Here piggy piggy

Прибирам се в моя малък Дери. В градчето забравено от бога.
Изглежда обаче не е толкова забравено, колкото си мислех. В слънчев ден хората започват да щъкат по улиците, млади хора, стари, познати, непознати. Не съм си ходил от 7 - 8 месеца. Преди, когато се прибирах всеки месец успявах да се се отдам на някаква носталгия по отминалото време. Сега обаче, когато се прибирам след толкова време се прибирам с много смесени чувства. Страх, досада,тук там носталгично умиление по някой дребен детайл, по някоя миризма или особеност на малкия град, която чак сега забелязвам, след толкова години, че не е толкова досадна, а всъщност е единствена по рода си, може би дори рядка.
Поради много нестратегически стоп, накрая вървях около час пеша. Минах през идустриалната зона, не е много голяма, но си беше горещо. През по-голямата част от пътя ме вози един македонец тираджия. Не млъкна през почти целия път, а аз първо си мислех, че разбирам какво ми говори, но щом стана дума за компютри, той не си затвори устата да ми разправя коя фирма, какви видео карти пуснала, коя какви особености имала и т.н. и започна да говори на смесица от английски, програмистки и македонски вече съвсем нищо не разбирах, но не ми и пукаше, нито ме интересуваше.
Та ходя си аз, по прашното шосе, не много широко, с не много коли по него. С кучета лаещи от някоя барака на охраната на бетонен възел или древен завод, незнайно защо и от кого още охраняван. До един огромен завод, не действащ от повече от 15 години имаше заградена част от пространството между шосето и сградата, нещо като малък двор. Продълговатото парче земя явно се използваше за отглеждане на прасета. Черни при това. Няколко големи и няколко дребни малки прасоци. Ако имах фотоапарат, щях да снимам точно такива смахнати неща. А не обичайните клиширани фото обекти на които всеки трябвало да се пробва. Щях да снимам схлупените барачки, купчините стари вещи и мебели около нечия бедна къщурка, нещата, които разкриваха някаква, нечия история. Парчета от нечий живот захвърлени някъде, на показ, на боклука, но въпреки това невидими. Всичко странно и малко, всичко човешко, показващо се изпод маските на хората, изпод тежката, претенциозна и изпиваща ежедневна размяна на думи и жестове. Странното е нормално. Спонтанността е неестествена, смешна, нелепа. А не приятна и лесно възприемчива от околните.
Стигам вече града. Вече трескаво се питам колко неща ще ме накарат да се махна с удоволствие и колко ще ме накарат да си спомням с удоволствие за миналото. Още 15 минути до нас и вече си представям всичко, което ще видя. Хубавото и лошото. Минавам покрай една от къщите в началото на града и си спомням, че някога там с баща ми, чичо ми и един приятел правихме циментовите заграждения около къщата. Спомням си дъщерята на човека на който работихме. Не си спомням името и, но помня, че я харесвам, че когато говорехме тя сякаш беше по-различна. Скоро щях да си припомня името и. Различна като - не слуша чалга и се интересува от други неща освен себе си. Беше хубава, спомням си как си мечтаех да я заговоря след това, как се оказа, че тя май не живее в града, че не я срещам по улиците, защото май учи някъде. Никой не можа да ми каже къде обаче. Фантазирах си, че хей сега ще се появи от някъде и ще я поздравя, че може би ще стане някакво чудо и може би ще завържем разговор. Фантазии.
На портата има некролог. С нейна снимка. Стана ми болно. Сякаш за пръв път изгубих някой близък наистина. Някакво чувство, че НЯМА повече да я видя. Никога, при никакви обстоятелства. Край.
По-късно ще разбера - свински грип.
Малко по нататък, още некролози, някои от които на млади хора.
Живота в малкия град все още тече.
Хората са си още там. Живеят си, чакат промяна. Чакат кризата да отмине. Чакат подходящия момент. Някои отиват в по-голям град, учат, че даже и магистратура, после се връщат пак там. До края на живота си. От сега се вижда тоя край. Стивън Кинг понякога успява да използва по подходящ начин метафората, макар и не майсторски. Малкият град и неговото голямо зло, което се крие в миналото. И в настоящето. В децата на малкия град. Повечето от които не ще искат да избягат от него. Но някои ще отнесат всичките си страхове от там, ще избягат там където нищо няма да им напомня за онази сила, която винаги е във въздуха. Която пречи да дишаш. Един от героите имаше астма.
Всъщност момичето починало от свински грип по времето на болестта не е било в малкия град. Ето защо това не е добра метафора.

Hey. You're ok.

И след като разбрахме, че сърцата ни са почнали да умират, ето нещо за успокоение.



Всъщност, песента си има история. Надявам се не е поредния търговски трик.
Всъщност, горещо ви препоръчвам да я прочетете. :)

When you grow up, your heart dies

ALLY SHEEDY in THE BREAKFAST CLUB

Може би поради неустоимия и чар или сексапил, може би защото приликата между нея и друго едно момиче, настъпило самолюбието ми преди време и по-което си бях изгубил съня (буквално за съжаление), а може би защото все пак има голяма доза истина в това, казаното от тази пленителна девойка ме накара да мисля все повече над думите и. Или може би защото се усещам, че се оглеждам за бял мърморещ заек с часовник на верижка.

Paranoia Agent

Мислех, че хубави анимета не са останали. Но това за сега е обещаващо. От ония странните е, ако някой се чуди, дето нищо не схващаш през повечето време. Но все пак е на Satoshi Kon. С две думи - задължително заглавие!

Има някои филми, които след като гледам и оставам с много приятното чувство след това, че съм разбрал много от замисъла на автора. Едно такова, сякаш си се наял хубаво с любимото си ядене. Дори яденето не ми доставя такова удоволствие. Обичам да мисля когато следам, обичам филми, които не са лесни и които те карат да се замислиш какво по дяволите става на екрана.
След това с огромния си ентусиазъм отивам при някой, препоръчавам му филма. той го гледа и аз тръпнещ в очакване да обсъдим хубавия филм оставам с увиснала уста.

2bbad

Напоследък се чувствам зле. Макар, че почнах пак да сънувам. Чувствам се лошо. Защото се чувствам лош. Всеки има нужда да се чувствам добър. По един или друг начин. Някои се чувстват добре, когато се чувстват лоши, но това са едни болни хора. Напоследък доста се обърквам, в това кое е важно, кое трябва да взимам на сериозно, някак ми липсват ориентири. Обикновенно ориентирите идват от другите хора. Не като съвети, не като мнения. По скоро като присъствие, като нещо от което да се разграничиш. Често съм си мислел, че ми липсва някаква ясна идентичност, нещо на което да знам, че мога да се опра. Май аз съм от ония хора, които се определят с това което не харесват.
Не знам кой съм, но знам кой не съм.
Обикновенно това е единствения начин да си някой. Не знаеш, кой си но знаеш кой и какво не си. Вечният отрицател. Да наистина ми е трудно да приемам. Всъщност това е грешно. не ми е трудно, просто не го показвам. Не го смятам за нужно повечето пъти.
Отрицанието е лош начин за самоопределяне. Води до лоши неща.

Преди време, преди около 3 месеца си ходя аз по улицата, прибирам се от някъде и виждам някакъв човек насреща ме заговаря. Облечен скромно човека, държи само една найлонова торбичка, в която някакви хартии с кардиограми се виждаха през евтиния найлон.

The art of SMALL talk (or how to bla-bla-bla)

Днес реших да направя едно признание. Да си призная най-сетне. Не мога повече, не искам!

Всеки си има някакви особености, някакви странности, и едва ли може някой да ме убеди, че съществува такова нещо като нормален човек или нормално семейство. Всичко е въпрос на количестени различия. Различен градус на отклонение. Да не говорим, че не съществува мерило за този градус, а който твърди обратното сигурно живее в някаква консервативна реалност, била тя обществена или въпрос на лично (криво)гледище. Всеки със странните си навици, мисли, вкусове и маниери.
Всеки знае своите черти, които го правят малко или много луд в очите на другите. Поне всеки честен със себе си човек може да си признае недостатъците. Но какво става ако тези недостатъци, тази малка лудост е скрита за самия мен? Не просто причините за нея, а самата тая черна сила у мен. Ако е като малък демон, който тайно се уголемява и постепенно завзема контрола. Знаеш за определени склонности от себе си и не им даваш воля защото знаеш, че са ненужни, детински и глупави.

Но колко хитър може да е този другия Аз, който все пак иска да излезе. Колко често е по-хитър от мен? Колко често ситуацията му отдава възможност да се прояви и да лудува. Да наранява и да отблъсква. И да не може и да не иска за нищо на света да отстъпи! Да не се признава за виновен. Да отказва да се подчини на разума, на етиката (Ха!), на глупавите морални изисквания на някой окаян Дон Кихот.

А колко пъти отпускаш каиша, за да полудее животното, да се почувстваш жив. Хубаво би било винаги когато това става да има истинска причина за това. Да е отпор на нещо лошо и несправедливо. Но уви. Не винаги става така правилно.

Serenity

Понякога има хубави дни, дни, когато дори да ти се налага да свършиш нещо натоварващо и скучно, се оказва, че денят започва по добре отколкото си очаквал. Даже може да ти се отдаде възможност да натриеш носа на някои от така наречените ти "управители". Да размениш няколко думи с някой познат, приятен човек или друг не толкова приятен, но в ден като тоя неприятността му някак не се забелязва. Понякога май е добре да загубиш точно това, което искаш за да видиш какво пропускаш докато преследваш голямата цел. Което трябва да е уж по-важното.

Може би щастието се крие точно в тия моменти, когато не си нито на върха, нито там където винаги се стремиш да бъдеш. Може би е точно в малките моменти, когато всичко, като по чудо, си е на мястото, сякаш всичко е наред, някак си успял да прогониш всички проблеми по един или друг начин и да ги осигуриш ден спокойствие. Тишина. Няколко разменени приказки с подходящия човек, една усмивка и всичко това те кара да се чувстваш в мир със себе си. Поне за момент. И дали трябва толкова да тъгуваме по миналия момент и невъзможността да го върнем. Мисля, че трябва да ценим дори миналите моменти. Те продължават да съществуват, независимо, че безмилостния поток на времето създава илюзията, че всичко което е сега всъщност вече не е.

Огледала

Често съм мислел понякога дали е вярно, че винаги когато общуваме, всеки разговор, всяка критика, всеки комплимент, всеки коментар, всяка особенност която обелязваме е всъщност не просто диалог. Ами ако всичко това, нашата реч е един диалог? Дали всичко това, отправено към самите нас моеж да има значение?

The Fountain

 

Има филми, които те карат да онемееш. Да се потопиш изцяло, да загърбиш всичко, което си, което те занимава, което те мъчи. Да усетиш че на света има неща, които са повече от това. Които не трябва да спираш да пазиш в съзнанието си.

...или поне имат сериозни затруднения в общуването

Typography from Ronnie Bruce on Vimeo.


Ставаме свидетели на едно прогресивно обедняване на речника на младите хора. Паразитни думи и жаргонни изрази навсякъде, едно ликвидиране на книжовния речник. В младото поколение четенето на книги, използването на по-сложни думички или дори едно просто правилно говорене, не е "яко" или "готино", на него се гледа дори като на странно. Аз самия не съм изключение.

Ако можеха да говорят...

Хората не умеят да общуват. Хората около мен, повечето хора са напулно неспособни да комуникират. Какво правят те тогава когато си отварят устата и от там излизат думи? Все пак не са хаотични думи, има си подредени изречения и хора към които е отправена речта. Какво казват повечето хора в това до болка познато ежедневие? Приказват. Бърборят. Казват ли обаче нещо? Общуват ли? Общуване ли е да обсъдиш вчерашния епизод на сериала или на Биг Брадър? Общуване ли е да се говорят купиша празни приказки и да не се казва нищо. Прилича на някакво кълване по най-отдалечените теми, нещата които ако ни интересуват то е така, защото са там за да запълнят нещо друго, за да запълнят нещо, което липсва. Малко ми е трудно да схвана дали са съвсем сериозни някои хора, които твърдят, че няма такова липсващо нещо, че имат всичко, и живота им е нормален. Няма такова нещо като нормален живот, нормално семейство или нормален човек.
Знам, че вътре в себе си си всеки чувства тази празнота, когато няма на кой, няма как или не знае как да говори за себе си. Има хора (и някои от тях направо ме ужасяват, сериозно) които сякаш са обвивка, сякаш живеят в това нещо наречено обща реалност, реалността на нормалното (която както казах не съществува сама за себе си). Всеки, който поне малко може да почувства живот в себе си има нужда да знае, че има някой от другата страна, който може да го види, да го оцени. Да го приеме. Но не просто да има физическа близост с някой или да живее в разбирателство с друг. Боже, има двойки, които никога в семейсната си история не се карат! Може би защото не се познават? Може би защото не си говорят наистина.
Да живееш ежедневието. Да си никой и всеки. Да нямаш нужда от себе си дори, защото себе си = всеки друг. Аз съм нормален човек, като всеки друг. Какво мога да искам повече от добра работа, повече пари, собствен дом и красива и любяюа жена. Хм, ако беше така обществото щеше да е толкова лесно за организиране и привеждане във функциониращо състояние.
Желанието да изкажеш себе си, да се предадеш и да рискуваш да не бъдеш приет, разбран или дори забелязан.

Всеки си има неговите малки неща, който го радват

Онзи ден видях на улицата момиче. Не, не съм се влюбил. Имаше две дълги опашки, права черна коса и караше колело. Носеше с три четвърти панталони и имаше чанта с презрамка, в която бъркаше докато караше. Беше азиатка. Когато я видях си помислих колко особенно изглежда тя тук в България. Мислех си как ми се ще да я опозная, по простата причина, че тя беше различна. И какво от това?
Помислих си колко сме еднообразни тук в нашата страна. Колко сме еднакви и как почти всеки живее с илюзията, че той живее както му харесва, мисли както той смята за правилно и действа според собствения си критерий за правилно. Всъщност хората имат нужда да мислят така. Имат нужда от илюзията, че те са самите себе си и че всъщност не се влияят толкова от обкръжаващата ги група. Каква заблуда само.
Отказвам да приема, че е възможно цяла една страна да е населена от хора, които имат еднакви интереси и вкусове за обличане, музика, филми, забавление и начин на живот. Все съм си мислел, че може би тук в София хората са малко по-разнообразни, по-големи индивидуалисти и повече себе си. Е София е като един голям Анкх-Морпорк, гъмжило от всякакви хора. Може би най-точната статистическа извадка от българския народ. Разбира се всичко зависи какво е обкръжението ти, така, че приемам, че не общувам с достатъчно хора тук за да каже, че е пълно с конформисти. Просто така ми се струва.
Въпросното момиче, какво толкова интересно имаше в него? Тя беше нещо, което тук при нас едва ли можеш да видиш, момиче, което да не се облича като всички останали, да не принадлежи към някаква определена референтна група като към секта и пак да не изглежда като някаква смачкана аутсайдерка.
В България различните хора се смачкват, изтласкват се и се мачкат докато не се поддадат на груповата норма. Така се претопяват и всички рано или късно стават "от един дол дренки".
Когато я видях си помислих колко много хора всъщност са предали себе си, същността си, искренността и спонтанността си за сметка на другите. Дали да не пиша другите с главна буква? Тук другите наистина са с главна буква. За мен най-трудното нещо, когато си различен е да се научиш да се спогаждаш с Другите. Хем трябва да носиш смело индивидуалността си, хем да се сблъскваш с тяхното неразбиране, хем да общуваш с тях спокойно, хем да не се обиждаш и ако можеш да продължиш да вярваш, че те не са зли, че не са глупави и меркантилни, колкото показват. Мисля, че съм намерил своя начин да правя тези неща.
Кой да държим отговорен за тази пропаганда в страната? Един от любимите ми отговори, който хората не се уморяват да повтарят като латерни (и направо ме вбесява!) е че сме били под турско робство! Имам чувството, че това робство още продължава в главата на повечето хора, поредното удобно извинение. Защо на тия хора им е толкова трудно да поемат отговорност за собствената си съдба и постоянно повтарят за това далечно минало. Защо толкова глупав аргумент още се смята за истина, защо изобщо е удобен?! Не виждат ли колко е глупаво това? Нима има някакъв ген в тях, някаква скрита памет, която им пречи да бъдат по-отговорни, по-позитивни, по-толерантни, по-смели. Единственото което виждам аз е страх. Разбира се за този страх си има причина и тя наистина идва от предишните поколения, но не толкова далеч назад. Техните майки и бащи, тяхните баби и дядовци са тези, които са ги сплашили, научили да не вярват в себе си. Те са тези мишоци, които се крият още по дупките си и повтарят "всяка жаба да си знае гьола" и "да бе мирно седяло не би чудо видяло". Подобни "поговорки" запазват тая робска психика и не мисля, категорично не мисля, че човек е толкова ограничен от миналото си. Просто се иска смелост. Малко повече смелост и вяра в себе си.

Смятам, че различето е нещо хубаво, всеки дори и един от клонингите си има своя индивидуалност, която се крие на някъде там. Истинска имам предвид, а не тая което е равна на вкусовете му за марка алкохол и дрехи. Вярвам, че всеки има причина да е такъв какъвто е. Но се надявам  това да се промени, хората в България да се научат да поощряват различието малко повече. Това разбира се са най-вече родителите.
Имам една позната, която се страхува, че ако има дете и го възпита според истинските човешки ценности, ако го научи на слуша качествена музика и да знае кое е важно в живота, ще му съсипе детството. То нямало да може да се впише. Тази дилема винаги я е имало и винаги ще я има.
Индивидуалното срещу колективното.
Хубаво е дори и хората като нея, хора които са различни, хора като мен, да се научат да ценят своята индивидуалност, а не само да страдат от това. Но да се научат да живеят с това. Кое все пак е по-важно? Да си себе си или да си като другите. Никой, дори и най-големия конформист, не би искал да е като другите. Никой не иска да се лишава от индивидуалността си, това е едно от истински човешките неща, чувството, че си себе си. Просто трябва да се научим и едните и другите да не съдим, а да се научим да живеем с това различие.

Не исках това да се превърне в пост за народопсихологията на българина. Исках просто да напиша, колко е жалко, че хората не могат да бъдат себе си и колко по-интересен щеше да е света около нас, поне тук в България, ако хората бяха малко по-толерантни към различието. За пръв път ми се прииска да се махна от България, за пръв път си намерих истинска, моя причина.

The Sum of All Fears

Замислял ли се е някой какво е страха?
Нямам предвид опасения и притеснения за бъдещето, дребна фобия или страх дали ще вземеш изпита. Имам предвид истински страх. Това което те ужасява, това което те кара сякаш гледаш в бездната отвъд. Това което е лично за всек от нас и същевременно общочовешко. Именно това. За всеки то има различна форма, но зад тази лична история се крие нещо общочовешко, нещо първично.
Същото това нещо е много неясно, неуловимо. Има един много просто пример за да обясня неговата неуловимост, неговото вечно свойство да се изплъзва на съзнанието. Някой ви задава въпроса "От какво най-много те е страх?". Съвсем откровенно да си признаем, че ние не можем да дадем отговор на такъв въпрос, нито за нас нито за пред другите. Можем ли да отговорим честно на такъв въпрос? Не мисля. Дори и да можем сякаш това, което сме отговорили не ни се струва толкова страшно. Нещата за които ще се сетим някак не ни карат да потръпнем, не никарат да се вледеним от ужас, а знем, че има неща които са ни карали да се чувстваме така. Може би не се сещаме за тях, може би се сещаме но смътно и сякаш отказваме да му отдадем чак такова решаващо значение въпреки незадоволителния ни отговор от по-рано.
Не можем. Не че не искаме, просто не можем. Мислим си, че се познаваме. Както е казал един известен човек, "мислим, че сме стопани в собствения си дом".
Не можем да отговорим не защото не искаме, а защото просто не можем, нямаме достъп до най първичните си страхове.
Обаче има хора, които са преживели нещо. Които са били травмирани и цял живот носят белега на едно минало за което може да носят а може и да не носят отговорност. Първите може би знаят най-добре какво е страха. Вторите имат известен достъп до този истински страх. Според мен вторите са надникнали в бездната. Чрез личната си история и миналото си винаги ще знаят нещо, което някои хора може би никога няма да видят.
Не казвам, че тези травмираните хора са по мъдри или по проницателни за нещата в живота. За съжаление не. А понякога да. Честно казано не знам дали това помага за достигане на зрялост или мъдрост. Но не това ме интересува тук.

В известна степен удоволствието и страха имат много общо. Бих казал, че прекоменрното удоволствие има характеристиките на чистия ужас, но това е друга тема, която ще отложа за далечното бъдеще. И все пак ми се ще да спомена, че удоволствието и страха имат доста общо. Например много добре знаем, че филмите на ужасите се правят за хора, които искат да ги гледат. Доставя им удоволствие. Но не можем да кажем, че те са по извратени от другите, или поне не всички от тях.
Та защо му е на някой да гледа филм, който го кара да се страхува? Доста хора си задават този въпрос, тези които никога не гледат такива филми. Но мисля, че има доста просто отговор. Същите тези хора ще седнат и ще изгледат една сърцераздирателна любовна или военна драма, след кеото даже ще се почувстват по-благородни и по-човечни. Но изобщо няма да си дадат сметка, че в същия този филм, това което ги е задържало пред екрана всъщност е същото, което поддържа и маниака на филмина ужасите. Страданието на главния герой. Удоволствието да преживеем чуждото страдание, тайничко знаейки, че ние сме или бихме изпитвали същото. Но от безопасната дистанция на монитора, екрана или кинескопа. Или дори от зрителското място в театъра. Това което ни е "грабнало" (подходящ израз!) в действието е страданието на другия.
Разбира се хората, които се считат за по изтънчени просто не биха могли да понесат страданието, ако то не е облечено в смислена и човешка история, саможертвена постъпка от страна на героя или украсено от екзистенциална драма. Аз се смятам за един от тия хора.
Бих спрял до тук, но мисля, че има още какво да се каже. Какво всъщност ни кара да желаем да гледаме и съпреживяваме това чуждо страдание. Ницше си е мислел, че казвайки че състраданието е само удвоено страдание ще накара хората да се замислят, дали да си правят това "вредно" усилие.
Добре де, какво ни кара да го желаем? Садизъм? Мозохизъм?

Нищо интересно освен може би едно от последните ми пътувания на стоп изобщо. Може би някой ден ще ми се наложи пак да пътувам де, но за сега.. Не беше кой знае колко запомнящо се, ако не броим ужасно малкото движение в моята посока и огромната грешка да позволя да ме откарат на най голямата права по пътя от Търново до София, което ще рече, че никой нормален човек, няма да си "убие" скоростта за да спре на някакъв странен субект встрани от пътя. 2 часа. Даже слънце пекна. Абе какво се оплаквам добре, че не валя дъжд. Качва ме някакъв тип средностатистически човек с брицавата си кола и ми казва че щял да ме остави на Ловеч. Е супер викам и се качвам. То това е на половината път. Е да ама той се бил объркал малко. Не било Ловеч ами било Павликени. Нищо де + - 150 километра. Та закара ме той, или по-точно премести ме на 20тина километра по-нататък. Там някаква двойка ме качва и ми казва че е за Севлиево. Е незнам защо но се съгласих. Голяма Грешка! 2 часа чаках и пак имах късмет че някой ми спря. Тъкмо се зарадвах, че ме качва някакъв тип, който е (вече ми се струва) от изчезващите хора които слушат рок. След около 15 минути ентусиазма ми се постопи от децибелите с който го слушахме въпросния рок и невероятно скучния подбор на песни. Все стари и все до болка познати и нито една не бе от големите хитове освен Run to the hills, всичко останало не беше достатъчно разтърстващо за да ме извади от шока, който ми причиниха децибелите. Е, нищо интересно общо взето.