all shed

Последните няколко.. дни.. седмици, месеци.. не бяха никак весел период от живота ми. Ето ги празниците, ето че пак ще ги прекарам както обикновено ги прекарвам. Хората от година на година започват да стават по-критични към идеята за това, че на Коледа трябва да сме добри (или пък коледните песни). Или може би поколението ни остарява все повече и това е част от процеса?
Аз отдавна не се и замислям за коледното добруване, не е нещо, което ме притеснява, не го смятам за лицемерно.. просто се случва. Не виждам защо не. По добре един ден в годината, в който всеки се опитва да е добър, отколкото нито един, не? Така смятам днес. Мисля, че разликата с "тогава", е че нямах толкова вяра в хората.
Обаче имам това нещо за нова година. В навечерието (много популярна дума по това време на годината) на новата година всеки започва да прави равносметки, да осмисля и да премисля, да поподрежда изминалите месеци и да мисли за това каква е била ролята на тази година от живота му за него. Както казват горе-посочените за Коледа, аз казвам за нова година "защо точно сега?". Защо това кога календара се превърта има такова голямо значение за това кога ще си правиш равносметка? Той е просто начин за измерване на времето. Не мисля, че нямам склонността да си правя равносметки, всъщност постоянно го правя. А и ако го направя за цялата тази година, не мисля, че ще се зарадвам много.

Самия факт, че пиша, обаче, и че пиша за себе си означава, че нещо се е променило. Последните няколко седмици нямах никакво желание да пиша. Онова нещо, което Фройд казва за либидото, по някакъв начин с пълна сила важи при мен. Ощетя ли се от него, направя ли го чуждо достояние, за мен остава малко. А когато си го върна, след всичките усилия да го върна, дали чрез задоволяването му или чрез просто откъсване от недостъпните му обекти, тогава.. тогава колкото и да е черно всичко, някак по-лесно се справям. Толкова рядко се случва. Така краткотрайно е.
Истината е че едно от значенията на заглавието на блога е свързано с тази моя непостоянност.
Времето, когато сме малки, спомените за това прекрасно време, в което времето прекарано сам не беше свързано с непоносимото усещане за самота, с постоянната жажда за внимание, търсене на одобрение от другите.. времето, в което можеше да си себе си и да си спокоен, че ще те обичат само заради това.

Идва момент, в който отново съм цял, спокоен. Няма я манията ми по някой, най-много по нещо. Нещото може да се интегрира, да се разбере, да се осмисли. Не се налага да се тревожиш, да се мъчиш да отгатнеш, да се опитваш да се добереш до него. Него или го има или го няма. Поне знаеш.
Колко е крехко обаче това състояние. Когато в един момент всичко това, тази интроспекция, вътрешния диалог всичко това отива по дяволите, става напълно безполезно.
Когато знаеш, че всичко е напълно безсмислено, но се надяваш; когато ти се стори, че не е, опитваш се да го направиш такова; опитах се да го омаловажа, да го разваля, отново да го омаловажа, да го превърна в нещо друго. Има толкова по-лесен начин всичко това да се оправи. Толкова по-нормален и ясен. Сякаш трябва да бъде неясно. И знаейки това вече си давам сметка, че правейки го ясно, го убивам. Ще ми се да бях по сигурен в погрешните си разбирания, за да е по-лесно всичко. А може би сегашните ми разбирания са погрешните?

Давам си сметка, също, че всичко това щеше да е толкова по лесно, ако можех да понасям разочарованията, несгодите, провалите с повече търпимост. Да си давам сметка за всичко това и за неговата тежест и все пак, да продължавам. Но не, ако това се случи задължително, трябва някой да го отчете, да го види. Иначе то като, че не съществува. И все пак, в моменти, в който съм цял, то съществува. Няма нужда никой да го отчита. Сякаш някой го отчита, не аз, някой, нещо в мен. И то е достатъчно. Но сега то липсва. Опитвам се да го възстановя. Защото знам, че то може да се възстанови. Просто не всички парченца са у мен.