Just be yourself

Как може някой да бъде Не-себе си?
На мен ми се струва, че всеки във всеки отделен момент на съзнателен живот е себе си. А по време на сън - още повече. Смятам сънищата за едно от най-интимните и не-принудени актове на психиката изобщо. Сънят черпи материала си от много повече личностни подбуди и черти отколкото, която и да било съзнателна и целенасочена дейност или йога практика или медитация. Последните се стремят дори напротив - да се отделят от тялото като възбудят интелекта, да полират твърдата и суха повърхност на духа, като му разчистят поле за действие. Премахвайки телесното в името на чистия дух, който познава сам себе си. Смятам желанието на някои хора да контролират сънищата си за един насилствен акт спрямо природата на психиката.
Еднакво без-предметно е отделянето на телесното или интелектуалното като нещо за себе си и използвайки го за себепознание или вътрешен ориентир.
"Следвай сърцето си" / "Мисли разумно" Еднакво непотребни крайности, ако са използвани като нещо повече от инструмент на субекта служещ за подходяща адаптация към реалността на психичното и/или средата.
Какво кара човек да смята, че поведението му е поведение на един неАз? Да казва, че не е себе си? Принуден, измъчен и ограничен, реагиращия Аз все още използва иманентни подходи към реалността, а не чужди модели за действие. Последното е невъзможно, защото по простия факт, че той е избрал поведението това автоматично го прави присъщо на действащия Аз. Нежеланието да се съедини Аз и не-одобреното, непотребно, изчервяващо се, заекващо и потящо се Аз. НеАз. НеЗа, Не. "Не съм себе си" е просто поредното отричане на това, което всъщност човек е в този искрящ и витален момент на живота, който в други условия щеше да бъде безценното, вечно изплъзващо се и поради това същинско пулсиране на самия живот. С размаха на стар касапин Аза ще отсича всяко НеАз - всяка сянка - всякао сърбене - всяко парене - всеки зловещ смях - всяка поразяваща болка - всяка струйка кръв - всяко изчервяване - всяка тъмна влажна студена повърхност - всяка гореща, кървяща и туптяща плът към не-живота. А образа на Живота ще бъде на висота, недокоснат и недостижим вечно устремен към самия себе си, парадоксален в своята безпарадоксалност. Ще се струполява всяка една кастрирана част и ще се трупа встрани от Живота. Имаме една купчина от кървави и ужасни отпадъци настрана. Но на едно място, което въпреки ясната червена граница оставена от острието, ще бъде част от по голямата картина, която неизбежно поставя и Живота и купчината отпадъци в една вселена. Докато окото е запленено от яркостта на Живота, тъмата няма да съществува за него. Окото има естествената функция да се насочва към най-светлия обект от оптичното си поле. Природата го е създала така и то понякога неволно, понякога с наслада се насочва жадно към слънцето. За да открие в съзерцанието си едно друго съществуване. Да бъде вече не-себе-си. И в съзерцанието си повече да не вижда.
Заслепението е постигнато чрез непрестанно съзерцание на това, което се натрапва, но и на това, което носи наслада.
Искам да те успокоя. Докато си себе си, никога няма да си нещо друго. Дори и да искаш.

Идентичността е друга тема, но релевантна с настоящата. Тя е нещо, което винаги се гради от чуждите идентичности в началото. Няма как да си роден със всички атрибути на поведението си и характера. Абсирдно е. Идентичността също започва от поставяне, повтаряне на чуждите жестове, реплики, мимики, погледи. За да съществува едно съзнание за идентичност му е нужно да се идентифицира. Ще вземе градивния материал отвътре, но чрез модели отвън ще го подреди. Идентичност като термин има малко парадоксален смисъл сравнен с общоприетия му на неповторимо съчетание на черти у една личност свързано по някакъв начин или не със самосъзнанието му за тази цялост от черти. Identity идва от латинското identitas, което е еднаквост (тук се изкущавам да смеся това със българското същ-ност, но може би някой друг път) идващо от латинското idem (същия). Забавно, нали? Нашата най-съкровена същност, която ни различава от другите и ни прави значими да носи етимологията на редукцията.
Действително, идентичността на човек е смесица от наслагвания на чужди черти и характеристики, на хора с голямо значение за него. Започвайки от ранното детство до сетния му ден. Не си ли се улавял как, когато загубиш някой любим човек, че дори само харесван човек,  започваш неволно да усещаш в себе си някакви негови черти? Сякаш нещо от него се е сляло съвсем неволно и нежелано със самата ти същност, но пък същевременно някак приятно (все пак човека е харесван) като красив паразит. Или дългото съжителство с някой - започва още по-видимо да усещаш как гледаш с неговите очи, да използваш неговите думи и неговите дребни мимики. Идемтичност. 
А генетичната част? Тя не е ли изцяло уникална и присъща само на Аза? 
Неоспорим факт. Но само доколкото е случайно съчетание на (забележете) чуждите гени.
Както и въпроса за свободната воля, така и идеята за идентичността има противоречива същност. Ако в природата има частици, които не се подчиняват на вечната детерминираност на природните закони - то те са подчинени на хаоса. Алтернативата е - фаталистична детерминираност или хаос - възгледа за абсолютната случайност и възгледа за неизбежната определеност са еквивалентни на два вида страх със същите имена. Идентичността бидейки сбор от идентификации, сложна структура създадена по чужди чертежи, използвайки чужд материал (макар и вътрешен за Аза и създаващ илюзията за уникалност) е уникален само доколкото гените на родителите ни са се смесили по непонятни за нас закони.