I Am from Steven Nicholas Smith on Vimeo.


I am the only thing that I can be.
Who are you?

another surreal perversion

Историята започва от комикс със същото име на един доста известен автор (writer) на комикси - Mark Millar, който издава въпросната поредица от съвсем скоро. Дори филма излиза преди комикса. И като се има предвид, че правата не се държат от Марвел, а от самия Millar (как ли се произнася това)  човека можете да си представите колко е подсигурен. Интересното е, поне от пръв поглед, без да се ровя много, че автора до сега е правел само нормалните супер геройски комикси без gore, насилие и кръв като Kick Ass. За сметка на това в тази поредица... виждате на картинката. До тук с предисторията.


Първо - само Тарантино може да прави филми, в които насилието и отнемането на човешки живот е като 'между другото' в историята или си е направо задоволяване на чист садизъм, няма какво да се лъжем. Само Тарантино казвам, защото... стига ни един луд, който да минава тук там за изкуство ок? Какво не им е наред на хората днес? Все повече насилие, все повече убийства, все повече кръв, все повече агония. Толкова ли е трудно да разкажеш една история, защото историята на филма определено имаше потенциал, макар не особено велик, без да се налага да използваш такива архаични похвати за да задържиш публиката? Сюжета, можеше да си запази нужната доза тийнейджърски сексуално-незадоволен хумор, насилие и фантасмагории без да се стига до там. Но такъв е бил замисъла на автора, сигурно трябва да говоря за него. Но той е един. Зрителите обаче, са хиляди.
Ужасявам се от някои хора, когато с някакво нескрито удоволствие четат нещо, или гледат нещо, в което има огромни дози насилие и никакъв или почти смисъл. Това е извратено. Няма как да не си помисля, че такива хора не просто таят садистични наклонности, те направо жадуват за кръв, за болка. За чуждата болка. 
Това ли са съвременните филми? Без никаква цензура вече можем да говорим всичко, да правим всичко и да преминаваме всичко, което някога е било граница. Нима е нужно? Просто поредния евтин трик, ако не е секс ще е насилие. Или насилие и секс.
Малкото момиченце е нещо ново, до сега такива персонажи в американското кино имаше малко. Hard Candy може би постави началото. При японците си е направо архетип обаче, чиста перверзия, абсолютно, чиста, почти неприкрита перверзия. Мисля, че скоро и в Холивуд този тип персонажи ще почнат все по-често да се появяват и да 'радват' зрителите. Знаете кои зрители имам предвид. Когато това стане факт, вече ще имаме причина да се питаме защо, и какви фантазии точно задоволява подобен образ. Кастрираща и същевременно съблазнителна и безпомощна? Някой друг път за това. 


В крайна сметка, всички четем за чуждата болка, била тя на Христос или на някой от персонажите на лошите във филм на Тарантино и и се наслаждаваме. В основата си и двете задоволяват една и съща обща черта. Разликата е, че първата предизвиква не само мощни идентификации и емоции, но и ги трансформира в нещо, което едновременно е наслада, но и противопоставяне на това удоволствие, същия емоционален заряд се използва за да бъде осъдена една такава извратена постъпка. Втората успява да го прикрие много по-слабо. 
Тук въпроса не е доколко двете се свеждат до едно и също, колкото дали някои хора не са склонни да се подхлъзват повече към втората, под претекст, че е просто, неангажиращо развлечение.
Удоволствието отчасти идва точно от приближаването до ядрото, до това страдащия да стане насилник. От това да отмъсти, и колкото е по оправдана постъпката му, толкова по приятно е наслаждението му/ви/ми/ни. От това ролите да се обърнат. Обърнете внимание, колко често лошия и добрия си приличат. Как имат подобни жйтейски истории. Или точно противоположни, сякаш са негативи един на друг. Ефекта е еднакъв. Добрия и лошия, всъщност се различават доста малко един от друг или единия е това, което на другия му липсва.

Тръпката, полусъзнаваното удоволствие от тънката ирония, през мръсния виц, до чистия сарказъм, чак до цинизъм, подминава дори изброените и стига до... погледнете cartoon network.

Вече е модерно почти всички анимационни герои да се оригват, да пърдят и да си разтягат сополите. Анимационните филми дори постепено се отдалечават от детското и от забавното. Всъщност забавни са, но не съвсем за деца. Дори в киното това, което наричаме сюреалистично започва все повече да изглежда гротескно.

tighten up now!

Сънната парализа е по-лоша от кошмара, който те кара да се изправиш лице в лице с нея. Всъщност събуждащия се мозък се възползва (както прави това при всяко събуждане) и много неподходящо за този момент, да обясни какво се случва, по някакъв измислен начин, като добавя към парализата още по голям ужас, като я превръща в неспособност да викаш или да се движиш и като по чудо понякога успява да върне човек в съня. Но когато си осъзнал че искаш да се събудиш и не искаш да спиш, когато не се оставяш на тези 'обяснения' трябва да се изправиш пред едно от най-неприятните неща изобщо. Сякаш си затворен в собственото си тяло и каквото и да правиш знаеш, че единствено адреналина е това, което в крайна сметка ще те събуди.
Не знам защо и как, но преди време никога не ми се е случвало (преди да стана на 15-16) да се сблъскам с такова чудо. Един ден сънувах някакъв ужасен кошмар, просто сънувам, че спя и не мога да се мръдна от леглото или да извикам - парализирам съм - по-късно щях да разбера, че наистина съм парализирам и че това нещо се нарича сънна парализа. Че за да не си изкълчим нещо или за да можем изобщо да спим мозъка ми прекъсва връзката между неговите заповеди и мускулите. И от тогава насам, се случва понякога, да разбера, че сънувам и да реша, че искам да се събудя и "о ужас!" Не мога да помръдна и трябва да се въртя по няколко минути в нещо като агония за да размърдам замръзналите ми крайници само и само за да мога отново да се върна в матрицата! 
Имах някакъв извратен сън. Няма да разказвам подробности, нямат значение всичките едипови сюжети преплетени в него, освен едното много неприятно нещо.
Първия път, когато ми се случи основното усещане за безсилие беше свързано с невъзможността да извикам. Което е сравнително поносимо. Но сега.. Сега сънувам, че някаква лелка ме завива. Жена която е приятелка на дядо ми, който в реалността е вдовец. В съня тя ме завива, целува (бляк!) и си пъха кутрето в устата ми. Полудях! Кутрето и си остана там и аз ще се побъркам, искам да стана и да се развикам! Но не не мога! Усещам се парализиран, знам че сънувам и това е сънната парализа, но как по дяволите мога да съм сигурен! Аз дори не знам къде се намирам! Как да знам, че всъщност тя не е легнала върху ми! И започвам да усещам тялото на тая голяма жена върху мен и аз отдолу парализиран ще полудея, безпомощен и парализиран. Не мога да дишам, да помръдна, да извикам, а тя доволно ме обгрижва!


По принцип много рядко сънувам кошмари. Слава богу.

dreamy but not really

Днес - един скапан ден. Започващ от вчера.
Сутрин, когато ставаш излизаш и тръгваш на работа. Особено, ако не си от тези, които отделят по 30 минути за грим, кафе, чай, какао, сутрешния блок на nova или Btv пълен с правописни грешки и тъпи шеги, ако цениш всяка минута от сънното си съществуване, ставането ти е точно каквото е моето (ужасно).

Не съм почитател на лексиконските 'предай нататък' запитвания, ноооо кой не обича да говори за себе си? Сега, разбира се ще се преструвам, че казвам нещо тайно, но всъщност гордо ще демонстрирам неща, с които уж трябва да крия и от които да се срамувам, но всъщност направо си се гордея. Е, не всички...
Виновник  - Лили

Intellectual Supremacy, no?

Чували сме за това какъв малък потенциал от мозъка си използваме, някакъв едноцифрен процент от пълния си потенциал. Добре нека са 10%. Отдавна се канех да проверя това нещо, което ми се струва очеизвадно, мит! Е, voila! Myth, victoriously busted!
Съжалявам, Кехоу, съжалявам, йога гуру, няма такова нещо, колкото и да ви се иска да сме извънземна раса, която има потенциалите да постига чудеса.

my food..My Food...MY FOOD!

Не им завиждам на жените. Когато си намерят някой от другия пол и заживеят с него един ден им се налага да разберат за всички хигиенни привички на половинките си и тогава дупе да им е яко. Не знам как го правят, но някои мъже са уникални... мърлячи. Имал съм 4ма съквартиранти до сега. И общото впечатление е че, когато чистиш, другия мързелува и се прави на ударен. Когато готвиш другия никога не си прави труда, щом вече си има готвач насреща. Аз не съм по-малко труден за изтърпяване признавам си, но хей.. как успяват жените да се примиряват с това? Аз не бих могъл, ако бях на тяхно място!

Първия ми съквартирант бе толкова богат на продукция (била тя психична, вербална, храносмилателно-отделителна или друга), че мисля, че мога да напиша книга за него.
Първа година в университета - правя голямата грешка да съм с горе споменатия С. на квартира. Ден след ден споделената реалност между мен и С. малко по малко ме води до яркия и неизбежен извод, че не може да се живее с този изрод.
С. имаше няколко порока.

-Пушеше (айде сега, огромен процент от населението пуши), пиеше (хаха),
-слушаше блекметъл в мое присъствие,
-беше нахален и ми сядаше на компа без да съм му разрешил,
-искаше огромни (ОГРОМНИ!!) заеми, които връщаше с 2-3 месеца закъснение или изобщо не връщаше под различен претекст,
-всеки човек, който познаваше, буквално всеки(!!) така наречен авер, му беше отпуснал 5 лева заем и С. правеше всичко възможно да намери някой, на който да е върнал 5-те лева за да може да му поиска още 5 (за цигари разбира се),
-когато му пращаха пари ги изхарчваше за 2 дни (в най- добрия случай, в най-лошия - веднага) и -след това караше на бурканите с домашните манджи на майка си,
-като пиеше не знаеше какво прави, влючая опити да пее блек метъл,
-не чистеше,
-не миеше чинии.

Ок, признавам, че не всичко от това ме засяга лично и всеки е свободен да прави кавото си поиска в живота си. Кой съм аз да го съдя? Още повече, това не е прилично. Още повече - не ми пука, а и никой не го познава.

С. ми е спал в леглото, защото откачената му приятелка (тя беше напълно откачена, изглеждаше вечно надрусана) искала да спи там. Луда работа. Седя си аз кротичко и чета. Сам. С. го няма, слава Богу. Бавно и жадно поглъщам една от книгите, които в последствие ще се окаже, че промениха начина ми на мислене завинаги, когато отвън, в тъмнината се чува звук. С. се прибира. Е, нищо че съм по долни гащи, под завивките, нищо, че хазяите ни са на два метра от нашата врата, нищо че е 2 през нощта - аз съм готов С. да ме запознае с тълпа развеселени метъли всеки момент, и без това се е случвало вече. Но е само той и приятелката му. Не знам дали да се радвам или да се страхувам от това. С. и предлага да и стопли зеле с картофи на подвижния си котлон. Тя не иска. Той обаче ще яде. Споменах ли че са пияни? Та той топли, сяда и яде. Тя обаче сяда на тяхното легло и почва да ми говори. В някакъв алкохолен делириум тя почва да му говори, колко съм благороден. Колко съм умен. Аз седя по долни гащи под завивките и се чудя как да я разкарам, как да я пратя при С. нейната черна бездна, която плюска зеле с картофи и не спира да я кани да се присъедини и тя. Тя му се сопва. И отгоре на това, ляга в леглото ми! Да точно така! Ляга, но слава Богу не под завивките. Говори ми, колко искала да е там до мен. Не знам кое е по неловко- това, че приятелката му ми се натиска или това, че и двамата са пияни заляни, а аз трезвен като репичка, по долни гащи под завивките опитващ се да чета. Тук вече не се сдържах и реших да рискувам да си покажа ръбестия задник и да се облека, като отида да гледам някой филм в денонощния интернет клуб. Явно имаха за какво да си говорят.
Прибирам се аз 2 часа по късно и какво да видя, те са в леглото ми. Тя не искала да стане и той легнал там. Естествено нямаше как да не се сетя, че са консумирали пиянските си страсти под моите завивки, където голият ми задник до скоро затопляше чаршафа. Как са се потили под звуците на сатанинските припеви на С. и как потните му... ок стига.

Това са сладките спомени, които със сигурност ще разказвам на внуците, тържествено обещавам! Освен ако не си получа 20те лева някой ден. Тогава може и да си помисля.

Прибирам се аз и двамата пияни заляни пеят някакви националистически песни и развяват българско знаме. Той отваря прозореца (на втория етаж сме и е ден). Пикае през него. (друга част от вълнуващото ни ежедневие, която всяка вечер се повтаряше) и след това сяда на перваза. Неговата приятелка да я наречем Л. вижда това и незнайно защо и хрумва, че С. иска да скача. WTF?! И какво прави тя? Хваща го за тениската както пожарникар хваща безпомощно сляпо детенце в горяща къща миг преди тя да го затрупа под огън и жупел. С. пада на пода, Ф. го държи още за тениската и както е на пода почва да му бие шамари крещейки, че той не бивало да прави такива неща, че той е луд, че за какъв се мисли. С., който през целия си живот е говорил за жените само с нарицателни обозначаващи техните репродуктивни органи, стои и се къпе в дъжд от шамари, мълчи, а очите му се опитват от гняв да излетят от орбитите си в името на кърваво отмъщение. След 4 грохотни шамара С. я спира и треперещ и казва да спре да го удря. Купона им беше прекъснат, но топовните изстрели на женската лудост не успяха да помрачат деня. След 5 минути всичко беше по старо му. С. пикаеше през прозореца а Ф. пееше победоносно някаква ботева песен в рок вариант в един глас с касетофона.
Мисля, че в техния случай, не мога да си послужа с добър пример за това как жените са изправени пред голямо изпитание в съжителството си с мъжете. Мога да покажа моето такова изпитание.
Но сега обратно към настоящето.
Всичко в тоя пост е провокирано от настоящия индивид имащ честа да дели квартира с мен. Защо е толкова трудно да ме разбере? Толкова много ли искам? Когато готвя готвя ЗА МЕН!!!!! не за него. Не деля храна! Само ако му предложа, което не се случва чак толкова рядко е прието да сподели с мен храна. Но защо е толкова трудно да го разкарам от тенджерата ми? от ябълките ми? От чехлите ми? Още не е спал в леглото ми, но мисля, че и този момент ще дойде. Надявам се поне да не съм там, когато стане.
Защо е толкова трудно да разбере, че което е мое е МОЕ. Че не сме братя, не сме семейство! Съжалявам друже, не си познал.
Егоист съм може би, но не ми дреме, храната си е моя и я деля, ако аз реша.

Intellectual Supremacy

Никога не съм можел да помня цитати. И още не мога, но и не искам (киселото грозде, а?).
Просто ми е чужда нуждата да казвам чужди мисли. Винаги съм избягвал да бъда последовател. Смятам, че наистина интелигентните хора, тези, които дават нещо ново на този свят и които са верни на себе си, са вечни ученици и никога последователи.

P.S. Този ще го запомня обаче.

Определени части от повърхността на тялото са повече еротизирани не заради анатомичната им позиция, а заради начина, по който тялото попада в символичната мрежа. Това символично измерение е изразено във формулата като D, тоест, символично изискване (demand). Последното доказателство на този факт се състои във явлението, което често се среща при хистеричните симпроми, където част от тялото която иначе няма ерогенна стойност започва да функционира като ерогенна зона(шия, нос, и т.н.). Това класическо обяснение, обаче е недостатъчно: това което му убягва е вътрешната връзка между нагон и изискване. Един нагон е точно едно изискване, което не е уловено във диалектиката на желанието, което не се поддава на диалектизация. Изискването почти винаги предполага определено диалектическо посредничество: ние изискваме/искаме нещо, но това което целим чрез това искане е нещо друго - понякога дори самото отричане на искането в неговата буквалност. Заедно със всяко искане, се повдига задължително един въпрос: "аз искам това, но какво искам от него?", нагонът, напротив, персистира в определено искане, той е "механична" настойчивост, която не може да бъде уловена във диалектическа измама: Аз искам нещо и настояам за това до края.


Slavoj Zizek 
Looking Awry: An Introduction to Jacques Lacan through Popular Culture 

Ако Лакан е прав, то всичко което доставя удоволствие е определено като такова само от езика. Звучи ми нелогично. Всеки знае, че удовослтвието е това, което прикрепя малкото живо бебе към нужните за оцеляването му вещества и сигурност. Но според Лакан излиза, че това всъщност не е удоволствие, макар и то да присъства, а е нагон. Нагоните са това, което ни тласка към млякото и гърдата, а удоволствието идва в последствие. Удоволствието може да тласка към разрушителни  вредни действия, това показва неестествената му функция. Нейната неприродност и небиологичност.

Ходя по малките улички, напряко уж. На тази мирише на прясна боя. Колкото и да се оглеждам не мога да видя какво изпълва уличката с този приятен аромат. Харесва ми, да. Дори понякога ми харесва миризмата на петролни изпарения от колите, от тировете. Както понякога ми харесва тютюневия дим, а друг път ме отвращава. От цигарен дим ме боли главата понякога. От детството ми е, предполагам. Ако някой ден се подложа на психоанализа сигурно от там ще изникне някоя стаена агресивна фантазия спрямо баща ми. Или по-лошо. Винаги е по-лошото.
Докато си слушам аудио книгата и се опитвам да схвана всичко което разказвачката описва на английски, прекалено бързо за мен понякога, чувам че ACDC вече забиват на стадиона. Свалям случалките и се заслучвам. С наближаването на стадиона се чува все по-ясно. По тъмните ъгли на парковете и алеите, около магазинчетата за алкохол или подвижните магазинчета за хотдог стоят полицаи, хлапета с готини шарени панталони, едри рокери с големи като тях черни тениски с надписи ACDC или Харли Дейвидсън. Всички си подават пластмасови бутилки или чаши с бира. Освен ченгетата разбира се. ACDC свирят нещо, което не съм чувал. Странно, мислех че всички техни песни са супер известни. Ето нещо познато - back in black.
Гледам хлапетата и си мисля за миналото ми. Никога не съм бил от тези металите. Разбира се, слушах точно такава музика, обличах се така, обаче малкото хора, които познавах и които да споделяха музикалните ми вкусове бяха доста... неподходящи. Или имаха желание да говорят само за пиене, или само за музика. С вторите се разбирах малко по-добре. Но малкото, с които намерих общ език се оказаха абсолютни нещастници. В добрия смисъл на думата.
Нищо друго не правеха освен да пушат и да пият. Да се скитат по улиците, привидно целеустремени към някаква си тяхна работа. Но най-често тяхната работа беше нещо от сорта на 'да идем да видим водния какво прави' или 'айде да 'земем бира и да идем на стадиона' или 'гущера е донесъл коз, айде да викаме Антон и да го пафнем на беседката зад блока' . Може би заради проблеми в семейството, може би заради глупав комплексарски снобизъм, а може би защото просто бяха тъпаци не можех да излизам с тях много.

Обратно на тъмните улички около стадиона. Всичките тези групички от хора сновящи всеки по тяхната си работа, студенти, гимназисти, рокери, хора на средна възраст прибиращи се от работа, полицаи, пенсионери, продавачи, скейтъри. Всички на групи, със свой собствен език и правила. Всички със своя си морална догма. Със свой кодекс и правила. Като различни племена, принудени да живеят съвместно. Принудени да споделят един хабитат и една и съща система за удовлетворяване на нуждите им. Всяко говорещо на своя език. Тук там по някой отцепник, някой скитник, странник.

Последната уличка по пътя към нас, тъмна, кълдъръмена, с кестени от двете страни ухае страхотно в прохладната нощ. Не знаех, че кестените миришат така. Миризмата е като миризмата на нощ. През деня, сигурен съм, уханието не е такова. Кълдъръмената уличка е моята малка любовна алея.
Мисля, че мога да се любувам на хубавото време само, когато съм сам. Същото важи и за филми. Винаги присъствието на другия предполага обмяна, преценка, сравняване, съотнасяне, смесване, поглед. Другия винаги променя всичко, света. Когато има друг човек, не можеш да бъдеш сам.
Мисля, че Кохут говори за такава сам-ост. Да си сам с другия без да си самотен. Да, но присъствието на другия предполага променяне на средата. Другия изкривява средата и я превръща в огледало за самия теб; същото важи и за другата страна. Двойно огледало, отразяващо от двете си страни. Повдига се въпроса дали нещо се прокрадва от другата страна. Или всичко отскача, отблъсква се, отразява се напълно там от където идва.
По един или друг начин другия винаги е огледало.

Useful

Полезно

You WIN!

Помните ли времето, когато нямаше мобилни телефони, CDта, mp3 плеъри, лаптопи, ноутбуци, I-pad/phone/pod/shitlikethat? Когато за да научиш някой дребен исторически факт, или за да си наясно с творчеството на някой автор трябваше искаш-не-искаш да се разходиш до библиотеката. Когато телевизията беше единственото технологично развлечение освен киното, ситуирано в старото читалище. Времената, в които единствените ти занимания са скитосване на квартала с приятели или висене удома евентуално с книга или пред телевизора или в най-футуристичния вариант - с някоя игра (една, най-много две) на Нинтендото. VHS касетите и видеотеките си бяха развлечение от висока класа. Четенето н книги, както споменах, беше малко по-наложително.

Но сега си имаме Wikipedia. Дори наскоро Wikipedia ще започнат предлагането на печатни книги. Избираш си статиите, които ти трябват, сортираш ги и поръчваш книгата. Плащаш на количество листа и може би вида корица. Чудно кой ще се втурне да си прави такава библиотека.

Много хора си мислят, че те не са от тези, потребителите, роби на корпоративното общество. Вечно жадни за още, никога недостаъчно, винаги повече, Gimme Gimme GIMME I NEED MOOOOORE.
Не това е за тия богатите, тия лудите работохолици. Аз не съм от тях с моята малка заплата и начин на живот.
Същия тоя човек, неспособен да спестява пари, на ръба на мизерията, сиромах-човек, борещ се за оцеляване в условията на кризисната пазарна джунгла, та тая жертва на суровата икономическа действителност, има нужда от нов телефон. Какво ще избере той обаче? Тъй като той и без това няма почти никакви радости, щастието така рядко му се усмихва, то той решава да си направи малък подарък. Нека телефончето струва около 1000 лева. Той го заслужава. Ще го изплати, какво толкова.
След ден-два, седмица или месец се оказва, че има и друг един дискомфорт в напрегнатото му ежедневие, за който не си е давал сметка до сега. Не му стига мястото на харда! Е какво да изтрие? Порното? Не, толкова трудно се намира качествено порно днес, колекцията си я бива. Филмите? Ами ако му дойде някой на гости? Трябва да има какво да се гледа! Не може така да разочароваме гостите. Мне, филмите са класики, трябва ДА ГИ ИМА! Игрите? Е, те са пък винаги могат да се играят пак. Година две и пак ти се ще да врътнеш някоя от класиките.
Жалко, мъчно но истината е че трябва нов хард! Нека да е от поне терабайт. Хей, знаете как са жените нали? Колкото повече, толкова по-евтино! Разбира се, защо не два терабайта? Инвестиция в бъдещето, човече.

Ако преди днес някой открие тайната на пътуването във времето и се върне с 15 години назад във времето и заяви на хората от миналото, че след 10 години всички ще започнат да дават невероятни суми за телефон, но не защото комуникацията ще е най-цененият продукт, не! Защото ще има нови апарати - цената им ще варира от 30 до 2000 лв. Хората ще се стремят към най-скъпите масово. А по-скъпите ще имат какво като предимство? Ще може да показват картинки! Да пускат музика!! Да възпроизвеждат ВИДЕО! Да влизат в ИНТЕРНЕТ! и всичко това на 15234652346754 цвята! и 1432462727254734 пиксела! на дисплей от ...5 на 5 см... What the...? Възрастни хора ще дават парите си заради подвижни картинки?

също така той ще има каже и за онзи млад субект, който пее по малките градове и всички замерват с домати и яйца, плюят и псуват, след време ще облече женски дрехи, ще пусне брада която ще изруси, ще се изпедерасти и най-важното! всички, кото го плюят ще слушат музиката му, той ще бъде гуру!


~~Ааавтомонтьор, супер разбирач~~

кой би повярвал?

Толкова за интелекта и ценностите. Сега малко за справедливостта, но пак в тая връзка.


Искали да затварят арена и замунда. Защото от ЕС по техни данни ние сме пирати номер едно в Европа. Какво правят 'потребителите'? Те се бунтуват! Не е ли освежаващо, обнадеждаващо като гледаме българската младеж така да отстоява правото си! Свободата си!
Децата имат кураж. Отстояват правото си да потребяват и да мастурбурат for free. Да ползват нещо, което не е тяхно и за което авторите са се трудили като, че за нищо. Справедливоста да живее. Или липсата на закони, която сега като, че сега е в полза на народа. Каква ирония. Нямаме закони в тая страна! (но не искам ся да си плащам акта или да ми взимат книжката, на ти 20 лева иди се почерпи, аде големи хора сме). Сега все още няма закони, които да ограничат най-големите тракери и това според сегашните закони е добре дошло. Но това, което е ползено сега, което спомага справедливостта да възтържествува е липсата на такива закони. Засега


Много добре знам, че ако тракерите се затворят т.н. потребители ще намерят друг начин или просто ще се научат да ползват Емуле, ДЦ++ или просто ще почнат да теглят от външни тракери. Никой не казва, че пиратството ще го спрем от раз или че изобщо някога ще го спрем. Аз също тегля, но поне не роптая, че ме ощетяват, когато някой си защитава правата.
Не мрънкам, че някой ми пречи на живота. Кой каза, че тия хора имат право да теглят каквото и да е? Правовия им аргумент бил, че всичко това е обмяна между юзъри, не било публично.
Значи да видим. Това е интернет. Сайтовете на тракерите на ден се посещават от колко? няколко хиляди или десетки хиляди потребителя? Всеки от тях може да тегли от списък, който е достъпен до всички, с материалите, които се предлагат..опс исках да кажа обменят. Това си е чисто и просто обмяна бе хора. Като между приятели. Няколко десетки хиляди на ден. Повечето, от които не се познават и никога няма да се видят. И всеки е поканен да участва.

ПОДсъЗНАНИЕТО НЕ МОЖЕ всичко!

Факт.
Джон Кехоу отдавна е звезда на небосклона на съвремените месии. Книги от сорта на "пилешка супа за душата", ''Бульон за съзнанието", "Капучино за кармата" и тъй нататък хранителни добавки за вашия изкривен светоглед. Нова доза позитивно мислене. Нова доза.
Въпросните книги не са писани от психолози. Това са хора с доста находчив ум. Пласиращи позитивното мислене като своя религия. Нов начин на мислене.

--Кое е толкова страшното все пак, това е само една популярна книга, като много подобни други такива?

Именно броя им е страшното. Определен тип хора, тия на които има покажеш филм за това как водата приема и предава позитивни емоции веднага ахват и решават, че водата крие неподозираните тайни на силата на нашия ум (информация за въпросния филм в интернет почти не може да се намери, но това е защото ЦРУ и ФБР искат да потулят да потулят истината; представяте ли си какво ще стане, ако всеки започне да огъва вилици с мисълта си? Исусе!!!), същите, които мислят, че за техния ум няма граници, защото някой си някъде се излекувал от рак като мислел за теменужки и маргаритки, същите, които при всяка еро/езо/мис-тична теория за пространството, времето, вселената, матрицата и целия шибан космос, която им се предложи смятат, че е истина само, защото привежда доказателства. Поне нейните пророци проповядват, че това са неоспорими факти.
Хубаво е да се четат такива книги от народа. Така вече живота не изглежда толкова нетърпим. Вече знаем, че всичко зависи от нас. Защото вече знаем the Secret. Вече знаем, че можем всичко. Не това не е просто художествено средство за да акцентирам на идеята си. Не, всичко! е възможно! Буквално всичко.Имам един познат, който ходи на семинари от института на Норбеков. Всеки в групата, трябвало да си намисли някаква цел. И да не се оставя на ограниченията на обществото за това, кое е възможно и кое не. Момчето изглежда съвсем свястно, нормално, приказливо, може би малко повече от необходимото. Неговата цел е да може да се телепортира.

-- Но е хубаво хората да виждат хубавото в живота. Тези книги позволяват да се отърсят хората от несгодите на ежедневието. Да се научат да виждат доброто около себе си.

До известна степен съм съгласен. Но не мога да пренебрегна факта, че са като огрооооомна захарна къщичка. Всичко е възможно. Ще бъдете като БОГОВЕТЕ? Подсъзнанието може ВСИЧКО? Oh, give me a break!
Розиви мехурчета за изтормозеното работническо съзнание. *пук*
Преди няколко години една организация наречена ГАЛТЕЯ си позволи да направи акция с която да се бори срещу насилието в училищата. С рекламното въздействие на Мадлен Алгафари, нашата любима психоложка, която подготвяше хората за това да си направят пластична операция (нещо нередно виждате ли в това? ако не, то проблем Е във вашия телевизор). Уважаемата след това се оказа, че нямала време и не се занимавала пряко с организацията. Но не усещате иронията в предното изречение, защото не знаете може би какво стана. Цялата история е следната.

Методиката на фондацията ГАЛАТЕЯ беше чрез няколко помагала (едното от които - книгата на Кехоу, другото, базиращо се на същата книга, сборник, от мъдрости, събрани от родител, чието дете загинало от насилие, колко трогателно) с които студенти по психология (забележете студенти, вярвам, че някои от вас познават тези блудни чада божи) по социални дейности, философия и педагогика, да ходят да изнасят семинари по училищата.
Няколко български психологически организации се обединиха и написаха писмо до Министерството на образованието. Сред тях бяха Българските асоциации по хипнотерапия (тези чичковци къде се бутат и те), асоциацията по психотерапия, НБУ, СУ и още няколко 'стожера' на психологията в България. Славо Богу, министерството се осъзна и прекрати еретическите занимания. *пук**пук*
В писмото до министерството се споменаваше, че теорият ана Кехоу, никъде по света не е призната за психотерапевтична или психологически вярна и сертифицирана теория и се смята за (забележете) една от много психо-религии, които ни предоставят съвремените рафтове на книжарниците.
Нещата изглежда могат да излязат извън контрол, ако тези наши впечатлителни, хистерични, езотеризирани младежи, ентусиасти, заразително жизнерадостни (мнее) млади и не толкова млади хора се вземат на сериозно. Ако решат да променят света, да се борят със злото и агресията със силата на ... всъщност ако беше със силата на мисълта си, поне можехме да ги игнорираме.

Житейски мъдрости за всеки. Притчи за добър живот. Знание за живота.

Като цяло това, може би е новия вид хипарство.
На мода е позитивното мислене. Розовите очила, вече са с научно доказано полезно действие.

Саламура за кармата. Борш за съзнанието. Мусака за ума.

-- Но трябва да признаем, че има добра страна. Във времената в които живеем хората не могат да видят вече истински ценните неща, тези книги им помагат.

Истина е. Жалкото е че това показва провала на толкова много родители. *Пук*

-- Вярата в себе си е нещо, което човек не трябва да губи, на това се основава способността му за щастие в нашата реалност.

За съжаление да. Понякога наистина има верни неща там. Истина и тя е някъде там, но малко преиначена. Дадено ти е от хубавата стока. Верни неща тук там и изведнъж се оказва, че стига да искаш можеш да промениш материята на шибаната реалност. Не навсякъде е казано... никъде не е казано така, но погледнато обективно това е идеята на тия книги.
Позитивното мислене е полезно особено за българина. Но позитивното и наивното трябва да се разграничават. Нека една обективна полуистина не се превръща в поредния опиат за народа. Нека се научим да виждаме и хубавото, но да не забравяме и реалността, защото ако я пренебрегнем може и да се окаже че си правим сметката без кръчмаря. *пук*

The Ring

Няколко пъти съм задавал въпроса на различни хора и никой не успя да  ми отговори. Затова смятам, че може на някой да му е интересно.

Как се появява касетата?

Всъщност е простичко, само дето във филма никъде не се споменава изрично какво точно е станало. Самара е хвърлена в кладенеца под една хижа. Хижата, в която по разговора н амомичетата в първите няколко минути от филма се разбира, че са били момиче и момче и са пуснали запис на ръгби мач. Но това, което се появило на екрана било кошмара на Самара.
По-напред във филма се казва, че докато била в санаториум открили, че имала способността да принтира мислите си върху повърхност, показваха някакви плаки на които имаше нейни 'рисунки'. Отделно откриха в плевнята, където беше живяла огромен прогорен в дървесината образ на дърво. Та идеята е проста. В момента, в който малката озверяла Самара е на дъното на кладенеца, а горе има щастлива двойка, някак мислите и се записват на касетата.

Между другото идеята за озлобения призрак в американското кино е рядко използвана, поне доколкото на мен ми е известно. В Япония има поверие, че ако някой умре в страдание, духа му остава на мястото на смъртта и върши злини. Идеята е използвана вече в добре познатия The Grudge.
Малко е зловещо, не съм чувал подобно нещо в българската или която и да е друга митология. Но е хубаво, че има такъв културен обмен, нека има повече фолклорни препратки, особенно от японците много може да почерпи кино индустрията на Холивуд. :)

Сняг

От самото начало книгата прави малко странно впечатление. Начина на изразяване е някак прост, незатормозяващ, но и някак суховат. Реалността, която описва е студена, груба и лишена от чувства. Героите като, че са привикнали до такава степен с убийствата, с превратите, с насилието, със страха, че тези неща нямата чак такова значение нито аз автора, нито за тях, нито за сюжета.

You see what I..Nonononononononono don't look over there!

Television is a drug. from Beth Fulton on Vimeo.

Blue Flow

Понякога имам такива моменти. Сякаш не съм себе си. Чудя се дали не се увличам, не се занемарявам. Да изкушавам се и се оставям на изкушението да изгубя ценни минути в безсмислени занимания. Вечер, когато работния ден е свършил и особенно като знам, че ми предстоят цели три почивни, макар и не толква почивни, вместо да се отпусна под душа, да забравя за всичко не мога да спра да се задавам въпроси. Вярно е че много мисля. Но това е което ме поддържа жив. Днешния въпрос е дали това, което правя, с което съм за захванал е правилното решение. Дали не бягам от моите страхове както всички останали, които така уверено укорявам, че не са способни да приемат реалността и да имат инициативата за него.
В моменти на забвение, на безмерно спокойствие .. каквото вече толкова малко има в живота ми какво ми минава през ума? Спокойствие... безкрайна празнота и нищо, което да иска...което да изисква... пробягва обаче едно съмнение - На каква цена? Минутите в забвение и спокойствие са приятни, но какво може да има на тяхно място? Загубено време в бездействие, време в което мога да чета, да общувам, да се движа, да спортувам, да гледам филмите които все се каня от няколко дни, да направя всичко за което не ми стига времето и т.н. упреци.
Рядко имам щастието да се чувствам спокоен. Истински спокоен.
Имаше време, в което за мое очудване бях така щастлив, че нищо не исках да правя. Нямаше как да не се поодам, толкова приятно беше мързелуването и въргалянето в леглото с нея... само че тогава взе да продължава твърде дълго. Сякаш времето пак чукаше на приземния прозорец за да си иска своето. Сякаш това безгрижие, колкото повече продължаваше толкова повече приличаше на смърт. Може би това ще да е един от големите ми страхове, смъртта.
Много забавно е когато някой, каже че не го е страх от смъртта. Какво по дяволите значи това? Някога умирал ли е? Някога усещал ли е живота си застрашен? Нима няма цели? Неща които иска да постигне и за които ще съжалява в последните си мигове? В младежките си години на цинична критичност спрямо всичко и аз имах някаква подобна идея, че не ме е страх от смъртта, Мислех се за особенно недосегаем за ежедневните тревоги на хората, толкова, че дори самия живот вече си го въобразявах като низша форма на съществуване, че дори и единствената такава.
Напоследък си възвърнах съня. Онзи нарцистичния, който показва, че вече всички части (доколкото е възможно) са се върнали по местата си. Либидото се е оттеглило и вече почти пълноценно се е вляло с това объркано Аз. Искам да почина. Хм. това вече прозвуча страховито. Искам да заспя безгрижно и да не мисля за всичко, което ще е, беше или е. Искам малко време в което нищо да не е.

Черната дупка в реалността

Как нищото може да породи нещо

    Историята на Патриша Хайсмит „Черната къща” е идеален пример за начина, по който фантазното пространство функционира като празна повърхност, като един вид екран, проекция на желания: удивителното присъствие на неговите позитивни съдържания не прави нищо друго освен да запълни определена празнина. Действето се развива в малък американски град

Paranoia Agent #2

Няколко човека ми казваха, че анимето е странно, неразбираемо и нищо не се разбирало. Е, вече съм на 12 епизод, предпоследен и просто за пореден път се уверявам колко малко хората могат да мислят. Колко малко се схваща посланието на автора. Още по-малко когато автора може да разказва като Сатоши Кон. Какво остава за Линч. Там май повечето хора гледат не за да разбират, а да се радват на атмосферата. Линч влага смисъл обаче, ама нали всеки може да интерпретира по свой начин.. грънци.

Авторът е имал своя идея. Отклоненията от нея също имат значение, независимо дали ги е осъзнавал или не. Ако ти си творец, артист и създаваш своите произведения за да ги виждат другите, нима няма да дадеш всичко от себе си, всичко от емоцията и силата, която напира да бъде изразена? Своята, собствена, лична. А не тази на другите хора, няма да се стараеш да правиш пространство за да проектират хора собствените си проблеми, за това има Роршах по дяволите! От друга страна, абстрактното изкуство е друга тема. Там умишлено се цапа за да има точно такова пространство. Същото е и при някои похвати за филми на ужасите. Празното пространство освободено, притегателно за всеки най-архаичен страх, екран на който да се проектира. Но концептуалното изкуство - там има идея. Конкретна идея. Винаги има и определен елемент на фантазия, просто за да украси, но винаги основното е идеята или чувството.
Paranoia Agent има един недостатък. Както много други сериали анимацията му в някои епизоди е ужасна, много опростена и дървена, пореди финансови причини или поради преследване на срокове. Но в последните се пооправя. Историята обаче... Историята е една случка, която сякаш е ясна, но с всеки следващ епизод става малко по-неясно. С всяко пояснение се появяват две нови неизвестни. Най-интересното е, че историята постоянно се прелива от реалността във фантазията. Повечето време може да се следи достатъчно внимателно и всичко да бъде сравнително ясно. Историята освен, че прескача от реалност във фантазия, фантазията не е само една, а фантазията на всеки от героите, тоест имаме една реалност и няколко преплитащи се фантазии, това е общо взето пространството, в което се развива и разказва историята на анимето.
Самата идея е страхотна, предадена с нужната сюреализъм и динамика.
История за страха, за фантазиите в които всеки бяга, за страданието, което понякога сами търсим, за нежеланието да поемем отговорност и да погледнем реалността в нейната истинска светлина.

The Breakfast Club

Филма се оказа МНОГО повече отколкото очаквах. Правен е 1984 и все пак е изключителен. 

Оказа се че не помня почти абсолютно нищо от първото гледане, което ще да е било в началот на съзнателния ми живот. Има толкова много цитати от филма, които ми се ще да постна. 

Пет тийнейджъра са задържани една събота всеки по някаква причина, да стоят и обмислят постъпката си, като нямат право да правят абсолютно нищо, което те разбира се няма да спазят. 

Споменатия по-рано цитат, разбира се беше в малко по-различен контекст отколкото го разглеждах аз. Този контекст повдига нови въпроси в мътните ми мисли, достойни за цял един нов пост. За това дали е неизбежно да станеш като родителите си. 

Във филма има много неща заради които си струва да се гледа.

Това, че е стар не го прави по-малко приятен за гледане, дори не може да се каже, че използва клишета. Актьорите са отлични. Само края имаше маааалко сладникав привкус. 

Определено си струва да се гледа.

Хейтърите на Сатурн!

Интересно е че има хора, които смятат жестокостта, агресията и омразата за качества, които са присъщи само на определени индивиди. Дегенерирали, някакви пропаднали или ощетени от съдбата същества. Тези хора отказват да използват думата 'мразя'. Те никога не мразят.

Морала е като Библията. Колкото повече се вглеждаш в него, толкова по-трудно ти е да спиш спокойно.