Последните няколко дни съм преизпълнен с енергия, която някои хора биха нарекли негативна, защото много лесно влизам в спорове и съм малко по хаплив от друг път. Но нали за това има блогове?
Някога писах за един определен тип хора, които като че ли не всеки има нещастието да забелязва.
Става дума за някакъв вид отношение към другите, което сякаш е там, но не е там. Като, че не се основава на желание за комуникация, а повече на адаптация. Хора, като всички други, сляли се с тълпата, с групата, с колектива, даже женени хора с деца и добра работа. Може би поради изключителната ми потребност да разбирам всяко поведение тези хора ме плашат понякога. Плашат ме не защото не мога да ги разбера, аз защото няма нищо за разбиране. Като, че самия човек функционира напълно ефективно, но просто функционира.

-- Спомняш ли си момент от детството ти, когато си плакал?

-- Не, не мога да се сетя в момента.

Чувства се появяват понякога, но най вече когато служат за отбранително поведение, което ги показва само като агресия. Която пък става леко завишена на моменти, понякога прекалена. Естествено това предполага застрашеност, чувство за несигурност. Което е в основата си нагон за самосъхранение. Но защо е толкова по-лесно тези нагони да действат, а не другите - тези които търсят връзка, контакт, споделяне?
Всичко се измерва според своята полезност. Ако е полезно, ако го ползвам, значи е добро. Ако не ми служи, ако нямам потребност от него, значи е лошо или просто безразлично. Много проста логика, често се среща при по-възрастни хора, а и не само. Но не всеки я прилага към отношенията си с хората.

-- Значи ти си готов да откраднеш нещо, ако си напълно сигурен, че няма да те хванат?

-- Ами да. Защо да не го направя? Щом няма да ме хванат?!

В някакъв разговор, спор, диалог, в един момент си даваш сметка, че си говориш сам. Но не защото човека насреща не иска да приеме доводите ти, а защото по някаква особена инерция той те е забравил, ти сякаш не си там, а той говори "през теб". Опитваш се да го прекъснеш, но той като че се е отдал на собствената си муза, съединил се е с нея и не забелязва шума идващ по посока на теб. В такъв момент се чудиш дали изобщо този човек знае че си там? Всъщност въпроса е повече дали му пука дали си там.

-- Не мога да разбера защо всичкиблаблаблабалблбалбалбла..

-- Да, но аз мисля че..

-- Блаббаблаблаблабла

-- Аз май си говоря понякога сам, а?

-- ...блаблаблаблбалблабла

-- ...

-- блаблаблаи няма никакъв смисъл, човек! 

-- Аха.. 

-- Tака си е.

-- ...

Когато се казва, че някой ти изсмуква енергията, е тези хора много ги бива в това. Говорите за нещо съвсем в нормален тон и в един момент той започва да навлиза в детайли, които никой не би сметнал за важни, да казва очевидни неща, да навлиза в подробности за тях, неща които всеки знае и неща, които ти също знаеш и слушането им изисква истинско усилие да не заспиш. По някакъв начин важното е винаги на заден план, а странните детайли са в центъра. Важното и маловажното заслужават еднакво внимание, може би защото и двете са теми за разговор, нали? Хората го правят това.. говорят..

-- При определени обстоятелства, когато си принуден и притиснат от събитията ти би ли убил човек, ако ти се наложи?

-- Ами мисля, че да.

Това, кой оцелява и кой загива не е критерий, кое е здраво и кое болно. Хората, които са идеалното колелце в машината на живота, обикновено не са най-нормалните ни съседи.
Това дали си адаптиран не значи нищо повече от това, че си адаптиран. Това, че можеш да свириш на музикален инструмент не те прави артист, а подражател, ученик, калфа. Усвояването на едно умение не предполага задълбочено разбиране. Това, че можеш да възпроизведеш, не значи, че можеш да създадеш музика.