Как можем да определим Йозеф Фрицл, австрийското чудовише, което затвори дъщеря си за четвърт век, след хиляди изнасилвания, имайки деца от нея?
Хегел е бил напълно наясно с това как тежестта на определено събитие предизвикано от неговото символично вписване ‘sublates’ своята непосредствена реалност – в своята Философия на Историята, той дава прекрасна характеристика на историята на Тукидид за Пелопонезката война: „През Пелопонезката война, битката предимно била между Атина и Спарта. Тукидид ни е оставил по-великата част от нея и безсмъстната му творба е абсолютната полза, с която човечеството се е сдобило от този контекст.” Човек трябва да разбира това съждение в цялата му наивност: по определен начин, от гледна точка на световната история, Пелопонезката война се е случила за да може Тукидид да напише книга за нея. На термина „абсолютен” тук трябва да придадем пълна тежест: от гледна точка на нашите ограничени човешки интереси, многобройните реални трагедии на Пелопонезката война (страдания, унищожение) са, разбира се, безкрайно по-важни отколкото една книга, но от гледна точка на Абсолютното, книгата е това, което има значение.
Колкото и сквернословно да звучи, човек е изкушен да каже, че същото се отнася за Австрийската подземна реалност, която можем да видим в случая на Йозеф Фрицл: книгите на Елфреде Йеленек са „абсолютната полза, която човечеството е извлякло от” тези ужасяващи престъпления. За едно десетилетие Йеленек описваше безкомпромисно насилието на мъжете срещу жените във всичките му модалности, включително и женската либидна сложност на тяхната виктимизация. Безмислостно тя изваждаше на светло отвратителни фантазии, които са в основата на средно-европейската порядъчност, фантазии, които изпълзяха на публичното пространство чрез случая Фрицл, който ефективно беше нереалността на една ‘лоша’ приказка. Нищо чудно, че Йеленек от десетилетия е трън в очите на Австрийските консерватори, които я отхвърлят като изродена жена публикуваща собствените си лични фантазии: по време на изборната кампания, партията на свободата на Йоерг Хайдер използваше постери със простия въпрос Jelinek oder Kultur? – Искате ли култура или искате писанията на Йеленек? Отговора е ясен: вярната формула е Jelinek oder das Unbehagen in der Kultur – Йленек показва ужасната несъдържателност, която се крие в самото ядро на културата ни, нейната работа в това отношение е подобна на тази на Рамщайн в рок музиката.
Има обаче една очевидна разлика между Тукидид и Йеленек: Тукидид се появява по-късно, пишейки история за войната, докато Йеленек е много повече от съвременна, тя почти пише история на бъдещето, откривайки в настоящето потенциалите на приближаващите ужаси. Това времево обръщане – символичното изображение предшества факта, който изобразява, историята като легенда предшества историята като процес в реалността – е индикатор за нашата късна модерност, в която реалното на историята приема характера на травма. Когато си мислим, че наистина познаваме близък раднина или приятел, често се случва така, че изведнъж, този близък човек прави нещо – прави неочаквана вулгарна или злобна забележка, прави неприличен жест, хвърля студен и безразличен поглед там където се очаква съчувствие – което ни кара да разберем, че ние всъщност не го/я познаваме: изведнъж осъзнаване, че пред нас е един напълно непознат. В този момент, другаря се превръща в Съсед. Това се случва по потресаващ начин с Йозеф Фрицл: от мил и учтив другар, той изведнъж се превръща в един чудовищен Съсед – за голяма изненада на хората, които го срещали всеки дневно и просто не можели да повярват, че това е същия човек.
Идеята на Фройд за „първичния баща” която развива в Тотем и Табу, обикновено се посреща с присмех – и справедливо, ако го приемаме като реалистична антропологична хипотеза твърдяща, че в зората на човечеството, „хората-маймуни” са живели на групи доминирани от всесилния баща, който всички жени за своите собствени сексуални (зло)употреби и това, че след като синовете се събрали и възстанали, убивайки бащата, мъртвия баща се завърнал за да ги предледва като тотемна фигура на вимволичния авторитет, даващ началото на чувството за вина и възлагащ забраната над инцеста.
Ами ако разбираме двойнствеността на „нормалния” баща и на първичния баща с неограничен достъп до инцестната наслада не като факт от най-ранната история на човечеството, а като либиден факт, факт на „психичната реалност”, която придружава като една ужасяваща сянка „нормалния” бащин авторитет, процъфтяваща в тъмното подземие не несъзнаваните фантазии? Това ужасно подземие се забелязва чрез своите ефекти – митовете, сънищата, грешките на езика, симптомите... и понякога подтиква към своята диектна перверзна реализация (Фройд е забелязал, че перверзните осъзнават това, което хистеричните само фантазират.) Дали самата архитектурна подредба на къщата на Фрицл – „нормалните” наземни етажи подкрепени от подземните, скрити, затворени пространства на тоталната власт и абсолютната наслада – не материализира „нормалното” семейно пространство удвоено от тайното царство на ужасния „първичен баща”? Фрицл създава в мазето си негова собствена утопия, един личен рай, в който, както той казал на адвоката си, прекарвал чадове наред в гледане на телевизия и играейки си с малките, докато Елизабет подготвяла вечерята. В своето самозатворено пространство, дори езика на обитателите не бил обикновен, а нещо като личен език: знае се, че двама от синовете Стефан и Феликс комуникират на странен диалект, с някои свои „животински” звуци. Случая на Фрицл потвърждава играта на думи на Лакан за père-version, версия на бащата – много в важно да споменем как тайния подземен комплекс се материализира като много точна иделогико-либидинална фантази, екстремна версия на баща-доминантност-удоволствие? Едно от мототата на ’68 беше „all power to fantasy” – и в този смисъл, Фрицл също е дете на ’68, безмилостно осъзнаващ фантазията си.
Ето защо е подвеждащо, дори напълно погрешно, да определяме Фрицл като „нечовечен” – по-скоро при него може да използваме думите на Ницше, „човешко, твърде човешко”. Нищо чудно, че Фрицл се оплаквал, че собствения му живот бил „унищожен” от откриването на тайното му семейство. Това, което придава толкова страшна окраска на неговите владения е точно това, че така бруталното упражнявне на властта си и плодоползването на дъщерите си не са просто студен акт на експлоатация, а са придружени от идеологико-фамилни оправдания (направил е това, което един баща би направил, защитавайки децата си от наркотици и други опасности на външния свят), както и прояви на състрадание и човешка загриженост (отвел е болната дъщеря в болница и т.н.). Тези постъпки не са пробойни от топлата човечност в неговата броня от студенина и жестокост, а част от същото защитно поведение, което го е накарало да затвори и насилва децата си.
Фрицл твърдял, че забелязал, че Елизабет искала да избяга от дома си – прибирала се късно, търсела си работа, имала приятел, може би взимала наркотици, и той искал да я защити от всичко това. Контурите на обсесивната стратегия тук са ясно различими: Аз ще я защитя от опасностите на външния свят дори, ако това значи да я унищожа... Според медиите, Фрицл се защитавал с думите: „Ако не бях аз, Кърстин нямаше да е жива днес. Аз не съм чудовище. Можех всичките да ги убия. Тогава нямаше да има никакви следи. Никой нямаше да ме разкрие.” Подчертаната предпоставка на тази защите е: като баща, той има право да упражнява пълно право над децата си, включително плодоползване и убийство; задето е проявил своята доброта и не използвал напълно властта си – все пак, не е ли завел в болница болната (голяма) дъщеря Кърстин, не се ли е въздържал от това да ги убие всички... И както всеки психоаналитик може да потвърди, откриваме следи от подобно отношение дори в най-„нормалните” и грижовни бащи: изведнъж, кралят баща експлоадира в един баща-Нещо, убеден, че децата му му дължат всичко, собственото си съществуване, че са му абсолютно задължени, че властта му над тях е безгранична, че той има правото да прави с тях каквото пожелае за да се погрижи за тях.
„Психологическото” обяснение на Фрицл (че Елизабет му е напомняла на майка му, тираничен матриарх) е, разбира се, смешен пример за разумно мислене, което имитира фройдов жаргон. Тук човек трябва да избягва клопката да обвини патриархалния авторитет като такъв, виждайки в зверствата на Фрицл абсолютното последствие на бащиния Закон, както и противоположния капан да обвини дезинтеграцията на бащиния Закон. Такова отношение не е нито компонент на „нормалния” бащин авторитет (измерването на неговия успех е точно способността да пусне детето на свобода, да я/го остави във външния свят) нито признак на неговия провал (в смисъл, че бездната на „нормалния” бащин авторитет е допълнена, запълнена от яростната фигура на всемогъщия „първичен баща”), но може да се каже, че са двете едновременно: измерение, което под определени „нормални” обстоятелства, остава виртуално, както в случая Фрицл.
Опита да се хвърли вината на австрийската взискателност прави същата идеологическа грешка като тези, които мечтаят за „alternate модерност” на преобладаващата либерално капиталистическа такава: чрез преместване на вината върху конкретни непредвидими Австрийски условия те се опитват да запазят неопетнено и чисто бащинството като такова, тоест отказват да видят потенциала на такова действие във всяка идея за бащинство. И между другото, доста е комично да видим критичен анализ обвиняващ за случая Фрицл австрийската дисциплинираност и поддържането на благоприличие, когато някой си затваря очите и отказва да погледна по-отблизо дори, когато можем очевидно да видим, че нещо не е наред и едновременно с това намекващо ни за тъмното нацистко минало – не асоциираме ли най-често нацизма с точно обратната позиция, тази на „тоталитарното” шпиониране на съседите за да се забележи някаква подмолна дейност и да бъде донесена на полицията? (затварянето на очите беше разбира се част от нацистката вселена, но на различно ниво: преструвайки се, че не виждат ужасните престъпления извършени от държавата като например избиването на евреите. Тук е нужен по прецизен анализ на различните видове на затваряне на очите: не трябва да поставяме в една категория отношението на преструване, че не се виждат дейността на холокоста и фундаменталната учтивост да се преструваме, че не забелязваме, когато съседа ни изглежда наистина лош или по невнимание извърши някакво срамно действие.)
Това, разбира се не значи, че всеки дебат относно „австрийския” характер на престъплението Фрицл трябва да се отрича: просто трябва да знаем, че ексесивното насилие на „първичния баща” приема специфични фантазмени черти във всяка отделна култура. По отношение на Австрия, вместо жалките опити да обвиним за ужасното престъпление на Йозеф австрийското нацистко минало или ексесивната нужда за подреденост и порядъчност на австрийците , трябва да свържем образа на Фрицл с един много по уважаван австрийски мит, този за семейство вон Трап обезсмъртено във Звука на музиката: друго семейство живеещо в изолиран замък под благосклонния военен авторитет на бащата, който ги пази от злите нацисти отвън, със странно смесени поколения (Сестра Мария, като Елизабет, едно поколение между баща и деца...) Тук релевантен е аспекта на кича: Звука на музиката е абсолютния кич феномен и това, което Фрицл създава в мазето си също показва черти на едно реализирано/осъзнато кич семейство: щастливото семейство, което се приготвя за вечеря с бащата, който гледа телевизия с децата докато майката проготвя храната... Обаче не трябва да забравяме, че образа на кича, с който се занимаваме тук не е австрийски, а принадлежи на Холивуд и общо казано на западната популярна култура: Австрия в Звука на музиката не е австрийската Австрия, а митичен холивудски образ на Австрия – парадокса тук е че като че ли, в последните десетилетия, самите австрийци започнаха да „играят австрийци”, тоест да се идентифицират с Холивудския образ на тяхната собствена страна. Този паралел може да бъде разширен за да включим една Фрицл-версия в една от най-известните сцени от Звука на музиката. Човек може да си представи изплашените деца събрали се около майката Елизабет, в страх от идващата буря на предстоящото пристигане на бащата и майката, която ги успокоява с една песен за „някои от техните най-любими неща”, за които трябва да мислят, от играчките, които баща им носи до най-любимото им телевизионно предаване... А едно приемане на горния етаж на вилата на Фрицл, където подземните деца са рядко канени, а когато дойде време за лягане децата изпълняващо за събраните гости отвратителната песен „Aufwiedersehen, Сбогом” и напускащи едно след друго... В действителност в къщата на Фрицл, подземието, ако не и хълмовете, са били оживени от звука на музиката.
Колкото и да е абсурден Звукът на Музиката като един от най лошите случаи на Холивудски кич, трябва много сериозно да приемаме свещенната интензивност на вселената на филма, без която невероятния му успех нямаше да съществува: силата на филма е в неприлично-директното заявяване на срамни интимни фантазии. Повествованието на филма се преобръща разрешаващо проблема споменат от припева на монахинята във въвеждащата сцена: „Как се разрешава проблем като Мария?” Предложеното разрешение е това споменато от Фройд в един анекдот: Penis normalis, zwei mal taeglic... Спомнете си това, което е може би най-силната сцена в Звука на Музиката: след като Мария избягва от семейство вон Трап обратно в манастира, неспособна да се справи със сексуалното си привличане към Барон вон Трап, тя не може да намери покой, след като все още копнее за барона; в една запомняща се сцена, Старшата сестра я призовава и я съветва да се върне при семейство вон Трап и да изясни връзката си с Барона. Тя и казва това в една странна песен „Изкачи всяка планина!”, чиито изненадващ мотив е: Направи го! Поеми риска и направи всичко, което сърцето ти желае! Не оставяй дребните грижи да застават на пътя ти! Обезпокоителната сила на тази сцена се крие в неочакваното демонстриране на спектакъла на желание, един eros energumens, който прави сцената буквално неудобна: точно човека, който можем да очакваме да проповядва въздържание и себеотрицание се оказва агент на преданноста на желанието. С други думи, Старшата сестра е точно фигура на Свръх Аза, но в смисъла на Лакан, за когото истинското изискване на Свръх Аза е „наслаждавай се!” можем добре да си представим, в този контекст, Йозеф Фрицл посещаващ своя свещеник, признаващ му своето страстно желание да затвори дъщеря си и да я изнасили, на което свещенника осговаря: „Изкачи всяка планина...” (Или, както в действителност – буквално в действителност - по-млад свещеник изповядващ пред по-старши свещеник подофилските си желания, като получава същия отговор „Изкачи всяка планина”...)
Ключовата фантазмена сцена на филма е тази, в която децата и Мария се връщат от пътуване в Залцбург, мръсни и мокри; ядосания барон първо играещ строгия дисциплиниращ баща, отпращащ ги студено и порицаващ Мария; когато, обаче, след това се връща в къщата и ги чува да пеят припева на „Хълмовете са живи...”, той изведнъж се пречупва и показва истинската си грижовна природа: започва тихо да си тананика песента и след това се присъединява към пеенето – след песента всички се прегръщат, баща и деца са отново заедно. Абсурдно театралните дисциплиниращи рутуали и правила на бащата се явяват такива каквито са: маската на точно противоположното, чувствително и нежно сърце... Е, какво общо има това с Фрицл? Не беше ли Фрицл фантаичен тероризиращ дицсиплинатор без всякаква нежна част в сърцето си? Това, точно, не е вярно: силата на Фрицл е била използвана за да подтикне мечтата на сърцето му, той не е бил строг дисциплинатор, а точно един човек, твърде „жив от музиката”, желаещ директно да реализира мечтата си в своето собствено лично пространство.
В последните години от комунистическия режим на Румъния, Никола Саркози бил запитан от чуждестранен журналист как той оправдава забраната за пътуване в чужбина наложена на румънските жители – не е ли това нарушение на човешките им права? Саркози отговорил, че тези забрани съществуват за да защитят едно дори още по-висше човешко право, правото да имаш безопасен дом, който би бил застрашен от твърде многото свободни пътувания... нима той не отговаря както Фрицл, който също защитавал „по фундаменталните” права на децата си за безопасен дом, където те биха били защитени от опасностите на външния свят? Или да използвам думите на Peter Sloterdijk, Фрицл е защитавал правата на децата си да живеят в безопасна самозатворена среда – докато, разбира се, запазвал за себе си правото да пристъпва ограничението през цялото време, дори да посещава тайландски места за секс туризъм, самото въплащение на опасността, от която искал децата му да бъдат предпазени.
Спомнете си, че Саркози също така си се представяше като грижовен бащин авторитет, бащата предпазващ своята нация от чуждестранния упадък – както във всички авторитерни режими, основната връзка между управника и неговия субект е връзката на безусловната любов.
В грижите си за собствената си къща, в Будапеща, Саркози прави предложение, което странно напомня архитектурата на къщата на Фрицл: за да разреши проблема с замърсената река, която минава през Будапеща, искал да се прокопае под съществуващото устие на реката друг широк канал под земята, в който да се пренасочва цялата мръсотия, така, че да има две реки, дълбоката с цялото замърсяване в нея и тази на повърхността на която да се радват щастливите граждани...
Източник -
the symptom 10
