Преди около година две си мислех с разочарование, но и някаква глупава гордост, че вече не се влюбвам толкова лесно. Най-сетне всичките тези болки, страдания и колебания поутихнаха, казвам си аз. Нещата влизат в по-спокойния и не толкова кръстосан коловоз, всичко малко по малко си идва на мястото. Дори мога да кажа, че всичко ми изглеждаше сигурно, спокойно и няма как да се обърка. Колко е хубаво да си се самозалъгваме, че ние не сме тези заблудените, които правят глупости с живота си, който не знаят до какви низини могат да достигнат в името на чувствата си. Защото въпреки всичко, разума е нашия най-верен водач и въпреки сърцето и въпреки страданието, докато го имаме всичко е наред. Доколко обаче това, че го имаме е илюзия? Не се налага да мислим за дъжда докато сме на сухо пред камината. Повечето време той дори не съществува за нас. Далеч от студа и болката, всичко ни изглежда преодоломо.

Напоследък попадам най-вече на текстове свързани със самотата и какво може да причини тя на човек. Хубаво е да я романтизираме понякога и да напомняме, колко хубаво състояние може да е тя. Но не знам дали е точно така и дали, все пак, едно уточнение не е важно да се направи. Лесно ти е да говориш за това колко обичаш да си сам и как не те е страх от самия теб докато прекарваш по 12 часа на ден в компания. Или когато си имаш някой, някъде там. Не задължително до теб. Но знаеш, че той е там и мисли за теб. Тогава самотата е приемлива, може би дори търсена. Но ако нямаш тези неща? Тогава самотата е ежедневие от което искаш час по скоро да се отървеш. И което с все сили се опитваш да украсиш, защото знаеш, че може да се преглътне, защото има и други като теб, а ти трябва просто да почакаш.

Самърсет Моъм и ужасната история на живота му и статията в L'europeo  за Джон Беърд, изобретателя на телевизора.
Двама велики мъже, оставили след себе си големи приноси за човека, изживяват живота си в почти постоянна самота. Достатъчно ли е това, че си оставил след себе си книги или научен принос, който хиляди и хиляди хора след твоето време ще видят, ще използват. Телевизията е нова политическа власт, образователен инструмент. Чрез киното, може да се каже, че телевизията може да променя човешките животи. Книгите на Моъм са за човешките отношения, до къде могат да стигнат хората, какво ги кара да правят всичко което правят, как човешкото надделява, но за сметка на какво?
Струвало ли си е всичката тази самота, това страдание само за да можем ние да се радваме на светещите си кутии и да се ровим в емоционалните мотиви на хората? Ако всичко това е цената, която трябва да се заплати не искам да има телевизори, не искам глупавите книги. Ако това е стойността на всичкото човешко наследство, майната му. Не го искам, бих го заменил, ако можех за всичко, което е трябвало да изтърпят тези хора.
Обаче Моъм и Беърд не са имали фикс идеята да се лишат умишлено от щастието си за да направят това, което са направили с живота си. Живота им е следствие от ...случайности. Телевизията не е била смисъла на живота на Беърд, а книгите на Моъм са били единствения начин да избяга от самотата си. Така изглежда, че те са били всъщност спасението, а не гибелта на двамата.
Чудя се, ако можеха и хората като тях да върнат времето и да изберат между световната слава и щастието да имат до себе си винаги някой, който обичат къде ли щяхме да сме сега?
Честно - майната му на прогреса и на изкуството.