Това ме подсеща за един мой начин на самозадоволяване, който е изпълнен с необяснима доза магичност. Малък фетиш. Воайорски фетиш, който имам от малък. О, сега, казва си перверзния читател, сега е време за малки мръсни тайни! Възбуждайки така умело апетити, ще си позволя да ги охладя също толкова бързо, защото става дума не за банята или тоалетната, нито за нечии гол задник от детството ми, а нещо доста по-невинно. И същевремено малко след като пресъздам магията отново толкова безочливо ще я опороча със психоаналитични препратки към воайорството като перверзия изобщо.
Ходейки си по улицата вечер, по неведоми за съвременното съзнание на автора причини, неговия невръстен аналог забелязва, че ходейки по улиците, вечер, поглеждайки към светлините по хорските къщи и по точно техните прозорци, има една интересна фантазия, която го прави много щастлив.Гледайки към жълтата светлина, обикновено лампион и понякога фикус във фантазията на малкия човек се образува една картина на съвършено удобство и уют. На спокойствие и топлина. Гледайки през хорските прозорци, почти всяка стая (дори и най голата) изглежда някак художествено любопитна и занимателна. Фантазията е за топлина и удобство, за спокойствие и мир. Това му напомня ходенето на гости с родителите му. Влизайки в тези така любопитни пространства, тези топли и светли бърлоги винаги обградени с ореол на загадъчност отвън, пространства, в който само определени хора могат да влизат и да излизат, тайни места, където никой не знае какво се случава, той поглъща миризми, форми и образи, сякаш в един друг свят, в чужда вселена, където всичко е любопитно и интересно.
Интересното за нашия автор е това, че магията все още е жива и със същата сила както и в миналото фантазията му се проектира на всеки прозорец, на който се спре погледа му в ноща. Изпълвайки го с особено задоволство.
Колкото до задоволството си дадох сметка, че недоволството, което те кара да търсиш задоволство, всъщност движи живота напред. Но не в обичайния смисъл. За мен задоволството има странния ефект да ме оставя с усещането за празнота и макар да прозвучи малко като патология, чувствам се като мъжка богомолка, изпълнила предназначението си и готова да задоволи и най-капризния вкус на женската използвайки целия си набор от мозъчни клетки. Отново вечните въпроси за желанието и постигането му, което отново и отново е недостатъчно и отново.. когато е достатъчно.. сякаш е равностойно на смърт. Нищо, което желаем сякаш не е това, което желаем. Което прави света толкова разнообразно неразочароващ.
Та какво е желанието при воайорството. Какво искане е това на гледащия?
Окото е интересно нещо. Самото то, наблюдавано отстрани е запленяващо. То може да притеснява, да вълнува да възбужда със странното си значение, което му придаваме. Причина за това надценяване е може би факта, че самите ние черпим от света най- вече чрез зрението си. Общуването с другия е винаги на първо място чрез зрението. Но пък това, че нещо влиза не е достатъчно основание да се предполага, че нещо от там излиза. Тогава защо го смятаме за прозорец? Поради мимиката, която точно в областта на очите придава най наситеното с експресия място на човешкото тяло. Но самото око, няма израз. Имат веждите, клепачите, мускулите, челото и всички възможни техни бръчки, смачквания и изопвания. Самото око е напълно безизразен орган, чието "поведение" се заключва само в прости движения около неговия център. Окото никога не спира да поглъща дразнения, то е само скрито от клепачите ни по време на сън, но дори и тогава продължава да поглъща, незабелязано и тихо да съществува. Забележително качество на очите е, че понякога само те от цялото тяло остават незасегнати от някои състояние на тялото. Като например съня. Освен висцералните и безусловни рефлекси всяко движение в тялото ни остава парализирано. Но не и очите. Дори при опити с осъзнато сънуване е доказано (доколко не мога да знам, но така пише в книгата) че сънуващия осъзнавайки съня си, може да комуникира с външния свят съвсем съзнателно, като подава сигнали чрез движения на очите си под затворените клепачи, в отговор на зададени въпроси от вън. Може би причината за никога неспящата активност на окото е неговата защитеност от външния свят също както половите органи, които също не се притесняват да функционират в състоянието на сън еднакво ефективно както в будно състояние. Окото изглежда споделя някои качества на половите органи. Малко притеснителен факт. Тази аналогия не може да продължи още много дори и да ми се иска. Нали?
Вглеждайки се в очите на някой, нещо което няма как точно да стане поради неспособността ни да гледаме два обекта едновременно, може да получим едно притеснително усещане. Сякаш самото око, като малко хлъзгаво животинче водещо своя безсънен живот ни наблюдава от вътрешността на своя притежател. Удобно приютено в своята тъмна утроба то се взира и обратно - то прилича на малка бездна. Малка безмерно тъмна дупчица, която наподобява и други едни части от тялото, ако вземем предвид формата и свойствата на ириса.
Освен че окото може да "говори" то може да поглъща, да изразява, да изпива, да съблича, да се радва, да пари, да боли, да смъди, да плаче, да се усмихва, да избягва, да обвинява. Голям регистър от метафори.
Тъмнината в центъра на окото идва от това, че светлината от вън се поглъща от тъканите вътре в окото. А бидейки за него най-вече образ, то ние сме в позицията на нещо, което очевидно ще бъде погънато.
0 мнения:
Публикуване на коментар