От всичко, което пиша за това какво се крие зад желанието, какво чудовищно нещо е човека зад кулисите на съзнанието си и как има неща, които никой не иска и да знае за себе си това не е просто метафора на вечната битка между добро и зло, по дяволите! Ако някой смята съседите си и приятелите си за нормални и порядъчни хора, хора с морал и човечност има неща, които когато разбереш за тях вече не можеш да гледаш на тях със същите очи. Две неща ме плащат най-много у хората. У тези порядъчните хора, които са едни от нас, тези които са нас, ти и ти, да! Не са никак малко. Едното нещо е темата за расизма, независимо колко е основателна или не. Всеки, който подкрепя расисткия начин на мислене, който вини по някаква абсурдна причина цели нации за някакви световни бедствия или собственото си нещастие, е страшен. Но още по страшно е когато чуеш какво мислят хората за домовете за деца с увреждания. Честно, страх ме е да питам понякога. Не искам да знам, кой около мен е толкова безочлив, че свободно да принизява детския живот, със лека ръка да отсъжда деградация и гибел на децата и хората с увреждания изобщо. Колко много са хората, които биха оставили тези деца в състоянието, в което са сега само за да запазят спокойствието на смешното си ежедневие, само за да не гледат тези деца и изкривените им тела. Защото ги е страх. Страх ги е не за техните здрави дечица, страх ги е за тях самите. Преди време (жалко, че не следя новини и не мога да кажа от кой и кога) имаше решение да се преместят домовете в големи градове. Какво направили родителите? Протестирали задето тези ЧУДОВИЩА щели да попаднат пред погледите на техните здрави дечица. Първо - и какво от това? Според тях те щели да се уплашат. Родителите искат просто да предпазят децата си от ужасите на реалността. Защо просто не ги затворят у дома и не ги пускат на училище? Там има стотици и хиляди начини да се сблъскат с гадната реалност. те биха искали, о да, ако можеха щяха да го направят. Света е ужасен, но ние имаме стратегия - ще си затворим очите и така лошото ще изчезне. Второ - самите деца нямат глупавите нагласи на родителите си и техните разбирания (поне на по-малките) съм твърдо убеден, че не се определят от външността на човек, както тези на родителите им. Но ако дядо ти или баща ти или леля ти (ако са обичани от теб) са расисти, ти интроецираш техните заблуди и омраза и ги приемаш за собствени убеждения. Така се възпитават расисти. Така се посяват семената на онова, което ще кара тези хора да мразят и да проектират тази омраза на едно винаги удобно винаги свободно място. Когато някой се опита да се възползва от това - видяхте какво стана на последните избори за президент. Видяхте колко много от старото поколение все още живее в тях. Колко е лесно да се манипулират масите. И как се радвам, че Атака нямат достатъчно умели ПРи за да успеят. Защото, ако си намерят... аз се махам от България.
Причината за всичко това е проверката на Българския Хелзинкски Комитет в домовете за деца с увреждания. И ако някой си мисли, че това е обективна цифра искам да го уверя, че вероятността е много малка. Представете си проверките и как прокуратурата са ровели къде? Из архивите и документацията. Колко от тази документация според вас е списвана обективно? Колко са находчивите директори на домове, които са се досетили, че ако познават селския фелдшер могат да го придумат на не описва истинската причина за смъртта. Все пак документите са си документи. Кой знае кой кога ще иска да ги погледне? Всички знаят за тези деца, но колко са малко хората които наистина се трогват? Представям си как в очите на скептиците моята ярост или мъка или каквото е там, изглежда като детинска сантименталност, като глупав идеализъм, наивен хуманизъм. Какво можем да направим за тези деца ние? Те са с увреждания и нищо не може да се направи за тях. Какъв е смисъла? Нека живеят колкото могат и нека не знаем. И ето тук си личи, кой колко човечност носи в себе си. Кой може изобщо да види дали насреща му стои човек или животно.
Едно от нещата, които психоанализата може да научи човек (ако изобщо това е възможно) е да вижда субекта или с други думи да вижда "човека" в човека. Психоаналитичната практика е доказала в клиничната си практика, че децата с увреждания регресират и състоянието им се влошава в съответствие с полаганите за тях грижи И отношение. Ако към тях се отнасят като с идиоти - те регресират (развитието им спира и започват да проявяват поведение характерно за по-малка възраст от реалната) и стават идиоти. Психоанализата с такива деца е доказвала многократно, че състоянието им може да се подобри, че те могат да покажат много по-интелигентни и понякога забележителен (за физиологичното си състояние) резултати от диагностицираните. Но дори и този факт за скептиците би бил недостатъчен, защото тези деца биват заклеймени като непълноценни - не-хора, по-малко стойностни и безполезни. Ако при тяхното развитие не може да се достигне до момент, в който те да функционират като всички нас, то е напълно безсмислено да се прави каквото и да е за тях освен може би да се полагат най-базови грижи за да не умрат те. Уви, ако не са като нас значи не са хора, по тази логика.