Цялата тази куха еуфория и усмивки. Кой залъгвате? Ако другите вярват, може би и аз ще повярвам, че съм щастлив. Че всичко е смислено, че всичко е красиво и че си струва. Струва си само, защото сме се родили. Живота не се влачи, той бушува, просто не знаем къде точно да стъпим за да ни понесе вихъра на щастието. Мъчим се да намерим малките неща, за да се уверим отново, че можем.
Защо толкова лошо? Как точно всяка сутрин някой може да се събужда и да смята, че най-важното нещо в живота са мечтите? Или че света е хубаво място? Че всичко лошо има край и че неговата реалност, ако се вглеждаме (не)достатъчно ще се окаже прекрасна. Как точно хората успяват всеки ден да си затварят очите за смъртта, за крайността си, за посредствеността си, за гадната реалност? И да смятат, че всичко, което боли и кърви е лошо? Нещо от което да извръщаме очи щом предусетим, че се задава. Да не мислим. Сякаш така няма да съществува вече. Как илюзията хваща корен от самото начало и след това искаме да обвиним някой - телевизията, музиката, политиката, семейството, религията и кой ли още не, че ни заблуждава? Как някой смее да казва колко били смешни религиозните хора? Как някой има дързостта да приема своята надменна гледна точка за рационално обоснована и плод на лични усилия и волеви насоки на мисълта? Кой смее да каже, че той има основанията да е обективен и лишен от предрасъдъците на другите? Че неговите заблуди са по-незначителни от тези на последователите на секти или политически идеологии? Кой глупак?
Умишлено да се заблуждаваме, че всичко е наред. Как е толкова лесно човек да живее в лъжа през по-голямата част от живота си и пак да се смята за обективен? Как е толкова трудно да видиш и лошото и доброто и да го приемеш така както в действителност е. И как е трудно, как имаме нуждата от илюзията, че ще живеем вечно, че никога няма да изгубим близките си, че 20 години след като умрем някой ще ни помни, че не може да изгубим крехкия си живот за миг, секунда, за ден или два. Как всичко е толкова далечно за всеки и как за да функционираме и за да сме спокойни всички тези неща ТРЯБВА да се държат надалеч. Да се поддържа илюзията за реалността. Това е тайната. Истинското Табу. Всичко е едно голяма бягство. От смъртта, от тленността, от депресията, от чувството че си отхвърлен, от любовта, от самотата, от нещастието, от нещо...
rest assured - God will cut you down.
Но заблудата дори тогава ще продължава. Ужаса ще пъпли по вените ти докато живота в тях бавно се разрежда. И живота ще е бил прекрасен.
Кой не би платил най-високата цена за този филм? От който никога не излизаш, а екипа прави всичко за да не проникне нито лъч от външния свят, нито стон от писъка на външния свят. Само сенки. И образи. Красиви. Омайващи.
Равнището в което образите се формират и структурират в зависимост от Аза е точно пространството, в което Аза си изгражда фалшива идентичност (поне според Лакан). И на базата на това образа е измама. Всеки образ е винаги субективен, дори от научна (Оптиката като наука) гледна точка. Образа е магията на измамата. Фалшивия декор на всичко, което ни изглежда като очевидно като натрапващо се в своята реалност, но все пак измамно. Забавно. Кое може да забавлява, хипнотизира, възбужда повече от образа? 88% от информацията, която получаваме за другите хора идва от зрителните ни органи. Може би повече. А според някои 90% от зрението е въображение. Въ-ображение. Коварния измамник, който движи света ни. 70% от мозъчната кора се занимават с преработката на видяното.
Образ = Лъжа. И все пак живеем в образите. Във въображаемото. Своето или чуждото - какво значение има? Дали е собственото ни въображение или нечие чуждо въ-ображение предоставено по подходящ начин за да ни консумира. Да ни погълне изцяло.
0 мнения:
Публикуване на коментар