Only fear


the Oxford Murders movie



Филма да си кажа честно си е интересен, края може би малко странен и не особено убедителен; философските размишления са интересни, дори след това мисля, че вече искам да прочета нещо на Витгенщайн.
Нещото, което най-много ми хареса е това.

Get out the way Biach!

След като блога ми за психоанализа и психология, за някакви разхвърляни бележки и класифициране на информация относно това, което се опитвах да подредя в главата си от толкова време насам и впечатления от семинари беше премахнат по настояване на определени хора, сега той освен, че е премахнат е личен и е на нов адрес. Ако някой има желание все пак да разбере цялата история или да следи моите лаически изпълнения из тези така опасни територии може да ми пише на *ето как си го намерила* за покана за блога.


Най-сетне ми се отдаде (отново) възможност да се пробвам да гледам Lost Highway. Този път се оказа, че ми хареса. Честно, предния ми опит не се увенча с успех, стана ми скучно и не издържах на бавното действие. Сега обаче, филма дори ми се стори динамичен. Какво нещо е настроението, а?
Не съм голям познавач на Линч, не съм и голям познавач на кино индустрията преди 90-та година. Но пък си имам някакво мнение, нищо, че според някои е некомпетентно или неосновано. Според мен си е напълно основателно и впечатленията за всичко, което минава под названието изкуство, трябва да се преценява, не според някаква запознатост и осведоменост в областта, а според личното, субективно усещане за красиво. Това все пак е изкуство, не наука. А ако преценката ми е грешна (макар, че не виждам как това е възможно в случая, по простата причина, че е субективна) то едва ли това се дължи на незапознатост. Защото, ако преценката ми може да се промени според това, доколко съм се научил да 'оценявам' някакво кино на базата на изгледани филми или осведоменост за нечие творчество и познаване на терминология и течения в изкуството, то това не звучи ли малко парадоксално? Ако усета за качествено кино се влияе от научаване, то това не е естетическо усещане, а мислене. Мисленето може да служи за рационализация и подреждане на впечатленията ни за това какво усещаме, когато нещо ни грабне. Но не и да го аргументира или обясни.

'За музика не може да се говори'  макар, че този, който го е казал едва ли може да се каже, че се е въздържал да го прави.

Други неща обясняват. Които не са тема на размисъл и разговор на критици. Поне не на обикновените критици.

Няма повече да се извинявам за това, което ще напиша.
Ще кажа още, че из интернет сигурно има (повече от сигурен съм) стотици и хиляди форуми и материали за смисъла на филмите на Линч. Не съм ги чел и нямам намерение.

Причината да пиша това са няколко неща от филма, които за мен показват неоспоримо, че Линч е чел Фройд. А и той май си го е признал. Психоаналитиците обичат Линч.
Само няколко неща всъщност.
Първо всяко убийство във филма става от ревност. Някой чука жената на някого, и съответно бива убит.
В края на филма, когато Лоран пита:
-- What do you guys want?
човека с камерите му дава малък уред с монитор на който освен останалите неща, се показва как кастрират някой (Мерилин Менсън естествено, така му се пада, задето провали детството ми!).
От началото на филма се вижда изневярата на Рене, а Фред разбирайки това, се представя малко зле в леглото и заедно с това ужасяващото успокоение на Рене в този момент може отрано да се приеме като метафора на кастрацията.
Гледането, наблюдаването, погледа през целия филм са постоянно натоварени с различен смисъл. Този, който постоянно наблюдава и може да види навсякъде и по всяко време да бъде навсякъде може да е само едно нещо.
Докато същия този застрашаващ 'надзирател' в началото е опасен и страшен, на края на филма е помощник, но само доколкото неговата агресия е насочена навън, а не към героя.

Наистина от целия филм има моменти, които малко ме озадачават, но най-много ми е любопитно какво става в къщата на Пит преди да си 'разменят' местата с Фред.
Фактически Фред изчезва, сякаш за да използва тялото на Пит и да се измъкне. Предполагам поради някаква сделка сключена с 'надзирателя' (от страна на Пит?). Използвайки неговото тяло, Фред (да кажем, че това е истинското Аз на героя, това което се бори с реалността) има възможността да бъде всичко, което до тогава не е бил. Да има много жени, да е млад, да има вместо един блед психо копелдак, който го наблюдава, има един закрилящ, 'наглеждащ' психо копелдак. Мисля, че бащиното отношение се усеща и при двамата ненормалници, като втория е почти обратното на първия, но не може всичко да е напълно противоположно, защото всичко би станало безсмислено. Та момента на разрив между фантазията и реалността идва, в момента, в който се появява жената. Между героя и тази жена стои един друг. Компанията, на когото тя доста харесва. И наличието на този 'друг' отново обърква нещата.  Тук нещата сякаш се повтарят, но в крайна сметка, и двамата с които Рене изневерява, са мъртви накрая. Добрия баща е мъртвия баща.
"Каквото и да правиш, както и да е опитваш да изкривиш реалността и да фантазираш, и колкото и да ти изглежда близко и достъпно."

Малко преди края Рене казва:
-- You'll never have me.

Eat, shit and sleep! What else do you need?


Писна ми от възрастни хора дето все повече лансират колко било хубаво по времето на социализма. Как всичко било уредено и спокойно. Как да обясниш на такъв човек, че не всеки има потребности като неговите. Да яде, да пие, да работи и да спи. И да се чувства защитен. И канарчетата са защитени от клетките си, но умират.
Как да им обясниш с две думи, че не всеки може да живее само за да работи и да яде? Да пие вечер ракия и да гледа мача, понякога да се събира с приятели и да псува жена си, най-големия му проблем да е ... всъщност кой им е най-големия проблем на тия хора в утопичните условия? Не мога да се сетя.
Колко голяма разлика има между хората, когато едните кротко похъркват успокоени от надзора на държавата, а други бягат и се крият в този момент, не мигват и се чувстват като затворници същата тази държава. Социалистическата система, а може би и тоталитарната сигурно са била клина, който се появява за да раздели първите от вторите.  Да покаже истинското лице на човека. Кой какво би направил, и в името на какви идеали. Или материали.


Какво повече да иска човек, щом е нахранен и облечен? 


Сънувам сън. Рядко се случва напоследък. Още по-малко да е хубав.
В съня чувствам безкрайно щастие. Случило се е нещо, случва се и обещава красиво бъдеще.
Намирам се в бална зала и танцувам с едно прекрасно момиче, което някога имах щастието да знам, че ме обича, или поне тогава тя така твърдеше. Танцуваме на притъмнена светлина в една средно голяма бална зала, под звуците на викторианска музика която се лее от невидим клавесин. Изведнъж изтръгнат от безметежния си унес осъзнавам, къде се намирам и колко щастлив съм. Имам нея, тук, сега. Сгодили сме се. Ще се оженим. Ще прекарам живота си с нея, Боже, с какво заслужих това щастие, не мога да повярвам на очите си. Как? Сърцето ми трепери, щастие ме облива на вълни, не спираме да танцуваме. Тя е с огромна, красива викротианска бална рокля от зелена тафта, която аз съм и подарил. Предсватбеният подарък. Тя я обожава. Тук, ще бъде сватбата, дошли сме да разгледаме мястото и тя го обожава.
Миг след като съм осъзнал щастието си идва и тревогата. Притеснението започва бързо да се прокрадва, нещо не е наред. Нещо не е наред! Какво обаче? Трябва да се сетя, нещо ми убягва... Това момиче.. тя е сгодена, за друг! Трябва да разбера, какво е станало! Защо тя е тук? До кога? Ами той? Какво се е случило? Тя няма да е тук завинаги, нима? Измамен съм? Объркан съм. Да бъда ли щастлив? Или мнителен?
Решавам да говоря с нея.
Спираме и тя моли да види залата за приема. Водя я още опиянен от омаята на момента, но тревогата все още изпълва мислите ми. Показвам и я. тясна е, не голяма, но чиста и някак изтънчена, без почти никакви детайли. Залата е всъщност една четвърт от голяма зала с формата на окръжност. Заградена е само една четвъртина за нас. Поглеждам зад преградата, виждам просторната голяма част на другите 3/4.
Излизаме и вървим по пусти смрачени улици, тя все още е в роклята си, все още в еуфория, смее се, скача. Аз опитвам да заговоря. Да заговоря за несигурността, за нещо друго. Тя обаче не ме слуша, говори ми за нещата около нас, колко са хубави. Опитвам се да привлека вниманието и. Да и покажа страха, да и разкажа за тревогата. Тя не чува. Смее се и други неща вълнуват малкото и прелестно сърце в момента.
Не мога освен да се чувствам безпомощен, задушавам се в страха си. Сам, неспособен да и го покажа, неспособен да я накарам дори за миг да забрави за света, така прекрасен в момента.
Не мога да се сдържа и я смъмрям, че не ме забелязва, че не ме вижда. Вместо да разбера истината, да разбера намеренията и, се налага, и се мразя затова, да спорим, да не можем да говорим за това. Тя не иска да види нищо от очевидното, от болезнената истина, иска да се смее. Парализиран от безсилието си се събуждам.



Искам да кажа, че има някои доста лигави неща в съня, не съм фен на танците и не може да не накара човек да танцувам, освен може би с 300 волта прав ток.
От друга страна се оказва, че след седмица тя наситина ще се жени. В неделя.

OMG!

Потърсих в Google 'where is Chuck Norris' и какво да видя:



Сега ми остава само... да чакам...

Anybody there?



Няма такова нещо, като напълно нормален човек. Самия термин нормалност е абстракция, едно идеално състояние.
Обстоятелствата, в които живеем, културните рамки и конкретните условия на всеки от нас могат да предоставят пространство, където да проявяваме наклонностите си. Тези наклонности, които, ако не задоволяваме едва ли щяхме да се радваме на приемане. Ако си учител например, и имаш възможност да упражняваш власт чрез авторитета, който ти е даден, или може би да имаш досег до много по-млади хора от другия пол на чието внимание да можеш да се радваш, тези ти наклонности биват щедро задоволявани. Ако един ден се лишиш от всички тези щастия и страдаш задето вече не можеш да се докоснеш до тях може да изглежда сякаш някой ти е отнел нещо, което винаги е било твое. Като че са те изтръгнали от естествения ти хабитат и са те принудили да живееш на чужда територия.
Смятам, че всеки трябва да бъде изваден от естественото си състояние за да може да види какво всъщност Е той, за да може да спре да смесва с всичко, което смята за свое рожденно право с това което в действителност Е. Да види себе си извън рамките, които сам си е поставил и нарекъл своя среда, свои желания.
А има хора които полагат такива неистови усилия за да се смесят. Има такива, с които докато говориш усещаш как всяко леко отклонение в разговора, кривване от общите приказки, говорене за нещо засягащо лично мнение или някаква различност, някаква позиция 'ти какво мислиш?'  води до смущения. Пропукване, сякаш си дръпнал някакъв воал, който с толкова усилия е бил напластен там, че сега извиква ужас и страх, ако бъде докоснат дори.
 Има ли някой там? Понякога се чудя. Сякаш рискуваш да видиш космическа празнота отвъд покривалото. Изгарям от любопитство, когато срещна такъв човек. Те от своя страна бягат далеч :)

Drama, drama, drama

Едно от най-точните описания на начина, по който човек преминава през живота си:

It is as if in early childhood we create a script for a drama and then spent the rest of our lives seeking out others to play the parts. This does not mean the script cannot be changed.
 
През живота си, независимо дали го отчитаме или не, преживяваме отново и отново отношенията си с родителите и приятелите си от детството. В определен контекст това може да е доста зловещо. Да е като проклятие. "Защо все на такива жени/мъже попадам?" Проклятие? Съдба? Невероятна случайност? Предопределеност? Карма? Истината е, че сами си го търсим и намираме. Човек има интуиция за такива обстоятелства, умение да се напъха в точния калъп, че дори да си намери подходящ човек, който да изиграе ролята, а ако не се правя добре дори да го манипулира и промени така, че да пасне идеално. И да, всеки следвайки невидимата нишка и неписания сценарий на своята драма, попада на чуждите сцени, в постоянно прослушване за нечия драма, попада в отредената му роля, а от друга страна опитва се да намери тази, която да му създава комфорт или носи наслада. 
Тук някой би му хрумнало, че ако двама души, откривайки магията между себе си в съответствие с личния си мизансцен, пасвайки си като парченца от пъзел ще сътворят феерия от тази среща. Но точно тук съществува и обратната страна на нещата. Ако в самосъжалението си откриеш, някой подобен на теб (което всъщност е доказателство за нарцистичната натовареност на това състояние), със същите тегоби и страдания, който издига личното си страдание в култ и колкото и да ти се струва, че си открил сродна душа, разбираш, че всъщност никой от двама ви на може да се добере до чувствата на другия истински, защото никой от двамата не е способен да направи компромис или да постави себе си на второ място.
Или търсейки майка си или баща си в партньора, се оказваш вечно незадоволен. Защото, колкото и да прилича на майка ти все пак тя НЕ Е майка ти и не може да знае желанията ти без вербално посредничество. Не е баща ти защото понякога се налага да пораснеш. 
Разбира се такива двойки могат да съществуват в пълна идилия до края на света, стига никой от тях да не нарушава рамката - аз съм родител, закрилящ и защитаващ, а ти си слаб и несамостоятелен. И двете страни могат да изпитват невероятно наслаждение от ролята си и да са пример за семейно щастие. Стига нещата да не се променят. 


-- Имах една приятелка, когато бях малка исках да имам нейните родители.
-- Какво им беше толкова прекрасно?
-- Бяха идеалната двойка, обичаха се, докосваха се и се целуваха, нещо, което моите никога не правят.
-- Няма идеални семейства, само това знам.
-- Те бяха.
-- Не вярвам. Сигурен съм, че толкова идеална семейство не може да има. Идеалното семейство е това в което има видни недостатъци и все пак има място за щастие. Как живеят сега?
-- Те сега се разведени.

Хората обичат да гледат на нещата от разстояние и да обобщават ли, обобщават. Да не искат да знаят. Болезнено, умишлено, настървено да не знаят. Медиите подават информацията за нещата по шокиращ и повърхостен начин. Статия във вестник: Момче убива съученик заради SMS.
Четеш и тръпнеш ... а, ама той не бил точно момче, цели 29г.... аха, той не го е убил всъщност, само го е заплашил с нож... хм то не било смс само имало и друго.. 
Оказва се, че заглавието няма нищо общо с реалността, а само се опитва да привлече жадното за зрелище око. Момче уби баща си. Какви били днес децата! Нямало вече нормално детство, всичко дрога и пари! Боже до къде стигнахме, тц, тц! Докато всъщност никой не иска да знае защо?
Прещракало му! Ами да, от дрогата! Те не са добре, мозъка им става на нищо, луда работа. Семейната идилия бива ненадейно разкъсана от сатанинското творение - наркотиците. Явно причините винаги са в материята, в предметите и вещите. Във времената в които живеем, в парите и престъпността. Не в родителите. Не в липсата на ценности и възпитание. Не в безкрайната незаинтересованост на родителите. Не искат да знаят.




Всичко започна днес с едно безобидно наблюдение.
-- Ти, Р., да те пита, какво работят тези дето напоследък толкова полудяваш по тях, твоите безкрайни флиртове? Единия не беше ли полицай? Другия някъв таен агент на ДАНС? Дали има зависимост, а? Все силови професии или в държавната система за сигурност? 
-- Абе Томи, аз си падам по мъже, които изкарват сериозни пари, това е.
-- И все пак, май повечето са точно такива, а? Не?
-- Да може, но не е заради това....
-- Баща ти какво работи викаш?
-- Хм, на мен цялото ми семейство са в системата на МВР. Баща ми ... вуйчо ми... дядо ми...
-- Не те ли притеснява малко факта, че все пак си на тати момичето? И тати още май не си го оставила?
(тук не следва сляпа женска ярост, но няма да продължавам)


Докато пък аз, който уж се пази от тези вредни навици, същата вечер, на излизане от работа се заприказвах с колежка, жена на около 65 и ми стана доста приятно да си бъбрим и си давам сметка в един момент, че това усещане, странно задушевното отношение, не е толкова уникално. Спомням си баба ми. И как клюкарствахме и как можех, докато беше жива, да говоря с нея , макар и не толкова често, по същия начин за почти всичко.
И се усмихнах.

"Всичките трябва да ги избият"

Решавам да се пробвам и аз с това, което наричат социален живот, да видя бива ли ме да се шляя по улиците и да бъбря с една колежка, която няма много задълбочени интереси, но пък изглежда сравнително разбрана и весела.
Чудесно, излизаме, адска жега, още от сутринта (13:00) но няма как.
След има-няма един час се присъединяват някакви нейни приятелки, нищо де, сигурно са свестни. Ходим си ние насам натам, докато аз си намеря каквото си търся по магазините и минаваме покрай тези маси, на които събират подписи против приемането на Турция в Европейския съюз. И тъй като явно нямаше какво по-интересно да каже една от тях реши да ме пита аз какво мисля за турците? Ами нищо нямам против тях, какво им е? Хора като всички останали. Защо, вие имате ли? Явно имаха, едната каза, че не ги искала, искала да ги изселят, другата пък реши, че циганите трябвало да ги избият, колежката. Питах защо, за турците. Защото миришели и я дразнело като говорят. Не казах нищо повече, освен 'аха, ясно'.
И какво повече да кажа? Някога много се палех, почвах да споря да негодувам от стереотипния начин на мислене, от безпочвените 'причини' и явна омраза, но сега... Жегата и обстоятелствата ме карат да си замълча. Може би също и предишния ми опит.
 И все пак от мен се изисква да продължавам и да се правя, че всичко е наред, че хората са ок, че тези момичета са ми приятни? Да не съдя за тях по едно изказване.
Не трябва ли жените, младите момичета, дори и тези плоските, празноглавите и лишените от душевност да са по женски хуманни и приемащи, да ценят човешкото повече от националността и религията? Защо ли съм се заблудил. Може би точно тази черта я няма по рекламите, модните списания и чалга текстовете.

90% от музиката която слушат е копирана от Турция, а същия процент има и чисто цигански ритми. Да кажем, че е като хип-хопа в Америка. Но там някак си, си го представям малко по-смислено. Като може би там хората, които са против рап музиката са различни от тия които я слушат. Но и там сигурно е така в известна степен. Както и да е за това.
Та тези момичета, просто между другото бяха на мнение, че повече от 20% от българското население трябва да се изсели или изтреби. И от мен се очаква да си бъбря с тези хора? Да пренебрегна факта, че са гадни расисти? Че са способни да говорят за човешки животи сякаш са на кучета по улиците.
Често ми се е случвало, да се запозная с някой, който много да харесам, да ми направи приятно впечатление, да е изключително забавен и в един момент стигаме неволно да темата за турците и се оказва, че той ги мрази. What The Fuck?! Защо просто не си забавен и приятен човек, човече? Защо ти трябва да си заблуден малък човек, който не вижда, че мрази себе си, а не другия. Че самия той попадайки в чужда страна е също толкова неприятен на местните, колкото са му на него тези хора. Че ако е живял в Германия по времето на втората световна щеше да е в концентрационен лагер.
В такива моменти под лъскавата повърхност, под белите зъби, лъчезарната усмивка и хубавите дрехи се подава не просто някаква лишена от вътрешен живот кукла, не просто едно заблудено момиченце, което живее в света на опаковките, където те са по важни от съдържането, не просто лишената от собствено мнение марионетка, а нещо още по-лошо. Нещо, което ми е трудно да разбирам и да гледам със съжаление или да толерирам.
Все съм си мислел, че нацистки и расистки идеи се въдят предимно в мъжките глави.


Все пак ми остава да се надявам, че тези двете (третата всъщност не каза нищо за това) ще си намерят същия като тях в това отношение съпруг.
Надявам се да е мъжествен. Да е веселяк. Да обича да си пийва. Да тежи поне 120 кг. Да има големи ръце. И избухлив нрав.
ОК само още веднъж, в името на един малък ритуал, с който толкова се гордеем ;)
Поради вълнуващата тема и нескритото желание да се похваля какво чета, но най-вече поради поканата, защото без такава не върви нали разбираш, ще отговоря на няколко въпроса (повечето от които поне) са свързани със самотните церемонии на посвещаване в света на писаното слово. Ше кажа благодаря на inni4ka за подканата.
Обаче от сега да си призная, не съм от онези, които (работя по въпроса) са чели и една пета от световната класика (добре де, още по малко!). Нито пък имам капацитета да чета много време на ден, защото се измарям, а допреди известно време съвсем бях зарязал художествената литература за сметка на някакви психоаналитични трудове. Но от доста време насам съм решил да наваксвам, поне докато съм жив.

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
  
За съжаление понякога да, но се опитвам да се въздържам от това, че с моята координация книгите страдат, а от там и аз.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

По принцип, ако бях по-конвенционален човек щях да съм пушач или направо алкохолик, защото винаги трябва да ям нещо или да пия, тоест входящото място е силно ерогенно инвестирано ;). Обикновено студен чай или горещ, черен чай, все още не съм открил фаворита измежду сортовете.

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?

Не знам защо някой би си драскал по книгата. Като бях малък обичах да драскам по книгите, без да знам и аз защо (а може би нямаше и нужда, говоря за много малък), все пак това беше просто текст, който за мен нямаше никакъв смисъл, а драсканиците, които правех, бяха със същата стойност. Може би просто изблик на креативност (деструктивност?) . Сега обаче си пазя книгите. Изключение правя с ксерокопирани/принтирани книги, на които имам копие в електронен вариант.

Q: Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
 Това нещо наречено книго-разделител даже за пръв път го чувам като дума. Само аз ли им викам Закладки? Заклаждам си с стари ваучери или нещо картонено, никога не сгъвам страници, това е зле за книгата, сгънатото остава завинаги. Закладката често трябва да я подменям с друга, защото докато чета познай къде си я пъхам. Не не там...


Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

Както споменах, загърбвам понякога художествената, но съм решил независимо какво това повече да не се случва. Но предимно научна. Зависи от момента.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

Както с филмите, така и с книгите. Не ме бърка да ги зарязвам където и да е. Само понякога гледам да си довърша главата, но само ако съм много близо до края и. Но това всъщност не се брои, защото задължително, ако я прочета до края 100% ще зачета следващата.  

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

Да и още как. Не мога да разбера тая мания, това странно суеверие "Аз като съм я почнал ще си я дочета". Някои неща много ме учудват, като това например. Като не ти харесва защо ще я четеш? Аз самия до голяма степен приемем книгите като задължение, признавам си, но никога няма да чета нещо, което не ми е приятно и скучно или дразнещо. На кого дължиш това? На кой си обещал да я прочетеш? Странното е че аз трябва да бъда обвиняван в липса на наслаждение при четенето, а именно тези, които ме обвиняват четат понякога, само защото са започнали.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

Понякога, да. Всъщност, май винаги. Например в по-старите книги е пълно с някакви видове дрехи, мебели и архитектурни детейли, които изобщо не знам какво са. Последно не знаех какво е белведер/е. Но понякога става като при историческите справки. Проверяваш някакво име, но не можеш да получиш достатъчно ясна представа за него и почваш да проверяваш всичко, после да си поясняваш това всичко, от което пък съвсем се отплесваш и се налага да се подсещаш "какво търсех и защо?".


Q: Какво четеш в момента?
Съмърсет Моъм - Души в окови. И аудио книгата, ако се брои Chuck Palahniuk - Invisible Monsters. Жорж Батай - Избрано (уау този тип е.. трябва всеки да прочете нещо от него!)
Отделно едно много-месечно четене на Лакан Първи семинар, Фройд пък - Задръжка, симптом и страх. Отделно има едни зарязани много хубави неща на Жижек, Кохут и една книга за връзката между активността на дясното полукълбо на мозъка и някои гещалт-терапия методи за анализа, които трябва някой ден да си дочета, обещавам!

Q: Коя е последната книга, която си купи?
Всъщност бяха няколко, хех; беше ден за книги гх...
Дени Дидро - Монахинята; Борис Виан - Пяната на дните; Жорж Барай - Избрано

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Това го изяснихме.
Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
Ммммммммм, едва ли. Аз хем не съм от тези, които могат да се съсредоточават и абстрахират от шумове и говор, хем чета навсякъде. Да хората ми пречат, дори и в градския транспорт, дори и на работа, но предпочитам това, пред загубеното време прекарано в гледане на стената или деругите по седалките и пода или нищене на ежедневните теми. Обичам да чета в леглото.
Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Това е странен въпрос :/ Освен света на диска и тези на Стивън Кинг никога не съм чел поредици.
Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Не разбирам също защо някои хора си имат любима книга. Аз съм някакъв полигамен четец, нямам любими книги. Така, че няма да препоръчам на всички да четат някой, по скоро ще им кажа да не четата Дзен и изкуството.. не стига, че тоя тип е шизофреник ами и някой идва и ми твърди, че в това което мъдри автора има смисъл. Айде моля ти се! 
Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Ако тая квартира имаше рафтове, щеше да е по автор, но не по азбучен ред. По тематика също.
 Аз пък искам да видя какво имат да кажат лили и Punkass за това как те четат, ако се сетят да хвърлят един поглед насам. Бих добавил обаче още един-два въпроса:

Коя е последната, която прочете?
Можеш ли да четеш и да слушаш музика едновременно?
Коя беше първата книга, която прочете и която не се смята за детски роман?
Случвало ли ти се е да си присвоиш книга от библиотеката? 
Препрочиташ ли книги?




  
 

a snowflake

Намирането на идентичност, из(г)раждането на такава, започва от раждането, дори преди това. Средата те формира, гените ти, събитията около теб, въздуха, храната, речта, фантазиите на родителите ти - ти си една последица и глина.
И така стигаме до там, че един ден си изправен пред собствения си избор, през въпроса 'Кой си ти?' И тогава започваш да се питаш "кой наистина съм аз?" Син/дъщеря на родителите ми? Отличен ученик? Скейтър? Фен на Слави? Читател? Гийк? Побойник? Веселяка на класа? И каква е тази въпиюща нужда да принадлежиш на нещо? На някаква група, някаква опорна точка, нужна за да се спасиш от връхлитащия страх, че си никой, че си нещо. Разбира се тези неща не са съвсем съзнавани, но са очевидни за всеки прехвърлил тази възраст. Всеки тинейджър след 14-15 започва да търси група, към която да принадлежи.
Въпросните групи, независимо колко са големи, си имат правила, а при юношите те са безмилостни. Тук вече, някои могат да поспрат доволни в подслона на новата им идентичност, готовия калъп за личност, да се примирят с правилата и да се радват на одобрението на групата. Другите, обаче, които искат нещо повече, а именно цялостно познание и разгръщане на себе си, които искат да могат да проявят себе си независимо от групата, и не са доволни от едната опорна точка, когато усещат, че не е достатъчна. Да си една роля, една маска, една извадка от определена (анти)културна група е само опора. Една от многото роли. Идентификация с маската го нарича Юнг. Да възприемеш една социална/културна/анти-културна роля и да действаш според всичките и стереотипи. Ако си художник например, следваш архетипа (тук вече изобщо не става дума за архетип всъщност, а за модел на поведение, Юнг да върви на майната си) на художника. Ти слушаш метъл, но харесваш и класическа музика, малко но слушаш. Харесваш всичко екстравагантно и гротескно. Ти самия се обличаш ексцентрично. Запознат с много имена в областта и си фен на Гигер или Дюшам. Може малко да поназнайваш философия и малко поезия, че да запълниш интелектуалните празнини с подобаващи такива дейности.
Ако си психолог то никога не си изпускаш нервите, никога не критикуваш хората и както е модерно сега - винаги си еклектично ориентиран.
Всеки си живее неговата идентификация, кой с повече, кой с по-малко такива/такава. Но в крайна сметка Кой си ти?

И кой по дяволите можеш да си освен себе си? Възможно ли е някой да не бъде себе си някога, някак?

Това което ти избираш да си? Или това, което не можеш да не бъдеш? Въпрос на перспектива ли е? Така изглежда. Поне засега. Каузалист ли си (и респективно смяташ себе си за една безкрайна реакция и последица извън илюзията ни за воля) или си автономен дух (над тия неща, волята е всичко, което съм аз, тя ме определя във всеки един момент)?
Първото ми звучи като извинение и наистина може да е точно такова. Второто е невъзможно, но все пак може да е цел и път. Ако свалим маските.

Работата е там , че понякога не можем да свалим маската без да свалим единственото, което си мислим, че сме и тогава да се изправим пред бездната на собственото си място, протяжността на Аза без опора в маската. Това изобщо може ли да стане? За щастие може.


А представете си, че живеете в свят, в който всеки може да си създава точно това, което иска да бъде. Всеки човек да може да сложи най-хубавия костюм, най-лъскавата кола и най-оригиналния бранд пред другите и да каже - това съм аз! Представете си една омнипотентност, една безкрайна мощ за претворяване на тази външна форма на аза. Служеща за да дефилира пред другите. И одобрението им като критерий за собствената ни стойност добива невероятни размери, не пореди друго, а защото можем да го манипулираме до безкрай, дори без сами да си дадем сметка. (Тук искам да изтъкна, че съм съвсем наясно, че никой и никога не може да съществува без очите на другите и да цени себе си, ако не е бил оценен от друг/други.) По този начин света на комуникацията ще би се превърнал в един маскарат, където никой не познава никого и никой не общува с никого истински. Свят където идентичността зависи не само от социалните и междуличностни роли, но започва все повече да се формира от холограмата създадена от всеки отделен човек за самия него. Виртуален свят, свят на въображаемото. И тук може би ще се запитаме, дали това, което ще показват хората не е истинската им личност или е точно тя. Дали Въображаемото не е просто другата страна на монетата? И така може да попаднем в опасни областти, доколкото утвърждаването на тази истинност би подхванвала живота в нея.
Едва ли е много трудно да си го представите, защото сте на път да заживеете в точно такъв свят.




Днес времто се опитва да ме глези, идеалната комбинация от температура и влажност.
Хората изглеждат по щастливи, във въздуха се усеща съвсем лека влажност, леко задушно е, но движението на въздуха разведрява това. По небето са разхвърляни пъстри бели облаци. Между облаците, между листата на дърветата и на петна по асфалта се виждат снопове стетлина. Във въздуха се усещат различни миризми, на цветя, на бензин, на парфюм, на ароматизатор об близкия магазин, на зелечуци от някоя сергия.
Хората са ми интересни, не толкова сиви и намусени. Разглеждам ги, чудя се този що за човек е, от къде идва, какви ли са неговите мъки и радости. Има нещо меланхолично в такова време. Някаква мъка по миналото, което минало с прераждането си измества вече тъгата и не ти оставя избор освен да му се радваш.
Жалко е само, че мога така да му се радвам.

what could dat be?





Aakash Nihalani - street artist, който използва само тиксо. Дори няма ножче, когато 'рисува' :D
Jump to this one time, nowhere special, just Brandy and me in the speech therapist office when Brandy catches me with my hands up under my veil, touching the seashells and ivory of my exposed molars, stroking the embossed leather of my scar tissue, dry and polished from my breath going back and forth across it. I'm touching the saliva where it dries sticky and raw down the sides of my neck, and Brandy says not to watch myself too close.

"Honey," she says, "times like this, it helps to think of yourself as a sofa or a newspaper, something made by a lot of other people but not made to last forever."

The open edge of my throat feels starched and plastic, ribbed-knitted and stiff with sizing and interfacing. It's the same feel as the top edge of a strapless dress or mail­lot, held up with wire or plastic stays sewn inside. Hard but warm the way pink looks. Bony but covered in soft, touchable skin.

This kind of acute traumatic mandibulectomy without reconstruction, before decannulation of the tracheostomy tube can lead to sleep apnea, the doctors said. This was them talking to each other during morning rounds.

And people find me hard to understand.

What the doctors told me was unless they rebuilt me some kind of jaw, at least some kind of flap, they said, I could die any time I fell asleep. I could just stop breathing and not wake up. A quick, painless death.

On my pad with my pen, I wrote:

don't tease.

Us in the speech therapist office, Brandy says, "It helps to know you're not any more responsible for how you look than a car is," Brandy says. "You're a product just as much. A product of a product of a product. The people who design cars, they're products. Your parents are prod­ucts. Their parents were products. Your teachers, products. The minister in your church, another product," Brandy says.

Sometimes your best way to deal with shit, she says, is to not hold yourself as such a precious little prize.

"My point being," Brandy says, "is you can't escape the world, and you're not responsible for how you look, if you look beauticious or butt ugly. You're not responsible for how you feel or what you say or how you act or anything you do. It's all out of your hands," Brandy says.

The same way a compact disk isn't responsible for what's recorded on it, that's how we are. You're about as free to act as a programmed computer. You're about as one-of-a-kind as a dollar bill.

"There isn't any Teal you in you," she says. "Even your physical body, all your cells will be replaced within eight years."

Skin, bones, blood, and organs transplant from person to person. Even what's inside you already, the colonies of microbes and bugs that eat your food for you, without them you'd die. Nothing of you is all-the-way yours. All of you is inherited.

"Relax," Brandy says, "Whatever you're thinking, a million other folks are thinking. Whatever you do, they're doing, and none of you is responsible. All of you is a coop­erative effort."

Up under my veil, I finger the wet poking stub of a tongue from some vandalized product. The doctors sug­gested using part of my small intestine to make my throat longer. They suggested carving the shinbones, the fibulas of this human product I am, shaping the bones and graft­ing them to build me, build the product, a new jawbone.

On my pad, I wrote:

the leg-bone connected to the head-bone?

The doctors didn't get it.

Now hear the word of the Lord.

"You're a product of our language," Brandy says, "arid how our laws are and how we believe our God wants us. Every bitty molecule about you has already been thought out by some million people before you," she says. "Anything you can do is boring and old and perfectly okay. You're safe because you're so trapped inside your culture. Anything you can conceive of is fine because you can con­ceive of it. You can't imagine any way to escape. There's no way you can get out," Brandy says.

"The world," Brandy says, "is your cradle and your trap."

This is after I backslid. I wrote to my hooker at the agency and asked about my chances of getting hand or foot work. Modeling watches and shoes. My hooker had sent me some flowers in the hospital early on. Maybe I could pick up assignments as a leg model. How much Evie had blabbed to them, I didn't know.

To be a hand model, he wrote back, you have to wear a size seven glove and a size five ring. A foot model must have perfect toenails and wear a size six shoe. A leg model can't play any sports. She can't have any visible veins. Unless your fingers and toes still look good printed in a magazine at three times their normal size, or billboarded at two hundred times their size, he wrote, don't count on body part work.

My hand's an eight. My foot, a seven.

Brandy says, "And if you can find any way out of our cul­ture, then that's a trap, too. Just wanting to get out of the trap reinforces the trap."

The books on plastic surgery, the pamphlets and brochures all promised to help me live a more normal, happy life; but less and less, this looked like what I'd want. What I wanted looked more and more like what I'd always been trained to want. What everybody wants.

Give me attention.

Flash.

Give me beauty.

Flash.

Give me peace and happiness, a loving relationship, and a perfect home.

Flash.

Brandy says, "The best way is not to fight it, just go. Don't be trying all the time to fix things. What you run from only stays with you longer. When you fight some­thing, you only make it stronger.”

She says, "Don't do what you want." She says, "Do what you don't want. Do what you're trained not to want."

It's the opposite of following your bliss.

Brandy tells me, "Do the things that scare you the most.”


от

Chuck Polahniuk Invisible Monsters





Чудех се какво от книгата си струва да се постне. Поланюк понякога ме изумява. Казаното горе не е съвсем в неговия песимистичен антикорпоративен натурфилософски тон, и съдържа някои по-задълбочени наблюдения относно идентичността на човека изобщо, а не само в консуматорския контекст.

The Black Keys - Tighten Up - Official Video from Chris Marrs Piliero on Vimeo.


Наистина малко слаб клип, някак се губи емоционалия заряд, но хайде сега, да не съм чак толкова критичен, днес е хубав ден :) ...беше
 а и ето какво ще се свири тия дни 

Rodrigo y Gabriela



Няма как да не ги харесва човек просто.
От доста време насам виждам една малка нередност в хаоса от шарени реклами по улиците. По-конкретно един плакат. Един плакат на един динозавър на българската естрада. Титан, чието величие може да се опре само на примата Лили Иванова. Говоря за неповторимия, обичания от поколения текезесарски чеда, берачки на златни класове, възхваляван от хиляди български майки и баби, вечния, незабравим Веселин Маринов.

Може би сме смятали, че той се подвизава само в дивата джунгла на българската музика и крачи като един варан, засенчван от време на време от гореупоменатата вараница, и мачка другите дребни окаяни твари, жадно впили зъби в кратката си, тленна слава в тази сурова фауна и умиращи в екстаз, ако успеят да намерят края на жалкото си съществуване в сянката на това величие и под краката на този Rex. Може би мислите, че Веско е майстор само на микрофона и мастър на застаряващите женски сърца? Ами помислете пак. Защото Той за пореден път доказа, че не е човек от редовете на народа, той е ..повече от Бойко, Норис и Йода взети заедно.

Сега си мислите, че се шегувам, че нещо пак ирония и сарказъм, пак жлъч пръскам. Не! Нищо подобно, само четете нататък. Преди доста време се появи един плакат и аз нямаше как да не забележа един малък детайл, който преобърна моя свят. И аз като вас смятах Веселин Маринов за отломък от времената на соц подем. За фосил, белязал пропастта между поколенията в музикалните вкусове. Но, не. Поне не само това. Много повече. Освен пеенето, моят герой, само подсказва за един нечовешки, неземен талант. Той не би разкрил истинската си висота в пряк текст или публично, защото .. всъщност той сигурно си има своите велики причини. Само загатнато е. Само подсказано. Леко намекнато, за наблюдателния и умния. Истината се крие в този афиш за концертирането на Веско.



оп, не! Грешка, това е друг аспект не неговото величие. Няма да я махам сега, вече я сложих. Така само ще подчертая митичния облик на Веселин, о(б)ливайки го в нова страдалческа светлина. Не просто олио.. а олио...което те осъжда на щастие? Кхм, да.
Ето на, афиша на новия концерт:





Вижте. Знаете ли Хендрикс е бил левичар. И е свирил на обърната китара. Но, братя и сестри, китарата с пренаредени струни. Не е кой знае колко велико всъщност. Но Веско.. той е друга работа. Съвсем различна величина на майсторство. На техника. Кой кажете ми, кой! кой друг може да свири на обърната китара, без да е левичар, и без да обръща струните? Мисля, че отговора не е много труден. Така че къде сме ти и аз с нашите акорди?! Къде, кажи? Когато виждаш какви върхове има покорени и осъзнаваш къде сме ние. И някак ти става леко и щастливо, че има такива хора.
Опа. Оказа се, че съм си изключил емисията на блога хех,
ето вече, има ...