Липсата на липсата на.. киното днес

Старите филми. Какво имаше в тях, което няма в днешните? Според мен отговора е "това което липсва в нешните е това което липсваше в старите". Какво точно имам предвид.
В днешно време не можеш да гледаш филм без да мислиш за това колко са качествени ефектите, как е заснета определена сцена и имало ли е нужда от компютър за създаването и. Цялото това постоянно анализиране, от което сякаш няма измъкване е подобно на постоянното самоанализиране, което пречи на живеенето и спонтанността. При киното това отвлича вниманието от пълното потапяне във филма. Мислиш си - е да но това не ми пречи да възприемам филма, дори го оценявам още по добре, защото така притеглям неговата техническа стойност наедно с естетическат му стойност. Същото може би ще кажат и тези в занаята, когато гледат произведение на свой колега. Те наистина виждат повече от обикновения незапознат с тънкосие по изработването наблюдател. Но на тях им е простено.
Да, но ефекта на изкуството не се дължи на анализ и прецизно прителгяне. Ако киното все още е изкуство, то постига ефекта си като докосва нещо невидимо, нещо, което е дълбоко и интимно. Кара те да се потопиш, да се идентифицираш с някой от героите, да съпреживяваш и да плачеш с тях.

Да наречем интелектуалния процес по преценяването на техническата страна на един филм просто "анализиране", а процеса на вживяване просто "вчувстване".
Вживяването и анализирането не могат да съжителстват едновременно в пълния си смисъл.
Колкото повече се натрапва едното, толкова по малко значение има другото. Колкото повече анализираш, толкова по-малко можеш да се вчувстваш, колкото повече се вчувстваш, толкова по-малко те вълнува вече техниката на автора. Понякога дори забравяш, че има такъв човек.
До известна степен постоянното анализиране се дължи на остаряването(както при всичко, магията се изгубва след като пораснеш, защото знаеш как функционират нещата и всичко става доста предсказуемо), комерсиалната култура и масовизирането на 3D образите. Но аз го смятам за вредно. Идеята на изкуството е да поражда пориви, които не подозираш, че таиш в себе си, да грабва и да те потапя в света на автора, да те кара да изживееш това, което той изживява. Изключвам модерното изкуство, тъй като то си служи с най-различни методи и има доста разнообразни цели, понякога дори да направо противоположни на горепосоченото.

Жалко, че хората от последните поколения сякаш не знаят за какво говоря и най-вероятно го смятат за някакъв вид носталгия по соц времената, когато нищо не е било качествено направено. Аз рядко проявявам каквито и да е признаци на носталгия по миналото, просто някак миналото рядко има голямо значение, поне не колкото бъдещето или настоящето.
Та каква ми е идеята.
Кое липсва?
Отиваш на кино, знаеш, че освен брилянтното изпълнение на филма хора са ти казали, че историята много я бива. Отиваш и всичко е перфектно. Музиката, актьорската игра, декорите, режисурата, атмосферата. Но нещо като, че липсва. Сякаш магията я няма. Не си успял да спреш да анализираш ефектите и мислено да ги оценяваш. Дали е заради това? Просто си с по притъпени сетива вече? Остаряваш? Защото във филма всичко беше съвършено, и дори да негодуваш сякаш не си съвсем сигурен, че аргументите ти обхващат същността на проблема. Сякаш нещо се е изплъзнало, но не знаеш какво. Защото всичко е там.

Мисля, че може да се ориентираме по този откъс от книгата на Жижек.
Това, което липсва е това, което трябва да го няма за да може да има какво зрителя да даде от себе си, това, което ще направи изживяването лично, това, което трябва да се доизмисля, да се въобрази. Ако всичко във филма е  съвършено, то се получава така сякаш гледаш картина, където изображението е неразличимо от фотографията на обекта на картината. Ако техниката е толкова съвършена, че всичко е на мястото си сякаш разбираш, че липсата не само на идейност на сюжета има големи последствия върху качеството на филма, но и нейната съвършеност.
Смятам, че точно по тази причина Линч е толкова магнетичен. В неговите филми на места можеш да видиш символизма изплескан в своята най-ясна форма, която сякаш ти казва "Ето виж това тук е СЕКСУАЛЕН символ" и няма как да не схванеш идеята, но в следващия момент нещо се променя и клишето изведнъж не е клише. Тази илюзия за несъвършенство е онази липса, която те кара да я запълниш. Неяснотата на сюжета е същата тази липса, която ти се ще да запълниш и неволно разбираш, че вече си започнал да го правиш и искаш да видиш фантазиите си реализирани, да се окажеш прав или да разбереш дали това НЕЩО не е онова нещо, което те е страх дори да помислиш.

Мястото на зрителя в съвременните продукции сякаш вече е заето от масовата публика. Филмите не са предназначени за лично наслаждение, а за визуални масови оргии. Задоволяващи не интелектуално или емоционално зрителя, а визуално.
Има такива опити, авторите да се връщат към миналото, към старата школа, но както знаем, когато всички врякаме Металика да се върнат към корените и когато изведнъж вземат, че го направят какво се получава? Хубав албум, поне според мен, но пък остава чувството, че на негово място можеше да издадат нещо ново, нещо наистина креативно, а не fan service. Рядко им се получава и на кинаджиите тоя опит.

Тарантино понякога успява.

Но за да успеят в това начинание не е достатъчно да имитират старото, а да мислят oldschool.

Принципно същото важи и за книгите. Докато четеш не можеш във всеки един момент да виждаш декора, трябва да си го представиш. Трябва да носиш атмосферата у себе си. Именно заради това книгите са толкова уникални като въздействие. Повечето от наратива и обстановката са плод на твоето въображение отколкото на автора. Той просто знае кои думи отключват определено настроение и заряд на сцената. Читателя е активен в създаването на вселената на една книга. При филмите се получава същото. Трябва да знаеш, че филма е филм за да можеш да го съпреживееш.

Този постоянен стремеж днес да се направи всичко възможно за да влезеш във филма буквално е напълно ненужен. Поредната стъпка към затъпяване и превръщане на зрителя в Обект на киното, а не обратното. Не се налага зрителя да прави абсолютно нищо. Цялата кино реалност ще го залее като лавина, а той ще трябва само да гледа. Да попива образи и миризми. Смешно е как някои хора наричат това стремеж към повече реализъм. Как по дяволите оголемяването на виртуалното се смята на реално? Това просто показва колко много хората копнеят за друга реалност и колко малко харесват тази, която имат. И още повече - искат другата на готово. Ами получават я. Със сигурност ще получават все повече от нея, докато не започнат да се правят все по-"реалистични" виртуалности. 

Винаги ми се е струвала смехотворна дори идеята да се пишат книги на теми за естетическите стойности. И невероятната аналитичност на тия книги. Сякаш въздействието на определена картина може да се улови в математически символи, да се измери и разчертае по абсциса и ордината. За техника може да се говори, но за въздействието на изкуството е също толкова безпочвено, колкото и писането на книги за измерването на естетическите стойности. Изкуството Е и винаги ще има субективен ефект. Ако и такъв няма, то тогава нека се анализира кое му пречи да има такъв ефект. До там стига техниката, до там до където позволява идеята да докосне наблюдателя. Ако двама души сте на различно мнение по такава тема и ви оставят да го нищите часове наред накрая ще стигнете винаги до едно нещо. Това, че на единия му харесва нещо, а на другия не. И за тези неща е напълно невъзможно да се аргументираш. Как можеш да кажеш, че ако нещо те е разтърсило до основи, то и при мен трябва да е така, защото технически автора се е справил виртуозно? Е, не можеш. Защото стойността на въздействието е  субективна.
Затова смятам, че "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" е много зле.