В един момент се спираш, хвърляш поглед назад за да видиш пътя, който си си изминал. Момента на равносметка. Пътя е познато място. Сега поглеждаш мястото, на което си в контекста на миналото. Имаш време да правиш тези равносметки. Да сравняваш. И какво виждаш? Виждаш, че всичко което си направил не е било достатъчно. Че си допуснал грешка, една или много, но не съжаляваш. Не заради грешките, а заради това, че за толкова време нещо трябваше да се е променило. Нещо трябваше да се е случило и пътя да води до някъде. А къде си сега? Всички малки неща, всички приятни разговори, всички малки срещи на 4 очи, всички тези хора вече ги няма. По една или друга причина, защото е по добре, защото няма как иначе, защото нещата просто се случват. Дали вината е в теб? Може би. Но вече е късно за всичко това. Опитваш се да си представиш възможните събития, ако ако ако ако. Но нямаш тази склонност да мислиш за миналото по този начин. Чудиш се дали пропускаш нещо. Миналото ли ти убягва или бъдещето? Имаш ли наистина имаш тази склонност да (се) оттласкваш? Или това е движението на нещата? Пулса на живота.Същността му е да оттласква извън себе си за да може живота да продължи. За да може движението триумфално да продължи ритмичното си съществуване по познатите пътища на кръвта.


Понякога ти се ще да изтриеш всичко това, да прескочиш напред, да го игнорираш и спокойно да преиграеш ролята начисто. Но спомените не спират да крещят в защита на реалността. Безпощадната реалност, на паметта.



И остана толкова малко, за което да се надяваш. Чудиш се дали през цялото време не се заблуждаваш. Дали накрая е неизбежно усещането за погрешност?
Всичко, което бе благородно и красиво, всичко, което бе авантюра и приключение, вече тъне в болезнените отенъци на сиво-кафява пелена от белези.
Единственото, което ти остава е бъдещето. И отново отвръщаш поглед и преглъщаш горчиво. Акта на преглъщане не ни отървава от горчивината, а я прави част от нас. Чрез него я поглъщаме и тя бива запазена завинаги. Още едно богатство за света.