Последните няколко дни съм преизпълнен с енергия, която някои хора биха нарекли негативна, защото много лесно влизам в спорове и съм малко по хаплив от друг път. Но нали за това има блогове?
Някога писах за един определен тип хора, които като че ли не всеки има нещастието да забелязва.
Става дума за някакъв вид отношение към другите, което сякаш е там, но не е там. Като, че не се основава на желание за комуникация, а повече на адаптация. Хора, като всички други, сляли се с тълпата, с групата, с колектива, даже женени хора с деца и добра работа. Може би поради изключителната ми потребност да разбирам всяко поведение тези хора ме плашат понякога. Плашат ме не защото не мога да ги разбера, аз защото няма нищо за разбиране. Като, че самия човек функционира напълно ефективно, но просто функционира.

-- Спомняш ли си момент от детството ти, когато си плакал?

-- Не, не мога да се сетя в момента.

Чувства се появяват понякога, но най вече когато служат за отбранително поведение, което ги показва само като агресия. Която пък става леко завишена на моменти, понякога прекалена. Естествено това предполага застрашеност, чувство за несигурност. Което е в основата си нагон за самосъхранение. Но защо е толкова по-лесно тези нагони да действат, а не другите - тези които търсят връзка, контакт, споделяне?
Всичко се измерва според своята полезност. Ако е полезно, ако го ползвам, значи е добро. Ако не ми служи, ако нямам потребност от него, значи е лошо или просто безразлично. Много проста логика, често се среща при по-възрастни хора, а и не само. Но не всеки я прилага към отношенията си с хората.

-- Значи ти си готов да откраднеш нещо, ако си напълно сигурен, че няма да те хванат?

-- Ами да. Защо да не го направя? Щом няма да ме хванат?!

В някакъв разговор, спор, диалог, в един момент си даваш сметка, че си говориш сам. Но не защото човека насреща не иска да приеме доводите ти, а защото по някаква особена инерция той те е забравил, ти сякаш не си там, а той говори "през теб". Опитваш се да го прекъснеш, но той като че се е отдал на собствената си муза, съединил се е с нея и не забелязва шума идващ по посока на теб. В такъв момент се чудиш дали изобщо този човек знае че си там? Всъщност въпроса е повече дали му пука дали си там.

-- Не мога да разбера защо всичкиблаблаблабалблбалбалбла..

-- Да, но аз мисля че..

-- Блаббаблаблаблабла

-- Аз май си говоря понякога сам, а?

-- ...блаблаблаблбалблабла

-- ...

-- блаблаблаи няма никакъв смисъл, човек! 

-- Аха.. 

-- Tака си е.

-- ...

Когато се казва, че някой ти изсмуква енергията, е тези хора много ги бива в това. Говорите за нещо съвсем в нормален тон и в един момент той започва да навлиза в детайли, които никой не би сметнал за важни, да казва очевидни неща, да навлиза в подробности за тях, неща които всеки знае и неща, които ти също знаеш и слушането им изисква истинско усилие да не заспиш. По някакъв начин важното е винаги на заден план, а странните детайли са в центъра. Важното и маловажното заслужават еднакво внимание, може би защото и двете са теми за разговор, нали? Хората го правят това.. говорят..

-- При определени обстоятелства, когато си принуден и притиснат от събитията ти би ли убил човек, ако ти се наложи?

-- Ами мисля, че да.

Това, кой оцелява и кой загива не е критерий, кое е здраво и кое болно. Хората, които са идеалното колелце в машината на живота, обикновено не са най-нормалните ни съседи.
Това дали си адаптиран не значи нищо повече от това, че си адаптиран. Това, че можеш да свириш на музикален инструмент не те прави артист, а подражател, ученик, калфа. Усвояването на едно умение не предполага задълбочено разбиране. Това, че можеш да възпроизведеш, не значи, че можеш да създадеш музика.

Whois

Една от най-нелечимите илюзии, в която отново и отново попадаме е тази, че се познаваме достатъчно добре.

Shake it

Още от времето на Cow and Chicken имаше нещо нередно в Cartoon Network. Нещо като, че насилваше границите на приличното. Времената се променят, живота е по суров ще кажат хората, но се съмнявам, че даже най-крайните закрилници на модерния живот ще застанат зад този епизод на Sym-Bionic Titan.

Генади Тартаковски, който не! не е българин - руснак е, е създателя на Dexter's Laboratory и Samurai Jack, които доста хора познават, сега твори нов анимационен сериал, за който нищо не бях чувал, което си е разбираемо, аз телевизия не гледам от години.




Когато преди около две години отново чух откриващата песничка на крава и пиле бях меко казано потресен от това, което преди не можех или не исках да си преведа. Ето, опитайте се да се сетите кое е това, което преминава границата..




... на между видовите отношения... от най-интимен род.. които бащата не смята за толкова важни.
И като добавим към това шегите със сополи (които стават все по-приемливи, ако се съди по честотата им в ефира на CN), цвръцкане на мляко от вимето на кравата, голия гъз на червения дявол и всички останали шеги от този двусмислен сорт нещата стават още малко по-смущаващи.

Докато четях Сняг на Орхан Памук ми се стори отблъскващо това, на което се смее народа в книгата му. На театрални постановки актьорите излизат и първо правят "скечове" осмивайки политици и образи от ежедневието със страхотна доза цинизъм и простащина. Мислех си, че малко хора действително се смеят на толкова елементарни неща и Памук е попресилил тези черти на турците от провинцията. Обаче малко след като я започнах попаднах на някои популярни комични предавания по нашата телевизия и си дадох сметка, че в българия на хората им е смешно най-вече това - простащината и цинизмите. Шегите от Шоуто на Слави са също толкова елементарни и просташки, както е и това на което се смеят хората от книгата. Чувството за хумор тук действително Е елементарно. Не си бях давал сметка до тогава.
Слави Трифонов много обичаше (когато още гледах телевизия) да се прави на начетен. Обаче независимо, колко си начетен и колко дипломи имаш, чувството ти за хумор показва що за човек си в действителност.
Света бил оцелял, защото се бил смял. А ако не се беше смял? От какво щеше да загине този иначе-толкова-весел свят? От плач и самосъжаление може би? Затова веселейки се и смеейки се света повтаря грешките си и смеейки се гласува за АТАКА и подобни нещастни, озлобени човечета като тези които гласуват за тях. Иначе-толкова-весели хора.
Има неща които никога няма да разбера, научавам се да се примирявам с това. Уча се да съм смирен пред загадките на вселената. Една такава загадка е предаването Аламинут. Подобна загадка е и предаването НЛО, но там хумора макар и плитък е по-битов и по-малко просташки. Но Робин Кафалиев за мен е енигма. Енигма е и човека, които го е наел. Енигма е и този, които още го държи на работа и си мисли, че той е добър актьор/продуцент. Енигма завинаги.
 От какво зависи кой на какво се смее? Ами всеки се смее по една и съща причина, но за някои просто любовната игра липсва.

Инициативата на ЛИК и безплатни книги

Една доста интересна инициатива на издателство ЛИК, което ако не му изчерпваха бройките толкова бързо щеше да е перфектното издателство :) Можете само чрез заявка на техния имейл адрес да получите книжка по ваш избор от списъка тук и единственото условие е да имате блог, в който да напишете рецензия за книгата. От там нататък може процедурата да се повтори много пъти стига да ви харесат рецензията, която не е задължително да е позитивна, което е важен момент, за да стане ясно, че целта на цялата инициатива не е само реклама.

...и тъй като бързо постнах втори път, нека ви препратя една публикация по надолу, защото може да я изпуснете, а аз много се гордея с нея и не искам това да се случи.

История на окото

Напоследък нямам желание да пиша. А май е дошло време. Започва да ми липсва това, а и мисля, че е време да си позволя една допълнителна доза фриволност и да оправдая подзаглавието на блога не само с това, че сменям една две теми на пост. Понякога нищо не сменям, ама надали съм излъгал нечии очаквания, така че става дума само за един човек, който не е доволен и тъй като живея за да го задоволявам може би е време да му покажа малко от всеотдайната си грижа.

Пикантен хималайски чай

О, боже! Кулинарни рецепти? В моя блог?!

- 1 с.л. семе от копър
- 6 шушулки кардамон
- 12 венчелистчета карамфил
- 1 пръчка канела
- 5 мм накълцан джинджифилов корен
- 1/2 ч.л. черен пипер на зърна
- 2 листа дафинов лист
- 6 с.л. светла кафява захар
- 1 литър вода
- 2 с.л. чай Даржелинг
- 250 мл прясно мляко

1. Всичко освен млякото и чая се поставя в тенджерата и се оставя да заври. След като заври се похлупва и се вари на слаб огън 20 минути.
2. Маха се от огъня и се слага чая като се разбърква и се оставя за 10 минути да се разтвори
3. Добавя се млякото и пак се кипва; прецежда се и се пие веднага

Не съм голям разбирач по вкусовите въпроси, но ще кажа, че този в Апартамента е абсолютно същия като аромат и вкус като изключим пикантната част, може да се махнат пипера и джинджифила. Също може млякото да се увеличи малко като доза или поне да е с по голяма масленост, май вкуса ще е малко по наситен. В Апартамента виждам, че има подправки които тук ги няма, така че не е съвсем същия чай явно. Относно джинджифила не ми е много ясно колко са 5мм от корена защото аз си намерих сушени резени от китайския на пиротска и 5мм е едно абстрактно понятие за един корен пък бил и той сушен. Всички отделни подправки могат да се намерят на женския пазар, а чая може да се купи от някъде където се продава насипно, мисля, че навсякъде може да се намери като сорт.

Imagine accepting the truth

Колко пъти трябва да ти се случи нещо за да стигнеш да извода, че ти си причината за всичко него? А след това, колко още за да стигнеш да втория - че това не води до нищо добро?

Трябва да си купя принтер между другото...

Where's my head at?

the Wait

Мога смело да кажа, че чакането, за мен е lifestyle. Очакването на нещо да се реши. Нещо да се разбере. Нещо винаги важно, нещо от което зависи цялото ми бъдеще в повечето случаи. По много и различни начини. Чакане нещо да се случи също така в онзи метафизичния смисъл. Нещото което всеки си го чака цял живот, а и което май ни крепи като хора. Дали съм само аз или и с другите е толкова неясно и вечно подвижно бъдещето?
Като гледам хората около мен повечето със зъби и нокти се стремят да се циментират тук и сега и никога повече да не помръднат, поне колкото да не развалят самозаблудата си че те се развиват всъщност. Или поне че се опитват.
Но пък и на мен какво друго ми остава? Да си стоя на едно място няма да го изтърпя, няма да понеса мисълта, че живота си тече пред мен. Аз съм със кристално ясната заблуда, че правя всичко възможно за да живея така както искам и никога няма да съжалявам. На доста хора това им звучи може би смешно. Защото никак не съм човек на крайните преживявания, който иска да грабне момента и да му изсмуче живителните сокове докато още са топли. Вечната опозиция между интро и екстра-вертите си е каквато винаги е била. Право на обнародвано мнение винаги имат ектравертите по простата причина, че техния глас се чува най много. Крясъци и смях и винаги колектива и масата вибрират в техния тон. По скоро обратното, те вибрират в тона на масата, но важното сега е че ефекта е следния - хората които не са част от голямата еуфория са хм.. дали да цитирам хора, които с така добронамерен тон ми заявяваха, че ако си "затворен и кротък" това било неестествено. От тона им изглежда, че тези индивиди са нещо като умствено изостанали в едно сладостно отношение с другите, че са осакатени емоционално. Което навежда на това, че трябва да прегърнем всички априори - че общото е най хубавото.
Ще ми се тук да мога с един снизходителен и умерен тон да дам да се разбере кои са техните недостатъци, да кажа колко красиво нещо е това да бъдеш сам, колко неразбиране всъщност се корени в това отношение и т.н. умерени неща по темата. Само, че аз съм от онези малко по неспокойните и бих се разпенил насреща. Но пък самата идея да го направя е като да се боря с вятърни мелници.. Що за кауза е това? Нима има някой, който може да приеме факта, че това да не си луд по големите компании и шумните заведения е нещо неестествено? Нима личната гледана точка на някой е достатъчно гъвкава за да има отношение по една толкова болезнена тема като тази? Ще ми се да вярвам, но... това си е моята тема