готините, защото са различни. Действително, няма ги!
ОтговорИзтриванеВсъщност може и да греша и в по-новите поколения да се формират такива, но когато аз бях в гимназията бих казал, че никой не искаше да върви срещу течението. Да си има лично мнение и да се разграничава от някоя (всяка) група, да се стреми да е себе си. тази крайност сякаш липсва, сякаш конформизма (ето пак) е доста по масов. Не че е лесно да си различен точно в юношеството или средата на пубертета, когато всички са на групи, да трудно е, но някак си се питам как пък ...никой не се и опитва.
между другото, точно това беше препратката на заглавието
ОтговорИзтриванеа от друга страна самата група си създава собствени правила по един неусетен начин, и малко по малко стадния начин на мислене надделява и е хуабво във всяка група да се появява по някой, който да връща процеса назад
и аз имам такива наблюдения от моите гимназиални години, но според мен вече се формират подтиснати и смазани: емовщината е модерна. И е cool да търсиш внимание по повод на това, че страдаш и си се депресирал. Или това, или избива в комплексарски хейт. Миналата седмица в Старбъкс станах свидетел на най-досадния разговор на света м/у две мацки с кецове, които ми направиха впечатление на също толкова посредственост, колкото има и в чалга средите.
ОтговорИзтриванеНямаше 1 (ЕДИН!) човек, който да обсъдят и да не е "мега зле". Всяка жена беше или "мега грозна" или "абе сладка е, ма колко е тъпааааа". И така: "разговорът" беше обсъждане на едно 30 различни човека: когато не обсъждаха някого цареше или гробно мълчание или опит да се смеят на някой от другите в кафето...
Когато нямаш други интереси освен групата си и тези извън нея това е най-яркото доказателство за липса на индивидуалност. Затова аз съм почитател на смесиците от хора, на непрекъснатото търсене на нови и нови групи: сблъсъкът с различното може не само да затвърди досегашното ти мнение, а също и да разкрие безкрайно интересни нови неща и хора, които току виж събудят още по-голям интерес у теб от предишните. Не говоря за перманента хамелеонщина обаче: просто за допълване. За растеж.