Когато човек си направи блог май е неизбежно да му придаде някакъв вид характер, на който се гледа като на творение. Нещо, което си има собствени правила и закони. И ако нещо, което ти се стори безумно интересно или просто искаш да го споделиш, но е някак несъвместимо с блога ти, почваш да обмисляш да си направиш друг. За да държиш отделните настроения разаграничени, за да имаш различни лица за различните хора. Знам, че вида на блога ми е малко зловещ и това е някакво ограничение за мен. Скоро ще сменя картинката. Защото ми се ще блога ми да не е "творение" толкова предназначено за хората, които го четат (ако още има такива :D) а да бъде отражение на мен самия. Не, не отражение. Неизбежно е да се поддам на изкушението да го създавам в приемлив вид, което значи, че е невъзможно да бъде отражение на нещо повече от моята собствена представа за мен.
Изглежда, че на фона на цялата ми "критичност" както я разбират много хора, не се връзва да поствам подобни неща. Но за щастие, аз не съм само "това" или само "онова". Всеки човек е изпълнен с противоречия и омразата се смесва с любов, а критичността понякога със сантименталност. Получава се една хетерогенна смесица и впечатлението, че липсва хармония.
Нищо. :)
Наскоро се замислих за самотата. И как самата тема е табу. В реалността говоренето за това е последното нещо, за което ще събереш смелост да говориш, особено ако се отнася за теб самия. Днес, когато хората са по самотни от когато и да било, хората се срамуват от това. Ако си сам, значи нещо не ти е наред. Да, а колко хора които са заедно са си съвсем откровено луди? И ако ти си сам се предполага, че едва ли не си още по зле. Защото тогава си или гей или антисоциален. Защо самотата предизвиква толкова срам? Нямам никакво обяснение за това.
Знам, че има хора, които цял живот правят всичко възможно само и само да не останат сами дори за 1 час. Сякаш не могат да съществуват без други хора, без големи компании. Сякаш няма по-страшно нещо от това да си сам. Между другото съм забелязал, че на такива хора, когато седнат да четат им се доспива. Шум, хора, алкохол и забава - единствената среда в която могат да съществуват. Вечната еуфория. Мелани Клайн пише за маниакални защити. Тоест - ти си в депресия, но правиш всичко възможно за да се забавляваш опитвайки се да подтиснеш чувството за депресия в неговото противоположно. Самостта и депресията са различни неща, обаче. Не ги приравнявам.
Защо е толкова трудно да сме сами?
Мдам, аз затова имам 2 блога.
ОтговорИзтриванеА иначе Мелани Клайн добре го пише, то е доста "близко до акъла" - понякога търсим компания и шумни забавления, за да не чуваме онова нещо отвътре, което за наш ужас, е нещастното ни Аз, което в никакъв случай не си е самодостатъчно, за да преглътне неудовлетворението си от едно-две-три-сто неща.
А, аз затова нямам два блога :) Казвам го това нещо за Мелани Клайн, защото ми се струва, че има хора, които така живеят. Не просто моментно състояние. И в техния случай не се осъзнава депресията, те сами смятат, че са си напълно ок.
ОтговорИзтриванеА защо нещастното ни Аз не си е самодстатъчно? Да си си самостотатъчен не е егоизъм или някаква нечовешка способност.
Да, така е, много хора замаскират проблема зад определението "социален тип", който обича да е все във вихъра, за да не останат насаме със себе си. И може би много от тях не осъзнават какво правят. Факт е, че ако не се чувстваш добре със себе си, не можеш да се чувстваш така и с другите.
ОтговорИзтриванеДа си самодостатъчен не е егоизъм, но мога да кажа, че определено е нечовешко :) Това е моята позиция, разбира се, сигурна съм, че има достатъчно аргументи срещу нея. Но аз мисля, че човекът съществува именно във връзката си с другите, в търсенето на (още) нещо (различно или подобно), в опитите да се види през очите на другите, в желанието си да споделя своя свят. Много хора смятат, че се чувстват завършени, когато намерят нещо у друг човек, което да запълни липсващата единичка. Не казвам, че трябва да търсим убежище, бягство и спасение от собствената си обърканост или несигурност, в другите, а че е хубаво, когато намериш у друг човек нещо, което сам никога не би могъл :)
Има моменти, когато може би сме си самодостатъчни. И имаме нужда от това усещане, от разговор със себе си, от разбиране на/от себе си, на любов към себе си. Но това не дава завършеност на картинката :)
Може би определението самодостатъчен не е правилно. Човек трябва да може да е сам - в това съм категоричен. Обратното показва липса на всякакъв вътрешен диалог. Неспособността да си сам в тишината дава усещането че пред теб се отваря някаква бездна. Повечето хора им е скучно когато са сами. Защо? Нима няма толкова много неща които човек може да прави сам? Всичките тия книги които не си прочел и наистина, ако ти се намира китара :) защо не? все пак само събира прах. Да можеш да си сам е способност. Разбира се никой не си е самодостатъчен в буквалния смисъл (и да е нормален при това). Но не е ли притеснително, че нещо ни липсва, когато не можем да сме сами? Самоуважение? В българския няма подходяща дума. Причината е може би, че не можем да обичаме себе си без хората да ни показват и доказват постоянно колко сме забавни и/или колко сме красиви. И така вярваме, че щом някой ни цени, то може би в нас има нещо ценно. Но все пак не можем да го видим. Не може би. Сигурен съм, че е така.
ОтговорИзтриванеСоциалните контакти са нещо което за едни е като водата и въздуха, за други нещо като необходимата доза лекарство. Всеки има нужда от него. Но и всеки има нужда да се обича.
E, не знам, на мен не ми е скучно да съм сама, винаги си намирам какво да правя. Но рядко се случва, а понякога човек има нужда от това. Да остане сам с мислите. Или сам с книгата/китарата, както ти казваш. Аз обичам да съм сама с фотоапарата :)
ОтговорИзтриванеДа си сам и да се чувстваш добре в тези моменти може би наистина се удава на всеки, но пък усещането веднъж открито, е страхотно приятно :) Това е нещо, на което се учим. От малки ни е страх да сме сами, страх ни е от тъмното, ушите ни пищят от прекомерно тихото...И така се случва, че после трябва да открием и разберем, че в тези неща има красота.
*НЕ се удава на всеки
ОтговорИзтриванеНапротив, когато бях малък обожавах да съм сам. Това бяха най-щастливите мигове от живота ми и си ги искам обратно! Нещо се случва после. Нещо ужасно. Появява се първата ти споделена любов и всичко отива по дяволите xD
ОтговорИзтриванеЗнаех си, че любовта разваля всичко :)
ОтговорИзтриванеИзвън шегата наистина не се бях замислила, че това има доста общо с проблема. Пък и възрастните са измислили разни "правила", според които, ако си сам или обичаш да се усамотяваш или си странен, или си неудачник. Твърде птостовато тълкуване на поведението, но често съм чувала именно такива определения за някои хора, чието поведение не отговаря на общоприетото, което е именно иху-ахо, човек трябва да е винаги във вихъра, на пъпа на събитията, в центъра на лудницата :)
Но любовта...несподелената обикновено те кара да седиш сам, да мислиш, да чучвстваш и да се наслаждаваш. Сигурно е мазохистично, но в младежката несподелена любов има нещо много дълбоко и красиво :)
Къде ме върна!
Да за съжаление болезненото обожествяване е незадоволимия копнеж са точно такива - мазохистични. Но са толкова драма-драматични :) и все пак изглеждат толкова истински.
ОтговорИзтриванеНямам предвид хора които искат да са сами през цялото време, може да се каже, че всеки има нужда от това да е сам, но всеки може да я задоволи. Но има и такива хора, които изглежда им е по добре сами. Определено не говоря за тях горе, но те пък са си майстори точно в това.
Но понякога хората, които са се отделили имат причина да са там. Смятам, че всеки има нужда (както казах по-горе) и от двете, но тези за които ти спомена, не могат и не знаят как и ккаво им пречи да са с другите хора. Или знаят, но не могат да го променят. Понякога не зависи от тях. И не им остава нищо друго освен да ги крият зад поведението си, което изглежда показва само колко добре им е да са сами.
Хора много и всякакви. Има и едни, които никога не усшяват да се впишат не защото средата наистина не отговаря на техните интереси и ценности, а защото самите те са ужасно самовлюбени. Може би при Ницше ги има и двете :) Те искат само хора, които да ги смятат за най велики и най добри. Обичат само когато им се възхищават. Обикновено майка им е играла тая роля и те винаги търсят такива отношения, където някой да ги хвали. Но това може да стане, ако наистина са невероятни потенциали.
ама айде че стана още един цял под-пост :)