Отново за индивидуалността

Вечния хленч на народа, че държавата е скапана и че всички тънат в корупция си има своите основания, но наистина става досадно. Нещо, което всички го знаем, не виждам защо има нужда да го повтаряме постоянно, като отгоре на всичко нищо не правим, а само се оплакваме и мислим, че ние сме за пример. Много начини има да си обясним целия проблем и всеки си има някаква теория за причините. Най-забавната е че НИЕ българите (от които, ако това се окаже вярно в някаква паралелна вселена, аз спокойно мога на 50% да се успокоявам, че нямам такива проблеми) сме били под робство. И нали 500 години оказали неминуемо са оказали огромно влияние. Да ама всички вече знаят, че първо това не е било робство както това при американските негри и традициите, ценностите и религията са имали условия, в които да се запазят. Въпреки цената. Дали хората, които са така горди с българския дух в тези времена са същите, които сега смятат, че липсата на такъв дух е причината за положението на страната. Защото какво последно? Били ли са българите борбени или не? Ако са били се предполага, че бойния дух се е запазил през дългите години и тъй наречената робска психика не е доминирала. Защото за да има въздействие една такава нагласа на народа тя трябва не да е поддържана само от шепа хора, а от голяма част от населението, за да може да се стигне до освобождение отвътре. В противен случай, в случая в който народа просто се е възхищавал на лудите отцепници и е писал за тях книги и стихове и пак като днес се е вайкал колко е нещастен и си е подвивал опашката, нещата изглеждат малко по логични. Но кой съм аз да правя такива анализи. А защо пък не? Колко хора имат претенции, че тъмното минало на народа е причина за всичко? Те кои са да правят такива народопсихологични изводи?
Русия е била 300 години под татарско робство. Мисля, че се справя доста по добре от нас в някои отношения. Не си падам по историята, но съм сигурен, че примери има много за нации, които въпреки колонизации и диктатури в миналото процъфтяват днес.
Кои черти днес българите са запазили от тези трудни времена под владичеството на Османската империя? Задружност може би? Последното може и да е вярно, защото едно нещо ми се набива на очи. Липсата на индивидуализъм у хората. Дали тази черта не може в трудни условия да послужи като сплотяваща сила? Да те кара да пазиш общото повече от своето? Ще кажа, че никога не съм чел нито една книга по народопсихология, така, че ако има някой поне с едно заглавие зад себе си да ме почва.
Някои майки днес се страхуват да си пуснат децата на улицата, защото чалгата, меркантилността и боготворенето на парите и  ще ги погълнат и всичко, което семейството може да даде на детето си, ще бъде претопено, покварено и унифицирано от и със социалния упадък.
Има такава опасност, колкото и да съм застъпник на възпитанието и чудесата, които може да направи то с човек, въпреки средата. Но може би нещо липсва?
Ако проследим развитието на човешките общества ще видим, че в зората на историята племето е било основния елемент на идентификация. Първичната представа/усещане за идентичност е била еквивалентна с племето. Дори днес може да се каже, че има остатъци от това и това е фамилното ни име. Първобитния човек е бил абсолютно неспособен да съществува отделен от племето. Той е бил част от него, много повече отколкото можем да си представим днес. Не то е било част от него, а обратно. Колективното съзнание е било необходимия стожер на съзнанието в неговите зачатъци. Смятам, че това е бил заместител на зависимоста от майката, начин да се избегне страха от външния непознат свят. Защото и първите форми на религия - тотемизма са били неразривно свързани със идентичността на цялото племе, като образ и като символ.
Днес, поглеждайки назад, може да видим в каква посока се движи отделния човек. Към освобождаване от все повече зависимости. Като се почне от разделението на труда, след това феодалните общества, крепостните градове, колонизациите и завоеванието на стария свят до все по-голямата независимост на отделния човек от политически граници и авторитарни режими. Макар, че може да се спори по въпроса дали тази непрекъсната дисоциация и диференциация е структурираща или деструктурираща смятам, че днес при нес имаме голяма нужда от индивидуализма като ценност.
Има илюзия за индивидуалност, точно толкова изкуствена, колкото е кича наоколо. Външността е по важна от същността. И външността (което другите виждат) е това, което има значение. Дрехите - определена марка, музиката, автомобил-определена макра и т.н. Тази марка е личността. Личността се чувства незадоволена? Ще си направи колаж от марки и имена. Този колаж ще е нейната идентичност. И ще вярва, защото другите вярват.
Защото хората ги е страх да са себе си. Когато като деца се сблъскват с цялата пошлост, профанност на социалното си обкръжение пред тях има два възможни избора. Единия - да бъдат част от всичко това и да се радват на приемане и спокойствие сред свои. Другия - да запазят това у себе си, което е различно от групата и да вярват в себе си и собствената си способност да мислят. В това, че гледната точка ТРЯБВА да е различна. Иначе никой не мисли, а всички крещят. Едно и също.