Отдавна бе стигнал до заключението, че нищо не го забавлява повече от метафизиката, но никак не бе сигурен доколко тя е приложима в ежедневието. Стройната философска система, която той си бе изработил като сбор от своите блекстейълски размишления, не му бе донесла полза, когато се увлече по Милдрид - това просто се набиваше в очите. Не беше сигурен дали разумът е особено полезен, когато определяш жизненото си поведение. Животът май му бе неподвластен. С отчетлива яснота си спомни за силата на чувствата, които го бяха обладали, за неспособността си да им се противопостави, сякаш бе завързан с въжета за земята. В книгите бе прочел много умни неща, но можеше да преценява само чрез собствения си опит (откъде да зане дали и той не е като другите); не правеше сметка за плюсовете и минусите на едно деяние, какви облаги ще получи ако го извърши, с какво ще си навреди, ако не го извърши - съществото му бе пришпорвано от пориви. Правеше ли нещо, впускаше се целият в него не участваше с част от себе си. Силата, която го овладяваше, изглежда, нямаше нищо общо с разума: разумът можеше само да му подскаже как да действа, за да получи онова, за което жадуваше от дън душа.

Макалистър му припомни Категоричния императив:

 -- Постъпвай тъй, че всяка твоя постъпка да може да стане правило за постъпките на всички хора.

 -- Това ми се струва чиста глупост - каза Филип

 -- Не е малка смелост да дадеш такава преценка за нещо казано от Имануел Кант - отвърна Макалистър.

 -- Защо? Ще се поставиш в смешно положение, ако се отнасяш почтително към всичко казано: в този свят има прекалено много почитане на авторитети. На Кант са му идвали на ум разни неща просто, защото е бил Кант, а не защото тези неща са били непременно верни.

 -- Добре, какво може да се възрази срещу категоричния императив?

(Говореха тъй, сякаш се решаваше съдбата на империи.)

 -- Той ти внушава, че човек може да избере пътя си посредством усилие на волята. Това идва да внуши, че разумът е най-верният водач. Защо диктатът на разума да е по-добър от повелята на страстите? Те са просто различни. Това е всичко.

 -- Вие, изглежда, сте доволен да робувате на страстите си.

 -- Робувам им, защото не мога иначе, но това не означава, че съм доволен да робувам - засмя се Филип.

Докато говореше, той мислеше за обгарящото безумие, което го бе тласкало да се влачи след Милдрид. Спомни си как се бе презирал за това, как бе страдал от унижението си.

"Слава богу. отървах се вече." - помисли си той.

И още докато си казваше това, не бе сигурен дали е искрен. Тогава, когато бе овладян от порива на своето увлечение, бе изпитвал особен прилив на сили, умът му бе работил с необичайна интензивност. Беше по-жизнен, опиянен от самото си съществуване, с жадуваща, напориста душа - в сравнение с това сегашното му съществуване бе малко безцветно. Вярно, че бе страдал, но в замяна на това бе изпитал прилив на пулсираща жизненост.

За нещастие казаното от Филип бе необмислено и той се видя въвлечен в спор за свободата на волята; Макалистър, човек паметлив и начетен, започна да му противопоставя довод след довод. За него диалектиката бе приятно умствено упражнение, той скоро принуди Филип да си противоречи; притисна го в ъгли, от които можеше да се измъкне само с оронващи позицията му отстъпки, докато попадна в логически примки и бе смазан от цитати.

Накрая Филип каза:

 -- За другите не мога да говоря. Имам пред вид само себе си. Илюзията за свободната воля е така дълбоко вкоренена в мен, че не мога я избия от главата си, но преценявам, че това е само илюзия. Във всеки случай - източник на една от най-силните мотивировки за действията ми. Преди да направя нещо, имам усещането, че мога да избирам, и това повлиява върху деянието ми; но по-късно, след действието, започвам да виждам, че то е било неизбежно открай време.

 -- И какъв извод правиш от това? - запита Хейуърд.

 -- Е, остават ми само напразните съжаления. Безсмислено е да се плаче за разсипаното мляко, защото всички сили на вселената са се съюзили за да го разлеят.




Съмърсет Моъм

Of Human Bondage




Колкото повече младия Филип пораства, толкова по-интересна става книгата, която в началото показваше всичко през очите на 7-8 годишно момче. Сега той е вече на около 25.

Няколко неща искам да кажа по темата. Първо - философите, особено тези след просвещението, бихейвиористите и физиците смятат, че разума държи абсолютния монопол върху представата за реалността. Невероятно е как някой гради система за самата същност на материята и не се замисля дори за миг за субективността на когницията, когато разчленява същата тази реалност. Ето тук философията, като едно фундаментално съмнение, е абсолютно задължителна. Още повече - материята едва ли крие смисъла на вселената или целта на съществуването ни. В крайността на разума се търси безкрайността на битието. Умопомрачително. Или поне такова би трябвало да бъде.  Колко често някой се забърква в термини и идеи като взема като предпоставка тяхната абсолютна истинност.

Чувствата и разума днес също са в сериозна опозиция като се придава пълно право на разума и се отказва всяка претенция на чувството. Вместо разума да бъде инструмент, какъвто той в действителност е, а чувството да бъде признато за двигател на поведението, днес се проповядва обратното - разума е господар, а чувството използваме по предназначение - в подходящо време и място за да можем да се порадваме на живота, когато разума е разпоредил всичко останало. Чувството е като малкото животинче, което пускаме да се наиграе за да може после обратно да заспи в клетката си и да остави всичко в ръцете на разума. Истината е малко по-различна. И ако наистина погледнем назад и видим грешките си можем ли да си дадем сметка, че този наш образ от миналото, този по млад и глупав аз е можел някак да разсъди различно? Нима всичко в постъпките му не се подчинява на проста логика? Която до каква степен зависи от него самия? Една крайна, каузалистична гледна точка показва света като една стихия от самозаблудени същества, които продължават дейността на природните си инстинкти и единственото, което им остава е да намерят начин да се примирят с тях.

Но разбира се, човек трябва да продължава да живее с илюзията за свободната воля. Как иначе би могъл да съществува? По същия начин вярваме на сетивата си, макар, да занем, че формите и цветовете не съществуват извън нас а са само удобни гещалти на психиката ни. В чиято реалност живеем. Нямаме избор защото това си е нашата илюзия и извън нея нямаме нищо. така, че поне да и се порадваме :)

Още нещо за страстите. Има хора склонни да се подчинят на разума си повече отколкото други. Не е въпрос само на възпитание или интелект. Не винаги е въпрос на инициативност и леност. Понякога е въпрос на темперамент. Съдейки по мен самия, за мен е невероятно как понякога жените (смятай какво сравнение само) понякога ако решат могат да контролират чувствата си. Сякаш те, най-страстните от всички (говоря за конкретни жени ;)) могат когато решат да приглушат и да спрат бурята. Защото в подобни ситуации аз не мога. Странни същества са жените. Как изгарят от страст, а в следващия момент гордо преглъщат жаждата си и живеят с това. Може би просто още един начин на мазохистично наслаждение :)