Можеш ли да желаеш нещо, което никога не ти е липсвало?
Можеш ли да се страхуваш от загуба, ако никога нищо не си имал?
Ако желанието за нещо е породено от липсата, то кое е това, което продължава да поддържа желанието дори когато вече имаме това нещо?
Можем ли да желаем страданието? И ако да, защо? И нима пожеланото страдание е все пак страдание? или е едно удоволствие?
Кога започваш да задаваш втпроси? Когато получиш всичко или когато изгубиш всичко? И кое от двете е истинския път към истината? Саморазрушението или самозадволяването?
Винаги съм смятала, че да ти липсва нещо, което никога не си имал, е практически невъзможно. А страхът от загубата е неизменна екстра, която получаваш - безплатен бонус - когато имаш притежание над нещо/неща. Вече интересното е да можеш трезво да прецениш наистина ли нямаш нищо, за да се успокоиш, че няма какво да губиш.
ОтговорИзтриванеВярвам, че ако си имал нещо и си го загубил, това е просто крачка към следващото нещо, към което да се стремиш. Човекът не може да живее без цели. Постигаш, търсиш нова, преследваш я, после друга...Малко омагьосан кръг, но без него просто съществуваш във времето и пространството. А може би това е заблуда. Не знам. Но ми изглежда много по-смислено и изпълващо от задоволяване с постигнатото, каквото и да е то и спиране на търсенето. Търсенето е онзи пламък, който поддържа живеца. Понякога го мразя това вечно неудовлетворени, но понякога си давам сметка, че без него ще се събуждам всеки ден без очаквания, без онзи гъдел, че имам нещо да догонвам. Все неща, които са задължителна подправка към блюдата на трапезата на мислещия и стремящия се човек.
Наистина, това е пламък и проклятие. Зависи от коя страна го гледаш.
Въпроси си задаваш, когато вече знаеш достатъчно, че да се отключи вратата към Тъмноъо. Тоест, когато си разбрал, че да се губиш е естествено състояние на човешкия дух, онази ръчка, която движи търсенето.
Пътят. Дали е един, има ли правилен, или ти сам решаваш, че за теб това е вярната посока. Не знам. Имам си една много любима моя мисъл, че да вървиш по безлюден път, където никой не те настига, и не срещаш никого насреща, не означава 100%, че си открил нов, уникален път. Може би просто си тръгнал в посока, за която хората преди теб отдавна знаят, че е задънена улица.
Последният ти въпрос ме замисли сериозно. Мислиш ли, че когато един човек бъде задоволен напълно, това може би е неговото унищожение? Независимо дали е само- или просто задоволяване/унищожение?
Когато имаш всичко (а кой би могъл да каже какво има във "всичко"), какво се случва с онзи живец?
:))
ОтговорИзтриванеУжас, коментарът ми излезе по-дълъг от поста, но тези въпроси отключват дискусия, която може да продължи цял един човешки живот (и даже - няколко) :))
Ако желаеш нещо, то това е защото нещо не ти достига, а за да не ти достига, значи си го загубил, нали така? А, ако сме постоянно неудовлетворени, във всеки един момент, то какво не можем да немрим? Какво сме загубили?
ОтговорИзтриванеИ наистина на фона на алтернативния отговор, бягането след различни цели, колкото и безсмислено да е е най-смисленото. Парадоксално е.
Но в един момент, може би по различни причини се замисляш дали можеш изобщо да постигнеш и минимума, който да превърне живота ти в най-малкото - една следа. А дори и да оставиш следа, то пак изниква същата неудовлетвореност. Но да...
Относно пътя, да така е, не всеки мерилин менсън е новия Христос.
От предния ми блог имах може би две авторски неща, които си бяха мои размишления и едното беше точно за това как се развива удоволствието и търсенето на наслаждение. Накратко: ако живееш в пълна нищета, можеш да си щастлив докато си в неведение за удоволствията на модерния свят. когато ги получиш, изведнъж разбираш, че ти ги желаеш, без да си знаел до сега. Бил си щастлив защото си бил нещастен. Парадоксално е отново. И съответно, колкото повече получаваш, толкова повече разбираш, че искаш нови и нови наслаждения. Не смятам, че това е здравословно или нормално поведение обаче. Но е факт, че и двата пътя водят до един извод понякога. Пълното крушение и загуба и пълното задоволяване.
И ако си позволя една самокритична бележка, в психоанализата вечното неудовлетворение от живота е признак за един тип структуриране на психиката, което се нарича хистерична структура. И въпреки, че то е иманентно за всеки човек, това неудоволствие при хистеричната структура е по-изявено. Обаче има още една черта на тази структура и тя е, че всъщност аз не искам да получа това, което желая, защото вече знам, че тогава няма вече да го искам. Да желаеш нещо и да се наслаждаваш на жаждата си повече от утоляването и. Така пътя се превръща в метафора на желането, което никога не стига целта си. И често хора като мен и теб смятат, че пътя всъщност Е смисъл, самия смисъл.
Защото е идеалният начин никога да не достигнеш целта на желанията си.
ОтговорИзтриванеИменно! Имам един пост, в който описвам точно това схващане - за бързането по пътя и за това, че когато стигнеш всичко вече е свършило...Може да звучи банално, но да, щастието е в пътуването, не в пристигането в крайната точка ;)
ОтговорИзтриванеЧовекът така или иначе е пълен с парадокси, както казваш. (Това може би не е толкова лошо.) Хубавото е, че го осъзнава :)
да, но понякога и това не изглежда достатъчно. Защото колкото и мъдро да звучи, все пак си остава едно безцелно препускане и понякога сигурността и спокойствието изглеждат много по правдиви. Или може би това лутане също е част от пътя :)
ОтговорИзтриванеразбира се, че е част от пътя :)
ОтговорИзтриванеи в никакъв случай не го намирам за мъдро или благоразумно, но пък е доста по-истинско от това да избереш сигурността и удобното