The bright side

Днес пътувах на стоп. И ме качи човек, който беше лежал 7 години в затвора, занимавал се е с организирана престъпност и е убил поне един човек. Ако ви кажа името, ще можете да го намерите в интернет и във вестниците. Занимава се с много пари отново, но леглано. Поне той така казва. И му вярвам. Като човек от тези среди имаше необяснимо приветлив вид. Отворен и усмихнат и доста умен за начина си на живот. Интересно, че точно той ми говореше за закони и за това как състоянието на държавата сега било много по добро от преди. Не знам що за неща е правил преди, но ми се стори симпатичен, въпреки факта, че е убил човек. Не бих предположил, че това, може да е нещо, което така лесно да пренебрегна в оценката си за някой. 7те години в затвора беше прекарал предимно в четене на книги "за да се дистанцира от средата". 7 години, които са били първо доживотна присъда.
 Книгите, казва той му повлияли много. Помогнали му и начина му на мислене се променил. Започнал да оценява важните неща. Сега се опитва да харчи по-малко за скъпи коли и мотори и повече за бизнеса си.
Но въпреки това у него все още се забелязва жаждата за живот. Онова желание за нещо повече, за силната тръпка. Нещото, което го е карало цял живот да търси нещо различно от това, което държавата му е предлагала и да прави неща, които са  го карали да усеща тръпката от живота. Нещото, което сега може би сега е поукротено, поумняло и е по-приглушено от колкото е било в годините на младостта. Бих казал, въпреки крайните ми морални оценки към хората понякога - този човек беше харизматичен по някакъв начин. Може би приказливостта му, може би интереса му към психологията, може би историята му, може би целия му живот или философията му за живота ме накара да го почувствам толкова близък. Толкова познат. Че сякаш го разбирах напълно.

Zimbaro about evil. And good...

Филип Замбаро е най-известен в научните среди със прочутия си Станфордски експеримент или Stanford Prison Experiment, който наред с милграмския експеримент доказаха на човечеството по най-недвусмислен начин на какво е способен човек под въздействието на авторитет. Може да се спори по въпроса за обективността на първия експеримент, ако някой има интерес може да прочете най-обективната критика на Ерих Фром в "Анатомия на човешката деструктивност" и да види многото грешки на Зимбаро при провеждането на експеримента. Колкото до милграмския експеримент и Дерен Браун, който може и да е шарлатанин (но изглежда възпроизвежда експеримента обективно) там място за критика не остава. Сега Зимбаро има друга идея, която да противопостави на човешкото "зло".

От всичко, което пиша за това какво се крие зад желанието, какво чудовищно нещо е човека зад кулисите на съзнанието си и как има неща, които никой не иска и да знае за себе си това не е просто метафора на вечната битка между добро и зло, по дяволите! Ако някой смята съседите си и приятелите си за нормални и порядъчни хора, хора с морал и човечност има неща, които когато разбереш за тях вече не можеш да гледаш на тях със същите очи. Две неща ме плащат най-много у хората. У тези порядъчните хора, които са едни от нас, тези които са нас, ти и ти, да! Не са никак малко. Едното нещо е темата за расизма, независимо колко е основателна или не. Всеки, който подкрепя расисткия начин на мислене, който вини по някаква абсурдна причина цели нации за някакви световни бедствия или собственото си нещастие, е страшен. Но още по страшно е когато чуеш какво мислят хората за домовете за деца с увреждания. Честно, страх ме е да питам понякога. Не искам да знам, кой около мен е толкова безочлив, че свободно да принизява детския живот, със лека ръка да отсъжда деградация и гибел на децата и хората с увреждания изобщо. Колко много са хората, които биха оставили тези деца в състоянието, в което са сега само за да запазят спокойствието на смешното си ежедневие, само за да не гледат тези деца и изкривените им тела. Защото ги е страх. Страх ги е не за техните здрави дечица, страх ги е за тях самите. Преди време (жалко, че не следя новини и не мога да кажа от кой и кога) имаше решение да се преместят домовете в големи градове. Какво направили родителите? Протестирали задето тези ЧУДОВИЩА щели да попаднат пред погледите на техните здрави дечица. Първо - и какво от това? Според тях те щели да се уплашат. Родителите искат просто да предпазят децата си от ужасите на реалността. Защо просто не ги затворят у дома и не ги пускат на училище? Там има стотици и хиляди начини да се сблъскат с гадната реалност. те биха искали, о да, ако можеха щяха да го направят. Света е ужасен, но ние имаме стратегия - ще си затворим очите и така лошото ще изчезне. Второ - самите деца нямат глупавите нагласи на родителите си и техните разбирания (поне на по-малките) съм твърдо убеден, че не се определят от външността на човек, както тези на родителите им. Но ако дядо ти или баща ти или леля ти (ако са обичани от теб) са расисти, ти интроецираш техните заблуди и омраза и ги приемаш за собствени убеждения. Така се възпитават расисти. Така се посяват семената на онова, което ще кара тези хора да мразят и да проектират тази омраза на едно винаги удобно винаги свободно място. Когато някой се опита да се възползва от това - видяхте какво стана на последните избори за президент. Видяхте колко много от старото поколение все още живее в тях. Колко е лесно да се манипулират масите. И как се радвам, че Атака нямат достатъчно умели ПРи за да успеят. Защото, ако си намерят... аз се махам от България.
Причината за всичко това е проверката на Българския Хелзинкски Комитет в домовете за деца с увреждания. И ако някой си мисли, че това е обективна цифра искам да го уверя, че вероятността е много малка. Представете си проверките и как прокуратурата са ровели къде? Из архивите и документацията. Колко от тази документация според вас е списвана обективно? Колко са находчивите директори на домове, които са се досетили, че ако познават селския фелдшер могат да го придумат на не описва истинската причина за смъртта. Все пак документите са си документи. Кой знае кой кога ще иска да ги погледне? Всички знаят за тези деца, но колко са малко хората които наистина се трогват? Представям си как в очите на скептиците моята ярост или мъка или каквото е там, изглежда като детинска сантименталност, като глупав идеализъм, наивен хуманизъм. Какво можем да направим за тези деца ние? Те са с увреждания и нищо не може да се направи за тях. Какъв е смисъла? Нека живеят колкото могат и нека не знаем. И ето тук си личи, кой колко човечност носи в себе си. Кой може изобщо да види дали насреща му стои човек или животно.
Едно от нещата, които психоанализата може да научи човек (ако изобщо това е възможно) е да вижда субекта или с други думи да вижда "човека" в човека. Психоаналитичната практика е доказала в клиничната си практика, че децата с увреждания регресират и състоянието им се влошава в съответствие с полаганите за тях грижи И отношение. Ако към тях се отнасят като с идиоти - те регресират (развитието им спира и започват да проявяват поведение характерно за по-малка възраст от реалната) и стават идиоти. Психоанализата с такива деца е доказвала многократно, че състоянието им може да се подобри, че те могат да покажат много по-интелигентни и понякога забележителен (за физиологичното си състояние) резултати от диагностицираните. Но дори и този факт за скептиците би бил недостатъчен, защото тези деца биват заклеймени като непълноценни - не-хора, по-малко стойностни и безполезни. Ако при тяхното развитие не може да се достигне до момент, в който те да функционират като всички нас, то е напълно безсмислено да се прави каквото и да е за тях освен може би да се полагат най-базови грижи за да не умрат те. Уви, ако не са като нас значи не са хора, по тази логика.

Let the dreaming begin

Знам, че идеята е малко странна, но ще я агитирам тук и сега. Ако някой от вас, хора има някакъв интерес към сънищата като цяло, собствените си такива или тези на другите може да заповяда в тази Група. Знам, че е facebook, знам, че е лошо място, но кой каза че съм светец ? В групата има описание какво представлява и каква е целта и.
Всеки може да заповяда. Освен моя малък трол. Но от него измъкване няма, така, че и него ще го приема дори, ако е единствения ми друг член :)

Just be yourself

Как може някой да бъде Не-себе си?

umbra

Това, което ще видиш е едно от май-семплите произведения, което има едно от най-силните въздействия, които нещо ми е оказвало изобщо. Почти като албум на Tool. Усещането е почти трансцендентално! Извън себе си.


Umbra (HD - 2010) from Malcolm Sutherland on Vimeo.

Right there! You see?

Знам какво правиш. Търсиш смисъл в горната картинка. Отказал си се и сега чакаш да видиш както мисля аз за смисъла, който се крие там. Или как се опитвам да предам някакъв отенък на текста си, който да се свърже с картинката. Колко интересен текст ще е това, а? Безумно интересен според мен. Ако това беше целта му.
Държиш се като разглезено дете, искаш да видиш нещо, което го няма. НЯМА СМИСЪЛ!
Досадно е когато всички искат да намерят добрия смисъл, да видят голямото означаващо насред справедливи фанфари и вишневи цветенца.
А мен ме обвиняват, че във всичко искам да намеря смисъл. Искам разбира се, това е изконна човешка потребност. Тя е като перцептивен аршин, според който самосъзнанието се ситуира в реалността. И е толкова непосилно трудно за някой лишен от кислорода на реалността и пребиваващ във вътреутробната течност на своята илюзия да проумее колко хубава може да е липсата на смисъл.
Няма го, спрете да го търсите, моля ви. Не го казвам от злонамереност, просто започва да става глупаво.

Нека само се изясня за нещо. Не го казвам, защото се дразня на всички хора, които живеят заради смисъла на вселената и целеустремеността на всичко, все неща съществуващи в главите им. Не го пиша това поради факта, че аз живея живот лишен от смисъл и съм тайно нещастен по тази причина, искайки всички да страдат като мен. Защото първо - ако смятам, че всичко няма смисъл то за какво ми е да убеждавам другите в това, техния живот не е по-смислен от моя, нито пък ми доставя удоволствие да убеждавам някой в моята гледна точка. Но адски много се дразня когато някой почне да ми върти оранжевата си опашка и да ми се фръцка с глупавите си доводи за вселената и смисъла на всичко, когато всичко почива на една полуосъзната заблуда, която самия човек наполовина съзнава и наполовина знае, че целия тоя шарж е просто топъл въздух.

Guess who's back. Not that anybody cares but...

Отново :)

Dream worlds/ What men want

Какво искат мъжете? Не в онзи популярния смисъл смисъл. Нямам предвид "какво иска един мъж от една жена за да бъдат щастливи и двамата? Кое е това, което тя само трябва да знае за да върви всичко по мед и масло?"
Имам предвид онзи задния смисъл. Какво точно би искал един мъж от една жена, когато се отнася за идеала му за жена. Защото никой здравомислещ човек не търси идеала си за жена, тя просто го намира и нещата се случват, нали? Но идеала все пак е някъде там под някаква форма. Тези жени, които са като магнит от който не можеш да се откъснеш, които се появяват и съсипват целия ти живот до сега. Когато увлечението е по силно от любовта. Нещо с което всеки здравомислещ мъж се бори, ако види, че отива по дяволите (което обикновено следва тая ситуация). Имам предвид онзи идеал, който човек сънува понякога. Онази нежната жена, приемаща и нежна и ...още нещо индивидуално за всеки. Нещото, което е неуловимо, но сякаш действа като най-мощната сила за света на този човек. Това, около което сякаш гравитира цялото му съществуване в определен момент.
И все пак това не е някоя идеална жена. Тя е всичко друго но не и идеална. Тя е мъртва отвътре защото е толкова идеална. Тя е само образ от мъжкото въображение, който сам по себе си е магически обаятелен, но неизбежно пагубен. Смъртоносен. Но това е малко повече отколкото искам да кажа.
Говоря за фантазия. За онова, което  отново ще спада към Въ-ображаемото. Още един образ.

Искам да кажа какво искат мъжете. Когато фантазират за секс. Когато фантазират за жена. За тялото и, за характера и. Но основната цел е единствено сексуално задоволяване, такова каквото продължава да съществува у всеки мъж през целия му живот - чисто плътското и животинското Такъв тип жена, какъвто никога не би им попречил да направят с нея, каквото си пожелаят и с това нейно тяло. Идеалната жена от харема. Фантазията на всеки мъж, каквато жените смятат, че е присъща само за слабоволевите мъже, изплашените и комплексираните. Дори и някои мъже си го мислят, смятат този идеален образ за напълно чужд за тях самите, те харесват силните жени.
Къде можем да видим тази тайнствена жена? Тази омразна, фантазна фигура която възбужда и омагьосва съзнанието на мъжа въпреки волята му. Всеки я вижда всеки ден. Чува я всеки ден. Но не се замисля, за това защо тя е такава и защо точно тя.
MTV. Ролята на жената в музикалните клипове от край време е на декорация и окраса. Предимно. Жената почти никога не е само талант или музикант и автор. Тя е тяло, грим, тя танцува, тя съблазнява. Тя е там за секс. Независимо какво прави. Дори ако пее за любов. Но това е само тенденция. Разбира се има изключения. Но правилото важи с пълна сила за всичко що наричаме жена. И отново, ако някой все още смята, че сексуалното е заложено в гените ни като форма на поведение, смирено го моля да помисли пак.
Аз обаче искам да наблегна на една крайност. Която все повече ми се натрапва от ден на ден.

Всичко започна с чалга текстовете, които бях принуден да слушам поради факта, че все по-често работех с хора, които слушат този буламач. И дори в тежките мигове на страдание ума ми се опитваше да си намери занимание, докато злонамерените вибрации хлопаха по тъпанчетата ми. И се замислих какво точно става там във dream world-а на чалгата. Какво дава на тия жалки прости хорица тая музика. И си дадох сметка, че една тема в песните се повтаря. Жената, която пее за какво пее? За кръчми. За любов и раздяла и изневери. Но каква и е ролята във всичко това? Ами тя си го обича независимо от всичко. Той може да и изневерява, тя го обича. Той може да я бие, тя го обича. Той може да я е зарязал - тя го обича. Той е алкохолик - те го обича. Той не я поглежда - тя го обича.
Тя му служи на всяка цена и обича всичко е него независимо колко голям алкохолик, мафиот или женкар е той. Какво повече би могъл да иска един мъж? Лирическата героиня дори ходи и пие с него в кръчмите. Но това не е толкова учудващо в наши дни...
Ще си кажете - да бе, те са големи простаци и простакеси там, аз не слушам такава музика (или поне се надявам за последното).
Хм. Коя е първата от най-популярните женски вокали в последните 10 години и коя беше първата и песен. Кристина Агилера. You gotta rub me the right way?
Да, това е метафора за това, колко нежен и тактичен трябва да си с нейната ... лампа..бутилка? Все тая, бутилката си иска търкане и трябва да се търка нежно.  
Добре де, не е толкова крайно като оная от подиума в кръчмата и водката. 
А Бритни? Сериозно? Това е интересна метафора вече. Но пак става за метафора, признавам, тя не знае колко е луда по него, тя всичко прави за него. Чувства, какво да ги правиш? 
Следва нещо интересно ;) Отново Бритни. Моля обяснете ми метафората. Защото г-ца Спиърс направо си го казва. Тя се е родила за да го ощастливи. Смисъла на съществуването и е неговото "щастие". Да това е метафора. Евфемизъм е всъщност. Представяте ли си манталитета на такава жена? За нея не просто живота е изгубил смисъла си, света цветовете си, музиката красотата си. Тя не просто съжалява за миналото. А изведнъж решава, че тя е създадена (!) с едничката цел да служи на Него. Това се казва саможертва. Не бе, това изобщо няма нищо общо със саможертвата. Това си е фантазиъм. Тя е идеалната жена. Ето това е тя - тази, която ще мине през огън и ще умре ако щеш за да ти седне на ... за да му е хубаво на Него. Пътя и истината и живота. Добре стига толкова за Бритни. 
Какво ще кажете за така популярната нова песен на Риана и Еминем?
Хм. 
Just gonna stand there
And watch me burn
But that's alright
Because I like
The way it hurts
Just gonna stand there
And hear me cry
But that's alright
Because I love
The way you lie
I love the way you lie 

Отново удивителна готовност за саможертва и задоволително ниво на мазохистично удоволствие. Не че го няма в действителност у повечето жени. Не че не се съсипват толкова много жени в садо-мазохистичните си отношения с мъжа си. Било чрез алкохола, бой, кавги, отчужденост. Всички носят такава приятна (несъзнавана) наслада от живота. Боли ме като си помисля само. Но ето, че тук отново жената е в ролята на жертвата и той само я гледа а тя.. тя е ок. На нея и харесва всъщност. Така, че героя на Шейди може да си бъде колкото иска Шейди, че даже ако иска може и да я поступа жена си. It's alright. 
Нещата просто стават все по-недвусмислени и почвам малко да се плаша.

the big PICTURE

Цялата тази куха еуфория и усмивки. Кой залъгвате? Ако другите вярват, може би и аз ще повярвам, че съм щастлив. Че всичко е смислено, че всичко е красиво и че си струва. Струва си само, защото сме се родили. Живота не се влачи, той бушува, просто не знаем къде точно да стъпим за да ни понесе вихъра на щастието. Мъчим се да намерим малките неща, за да се уверим отново, че можем.
Защо толкова лошо? Как точно всяка сутрин някой може да се събужда и да смята, че най-важното нещо в живота са мечтите? Или че света е хубаво място? Че всичко лошо има край и че неговата реалност, ако се вглеждаме (не)достатъчно ще се окаже прекрасна. Как точно хората успяват всеки ден да си затварят очите за смъртта, за крайността си, за посредствеността си, за гадната реалност? И да смятат, че всичко, което боли и кърви е лошо? Нещо от което да извръщаме очи щом предусетим, че се задава. Да не мислим. Сякаш така няма да съществува вече. Как илюзията хваща корен от самото начало и след това искаме да обвиним някой - телевизията, музиката, политиката, семейството, религията и кой ли още не, че ни заблуждава? Как някой смее да казва колко били смешни религиозните хора? Как някой има дързостта да приема своята надменна гледна точка за рационално обоснована и плод на лични усилия и волеви насоки на мисълта? Кой смее да каже, че той има основанията да е обективен и лишен от предрасъдъците на другите? Че неговите заблуди са по-незначителни от тези на последователите на секти или политически идеологии? Кой глупак?
Умишлено да се заблуждаваме, че всичко е наред. Как е толкова лесно човек да живее в лъжа през по-голямата част от живота си и пак да се смята за обективен? Как е толкова трудно да видиш и лошото и доброто и да го приемеш така както в действителност е. И как е трудно, как имаме нуждата от илюзията, че ще живеем вечно, че никога няма да изгубим близките си, че 20 години след като умрем някой ще ни помни, че не може да изгубим крехкия си живот за миг, секунда, за ден или два. Как всичко е толкова далечно за всеки и как за да функционираме и за да сме спокойни всички тези неща ТРЯБВА да се държат надалеч. Да се поддържа илюзията за реалността. Това е тайната. Истинското Табу. Всичко е едно голяма бягство. От смъртта, от тленността, от депресията, от чувството че си отхвърлен, от любовта, от самотата, от нещастието, от нещо...
rest assured - God will cut you down.
Но заблудата дори тогава ще продължава. Ужаса ще пъпли по вените ти докато живота в тях бавно се разрежда. И живота ще е бил прекрасен.
Кой не би платил най-високата цена за този филм? От който никога не излизаш, а екипа прави всичко за да не проникне нито лъч от външния свят, нито стон от писъка на външния свят. Само сенки. И образи. Красиви. Омайващи.
Равнището в което образите се формират и структурират в зависимост от Аза е точно пространството, в което  Аза си изгражда фалшива идентичност (поне според Лакан). И на базата на това образа е измама. Всеки образ е винаги субективен, дори от научна (Оптиката като наука) гледна точка. Образа е магията на измамата. Фалшивия декор на всичко, което ни изглежда като очевидно като натрапващо се в своята реалност, но все пак измамно. Забавно. Кое може да забавлява, хипнотизира, възбужда повече от образа? 88% от информацията, която получаваме за другите хора идва от зрителните ни органи. Може би повече. А според някои 90% от зрението е въображение. Въ-ображение. Коварния измамник, който движи света ни. 70% от мозъчната кора се занимават с преработката на видяното.
Образ = Лъжа. И все пак живеем в образите. Във въображаемото. Своето или чуждото - какво значение има? Дали е собственото ни въображение или нечие чуждо въ-ображение предоставено по подходящ начин за да ни консумира. Да ни погълне изцяло.

Преди няколко седмици в Испания видях някои улични произведения, които се отличаваха със особен стил и послание, а не просто графити. Сетих се да наредя всичко на едно място, покрай един подобен творец, който не знаех, че съществува, но от няколко минути насам вече съм му голям фен. За него малко по-нататък.

някой да си го познава?

Както се вижда някои имат еднакъв стил и изглежда са дело един и същи човек, но така и не Открих името на автора им. Във TEXTURA Valencia Street Art могат да се видят някои от тези и други още по-пищни дела на уличните артисти. Но не и информация за самите тях. И след като съм вече на темата, ето един, чиято дейност приятно ще разхубави скапаните софийски улици, ако имаме късмета, някой ден Blu да намине към София.За съжаление до сега той разписва само големите европейски градове, а самия той живее в Болония.
Изчерпателен каталог на цялото му дело до сега може да видиш на http://www.blublu.org/
Някои от които ще сложа и тук за да възбудя интереса на по мързеливите да хвърлят един поглед и сами.