all shed
Последните няколко.. дни.. седмици, месеци.. не бяха никак весел период от живота ми. Ето ги празниците, ето че пак ще ги прекарам както обикновено ги прекарвам. Хората от година на година започват да стават по-критични към идеята за това, че на Коледа трябва да сме добри (или пък коледните песни). Или може би поколението ни остарява все повече и това е част от процеса?
The MaXX
The MaXX е един рядко оригинален комикс, адаптиран почти 1 към 1 за MTV Oddities. Не харесвам никое от другите шоута в Oddities,но the MaXX e изключение, което си струва да се отбележи. Жалко, че никъде не може да е намерят епизодите в хубаво качество освен а сайта на MTV, което пък имайки предвид целта на гледането си струва всичките ужасни рекламни паузи. The MaXX не е просто поредния антигеройски американски комис. Дълбочината на историята е впечатляваща, начина по който е разказана толкова типичен за някои мои култови творци като Satoshi Kon и Дейвид Линч - преплитането на фантазии, замъгляването между реалност и фантазия, психично и реално. Не е трудно да видиш в образа на Макс и Джули много подобни истории, на зависимост, на фалшива героичност, мъжката потребност да защитаваш запретена от грубата реалност и зависимостта на мъжа от жената в реалността, вместо обратното - в неговата фантазия.
Историята се разиграва на фона на много житейски драми, някои от които тинейджърски на пръв поглед, но с напредване на историята се оказва, че всичко не е просто младежки бунт срещу света.
Също трябва да отбележа страхотния сарказъм на Джули и Мr. Gone. Също фоновите изображения са не по-малко завладяващи от историята и музиката.
Историята се разиграва на фона на много житейски драми, някои от които тинейджърски на пръв поглед, но с напредване на историята се оказва, че всичко не е просто младежки бунт срещу света.
Също трябва да отбележа страхотния сарказъм на Джули и Мr. Gone. Също фоновите изображения са не по-малко завладяващи от историята и музиката.
OBEY! The genius flipflopin!
Ако не можете да следите мислите ми това е защото съм гениален и ако се съмянвате то в първите 30 секунди от филма ще си кажа и IQто и претенциите и огромното си его мога да говоря за 5 неща едновременно като постоянно прескачам от тема на тема не ме бива в социалното общуване но за сметка на това съм млад неразбран гений хакер съм и много мога да говоря за това какво мога да правя с моята малка клавиатурка ексцентричен съм нося си джапанките постоянно даже ето ето - когато искат да ме вкарат в затвора като ме разпитват няк'ви адвокатчета a аз съм тооолкова забавен защото мога не само да критикувам но и да иронизирам всяка тяхна дума използвайки формална логика вижте ми халатчето аз ще стана милионер ..OH, SHUT! THE! FUCK! UP!
кой по дяволите може да изтърпи тоя протъркан стереотипен образ за младия антисоциален гении и да го изтърпи повече от 10 минути на екрана? Е не и аз. Може филма да е безплатен, но за да ме накара някой да го гледам, ще трябва не само да не ми вземе пари, но и да ми плати. Не всъщност.. мисля, че освен, че ще трябва да ми плати за да го гледам, ще трява да ми масажира краката през това време.. а ако се изнервя по време на филма също трябва да спадна напрежението и ще трябва и за това да се направи нещо.
Жалко, че никога няма да разбера каква огромна подмолна и конспиративна сила е facebook. И как някой контролира умовете на хората чрез него. Жалко, че няма да знам как някакъв нервен задръстеняк е станал милионер. Жалко
Мишел Сер - Петте сетива
Роден 1930 и все още жив Сер преподава в Станфордския университет, а във Франция е един от най-видните интелектуалци. Славещ се също така с запленяващия си стил, по който чете лекциите си.
Тъй като напоследък имам уклон към сетивността изобщо, към сетивата, които имам намерение да мина едно по едно, тук под някаква форма, книгата беше добре дошла. Обаче книгата освен, че е обемна, се оказа и доста трудно смилаема. По-трудно отколкото си мислех. Стила на писане е особен.
Очаквах нещо като размишления и исторически бележки относно това как през годините, в различните култури, в различните среди, философии се е гледало на сетивността в различните и форми. Да ама не. Всъщност изследването на всяко от сетивата става през съвсем друг ъгъл. Този на субективното изживяване. Удивително е, че някой е способен само чрез образи и думи да каже толкова много за сетивата. Всъщност разбирането на текста на Сер няма как да стане чисто интелектуално, нито чисто сетивно. За да може човек да асимилира всяка една страница от книгата ще трябва да ангажира и въображението си, и сетивността си, образното мислене И интелекта си. Обаче аз намирам за много трудно подобно нещо - интелекта, който би трябвало да ти помага да следваш нишката на една мисъл, която се приплъзва и се накъсва, превръща се от съждение в перцепция, мисълта я има, но сякаш тя не се подчинява на логиката, а на преживяването. Тази смесица от интелектуално и перцептивно е и целта на автора, да те потопи в света на сетивното, да те накара да го изследваш, сам, интимно и свободно. Разбира се не само изживяването и изобразяването на усещанията е съдържанието на книгата. Преливането на усещанията едно в друго и прелитането им с мисълта, сякаш ги отделя от чисто телесното и ги превръща в инструмент за самопознание. В един момент си задаваш въпроса дали използваш разума за да опознаеш сетивата, или използваш сетивата за да обхванеш разума.
Не бих казал, че книгата е лесно четиво и всеки би могъл да я оцени. Но усилието си струва.
Ако някой желае да участва в инициативата на ЛИК и иска да получи безплатна, книжка в замяна, на която ще трябва само да напише в блога си рецензия може да прочете подробности в блога на издателството.
Къде е грешката
Ако едно нещо се случи без никой никъде да разбере за него, то случва ли се наистина?
Ако едно нещо, което не съществува е обект на вярата на милиони хора, то става ли истина?
Простия отговор би бил - едно нещо си е истина независимо дали някой го регистрира, но едно нещо не може да стане истина, независимо, колко хора вярват в него.
Тогава следва ли логичният извод - Нещата, които никой никога не мисли и не възприема са повече истина, отколкото нещата, за които хората се заблуждават?
Тогава немислимото е по-реално от да кажем.. извънземните. Нo, ако никой не мислеше за извънземни, то е по вероятно те да съществуваха.
Ако едно нещо, което не съществува е обект на вярата на милиони хора, то става ли истина?
Простия отговор би бил - едно нещо си е истина независимо дали някой го регистрира, но едно нещо не може да стане истина, независимо, колко хора вярват в него.
Тогава следва ли логичният извод - Нещата, които никой никога не мисли и не възприема са повече истина, отколкото нещата, за които хората се заблуждават?
Тогава немислимото е по-реално от да кажем.. извънземните. Нo, ако никой не мислеше за извънземни, то е по вероятно те да съществуваха.
Truly alone
В теорията на психоанализата понятието Аз, като психична инстанция за разлика от останалите структури не се схваща като изцяло психично. Лично за мен идеята е някак странна, защо Фройд е решил, че Аза да не е просто вътрешно психична инстанция, която има определена функция, а се е наложило самата му същност да се свърже с външния свят. Според Фройд Аза е представител на реалността за психиката. Неговата функция и цел изобщо е да се занимава с реалността, да я проверява, да координира поведението спрямо нея.
Но нещо още по озадачаващо казва той :
"Аза е предимно и най-вече едно телесно Аз; то не е просто някаква повърхностна същност, а самото то е проекция на една повърхност.1
Ако искаме да открием анатомична аналогия за него можем най-добре да я идентифицираме с "кортикалния хомункулус" на анатомите, който стои на главата си върху мозъчната кора, в вирнати нагоре пети, гледащ назад и както знаем с речевата си зона от ляво."
и бележка под линия -
I.e. the ego is ultimately derived from bodily sensations, chiefly from those springing from the surface of the body. It may thus be regarded as a mental projection of the surface of the body, besides, as we have seen above, representing the superficies of the mental apparatus.— (тази бележка под линия се приписва на Фройд, но по някаква причина не присъства в Немското издание на събраните трудове)
Това изказване придава на Аза едно, до много голяма степен, антропоморфно съществуване. Което си има свой образ, наподобяващ нашата сетивност в една въображаема форма.
Не е съвсем ясно каква роля има Аза за това, което наричаме идентичност, но да приемем само хипотетично, че тази връзка може би не е за пренебрегване.
Целта на това изложение е да задам един въпрос относно идентичността. Знаем, че за да функционира един психичен апарат нормално, той има нужда от стумилация. Това не се отнася само за ранните години от развитието, а и за постоянното функциониране на всеки човек в ежедневието му.
Да кажем, че съществува едно усещане у всеки от нас, което представлява усещането, че ни има и че съществуваме. Мисля, че е повече от логично, че това усещане се подкрепя от постоянните дразнения на средата, които помагат на човек, постоянно да се реферира с нещо за да знае, че съществува. Било това и собствените му телесни усещания.
Всичко това изглежда пряко свързано с представата за "аз съм". Идентитет - аз съм x,y,z,..
Тогава, какво се случва, ако успеем да прекъснем всички телесни дразнения с този Аз? Какво се случва с "аз съм"? Ако се преустановят всички сетивни дразнения, не просто 5те общоизвестни сетивни модуса, но и усещането за тежест, за разположение на тялото, за време, за пространство.
От 40 години насам подобен експеримент не е правен, защото се смята за твърде жесток за излседваните лица. Става дума за сензорна изолация в смисъла на ограничаване на свободата на движение, светлина и звук. Провежда се в звукоизолирани стаи, където за 48 часа се намират 6 души. 3ма от тях в пълна тъмнина и тишина, други 3ма в светли стаи но със заглушители на ушите, скиорски очила със замъглено стъкло и протектори за ръцете намаляващи възможността за опипване на околната среда. Условията не покриват и половината от сензорния поток постъпващ към мозъка, но последствията от експеримента са показателни, от какво значение е постоянни поток от информация идващ отвън.
Но нещо още по озадачаващо казва той :
"Аза е предимно и най-вече едно телесно Аз; то не е просто някаква повърхностна същност, а самото то е проекция на една повърхност.1
Ако искаме да открием анатомична аналогия за него можем най-добре да я идентифицираме с "кортикалния хомункулус" на анатомите, който стои на главата си върху мозъчната кора, в вирнати нагоре пети, гледащ назад и както знаем с речевата си зона от ляво."
и бележка под линия -
I.e. the ego is ultimately derived from bodily sensations, chiefly from those springing from the surface of the body. It may thus be regarded as a mental projection of the surface of the body, besides, as we have seen above, representing the superficies of the mental apparatus.— (тази бележка под линия се приписва на Фройд, но по някаква причина не присъства в Немското издание на събраните трудове)
Това изказване придава на Аза едно, до много голяма степен, антропоморфно съществуване. Което си има свой образ, наподобяващ нашата сетивност в една въображаема форма.
Не е съвсем ясно каква роля има Аза за това, което наричаме идентичност, но да приемем само хипотетично, че тази връзка може би не е за пренебрегване.
Целта на това изложение е да задам един въпрос относно идентичността. Знаем, че за да функционира един психичен апарат нормално, той има нужда от стумилация. Това не се отнася само за ранните години от развитието, а и за постоянното функциониране на всеки човек в ежедневието му.
Да кажем, че съществува едно усещане у всеки от нас, което представлява усещането, че ни има и че съществуваме. Мисля, че е повече от логично, че това усещане се подкрепя от постоянните дразнения на средата, които помагат на човек, постоянно да се реферира с нещо за да знае, че съществува. Било това и собствените му телесни усещания.
Всичко това изглежда пряко свързано с представата за "аз съм". Идентитет - аз съм x,y,z,..
Тогава, какво се случва, ако успеем да прекъснем всички телесни дразнения с този Аз? Какво се случва с "аз съм"? Ако се преустановят всички сетивни дразнения, не просто 5те общоизвестни сетивни модуса, но и усещането за тежест, за разположение на тялото, за време, за пространство.
От 40 години насам подобен експеримент не е правен, защото се смята за твърде жесток за излседваните лица. Става дума за сензорна изолация в смисъла на ограничаване на свободата на движение, светлина и звук. Провежда се в звукоизолирани стаи, където за 48 часа се намират 6 души. 3ма от тях в пълна тъмнина и тишина, други 3ма в светли стаи но със заглушители на ушите, скиорски очила със замъглено стъкло и протектори за ръцете намаляващи възможността за опипване на околната среда. Условията не покриват и половината от сензорния поток постъпващ към мозъка, но последствията от експеримента са показателни, от какво значение е постоянни поток от информация идващ отвън.
Една от най-големите трудности в справянето с часовете в изолация е "непоносимата скука". Но какво прави мозъка, когато няма какво да го стимулира? След по малко от 48 часа 3мата участници с тъмната стая започват да халюцинират. Малки колички и зебри. Голяма купчина стриди. Звучи и светлини, които не съществуват.
Това са само 48 часа. Какво би се случило, ако това продължи години?
Пълната депривация от стимули вече сигурно звучи като истинско изтезание, особено за тези, които са гледали вече филма. Бихме предположили, че подобно преживяване би било равностойно на лудост. И действително е така. Пълната сензорна депривация не се практикува за повече от 3-4 часа. Но и няколко минути са достатъчни за да предизвикат халюцинации и загуба на идентичност и усещане за цялост на тялото или усещане за пространство.
Но тъй като това състояние прилича на това при медитацията, без да се налага волево да прекратиш възприятието на външните дразнения, тук има някои изненади.
Става ясно, че когато се прилага насила, или доброволно но за продължителен период от време ефектите са негативни. Но биха ли могли да се наблюдават позитивни ефекти от това? Странно, но да.
Един психоаналитик с особени интереси в областта на психо-активните вещества и странните състояния на съзнанието Джон Лили създава един уред спомагащ постигането на почти пълна сензорна депривация. REST tank. Малко тясно приспособление, в което се свиваш в ембрионална поза в течност с телесна температура за няколко часа. Най-забележителното е, че ефекта от това е търсен и положителен при тези хора търсещи това преживяване. Дори се използва като вид терапия за понижаване на стреса.
The meaning of life, несвоевременни терзания по темата
Много често хората имат предубеждения относно Бог или това, което с други думи наричаме смисъла. На живота, да. Да кажем, че двете са взаимозаменяеми. Но няма да ги ползвам като синоними, защото по някакви причини това буди голямо негодувание у много хора, които обичат да мислят за себе си като за не религиозни и се гордеят с това особено много.
Ще изостава темата за Бог и ще говоря само за смисъла. Точно така, смисъла на живота. Удивително клише, нали? Но точно по тази причина, бидейки стигматизирано като клише тази тема е абсолютно карантинирана от вмъкване дори в най-невинния разговор. Дали защото се смята за безпочвена, твърде философска? Прекалено абстрактна? Смешна? Наивно претенциозна?
И въпреки това, всеки знае, че таи в себе си едно свое разбиране за това какъв е смисъла, нещо което е някак некомфортно да споделя с другите, защото е прекалено лично. И думи за него малко трудно се намират. Намиране, което ги хвърля в смут.
Никой не иска да го смятат за човек, който няма за себе си смисъл, който не е осмислил живота си някак. Темата понякога предизвиква у хората объркване, леко ги паникьосва, когато все пак се заговори за това и предизвиква една бърза, почти инстинктивна реакция да се изрече първата причина, която дойде на ум - децата, семейството, приятелите. Колко често обаче, човек се замисля за това, което наистина го движи напред? Не питам наистина.
Обичам да казвам, че живота няма смисъл.
Хората обаче често реагират доста смутени от това, особено ако случайно съм успял да им създам илюзията, че е обратното за мен. Не, че от този блог има опасност подобно впечатление да се натрапи на някой.
Наскоро гледах няколко филмчета на Don Hertzfeldt и ще призная че първото впечатление беше повече на отвращение отколкото на приемане, още по-малко харесване. И въпреки ужасните умопомрачителни сцени в анимацията му има едно ясно послание, което изумява с яркостта си и може би по тази причина е толкова неприемливо на пръв поглед.
Мислейки в тая насока, някога много ме тормозеше мисълта, че не би могло да има един общ смисъл на живота за всички и едновременно с това да има много и различни смисли за всеки един отделен човек. Просто едното би обезсмислило другото. Няма как всеки да си има свой собствен смисъл и това да е смисъла на живота, няма как, тогава няма баланс, няма универсален смисъл, няма никаква опора в това! Тогава всичко е просто плод на въображението им! Толкова е очевидно. Как може нещо толкова базистно да е просто въпрос на избор? Това го прави просто една прищявка, една фантасмагория. Не можех да се примиря с тая идея. Следващия период беше на отричането на какъвто и да е смисъл, това бе естественото следствие от първото ми възмущение.
Отчаяние, депресия, отричане на всичко което има стойност, изобщо всяко нихилистично отношение не ми бе чуждо. Но дори и за Ницше имаше нещо, което е висша ценност - постигането на състоянието на свръхчовека. Иначе как би могъл да живее човек без смисъл? Дори и той да е Ницше.
Какво огромно неразположение причинява естествената склонност на всеки човек, да има и да търси смисъл в живота си. Може би най-големия екзистенциален трън в задника на човека. Някои хора заместват смисъла със една крайна цел, която постоянно гонят, и която когато постигнат, трябва да бъде заменена от друга. Пак е някакъв смисъл.
Но когато аз казвам, че смисъл няма имам предвид че универсален смисъл няма. Ако някой след всичките години на еволюция, на исторически архиви, след всичките неща, който вижда около себе си и новините, които го заливат за насилие и смърт все още смята, че живота има смисъл, е аз намирам това за не по-малко заблуда от тази за вярата в божественото.
-- Ти вярващ/а ли си?
-- Да смятам, че има нещо..
-- Аха..
-- А ти не вярваш ли?
-- Мне.
-- (съчувствен поглед с много незаслужена снизходителност, който се извръща драматично)
-- ..
-- Не разбирам как може да не вярваш в нищо.. (може да се добави) много жалко (съчувствен поглед"горкичкият")
-- Тук от мен се очаква да кажа нещо като "вярвам в себе си" или някоя друга надута фраза за да покажа колко хубава опора имам в собственото си Аз. Но не е точно така...
Ок, ясно аз съм изоставен, без вяра и без Бог, без смисъл в живота, горкичкият! Толкова трябва да е нещастен..
Добре но какво става, когато дадеш безбройни примери на тези вярващи хора за това как човешките животи се появяват и си отиват от тоя свят сякаш са мравки. Оказва се, че някои от тях са едва ли не съгласни с това, че смисъла го няма, че Бог го няма, но те са си го измислили и ВЪПРЕКИ ТОВА искат да му вярват и приемат това за някакви красиво тяхно потижение заслужаващо възхищение. Или онзи малък гласец, който има казва "той не знае какво е да вярваш, никога няма да разбере". Стига се до една странна ситуация, в която аз съм нещастната изгубена божа кравичка, а те са богомолците, които знаят наполовина, че Бог е тяхна фикция. Кой е по-нещастен?
След това трябва да обясня, че все пак вярвам в нещо, но не всеки (странно защо) е способен да го разбере и да го интегрира като идея. Наистина не разбирам. Някак... не е модерно може би. Може би Коелю не е писал за него и за това почти на никой не му хрумва като идея?
Ето в какво вярвам аз. Вярвам, че на този свят универсален смисъл няма за абсолютно нищо и единствено нашата психика и нарцисизъм (самоусещане за съществуване) е причината да трябва да се означим някак, като нещо, което да се реферира на всяка цена с друго по-голямо от него. Причината? Може би защото самоусещането е че сме твърде незначителни и неспособни да живеем сами? Може би защото тогава всичко би зависело само и единствено от нас? И няма да можем повече да прехвърляме причините за всяко страдание по земята на някакво Провидение?
Не искам да звуча, сякаш съм против религията или намирането на смисъл, Напротив. Просто не разбирам, защо изказването, че смятам, че смисъл няма веднага ме превръща в нещастник изоставен от живота и всичко което има стойност, някакъв слепец в джунглата на илюзиите, някакъв краен реалист.
Ето каква е идеята, пирона на шоуто, мястото където 93% от хората вече са спряли да четат, но затова пък един-двама може би ще ме разберат и ще захванат какво имам да кажа.
Всичко просто се случва. Без определена причина и цел.
Напълно изоставени на една абсолютна случайност, един хаос, в който знаците на хората и тяхната впечатлящваща способност да придават смисъл на нещата са техния най-голям дар, който за съжаление понякога твърде много се изражда. Тоест съм привърженик на субективния смисъл, всеки сам за себе си. Но всеки намирайки си/търсейки си такъв смисъл изпразва другия, универсалния смисъл от всякакво съдържание.
Смятам, че живота е просто случка, която ти се случва, че в нея можеш да откриеш изумителна красота, топлота, любов и да преживееш безценни неща, да усетиш връзката с друг човек, да общуваш, да обичаш, да защитаваш, да бъдеш защитаван, да страдаш, да се смееш. (А може да се родиш да сптрадаш и да умреш без никога да си изпитал щастие.) Да живееш и да се радваш от това, което има значение за теб самия и понякога, ако имаш късмет да е такова и за другите около теб. Смятам, че ние хората имаме значение единствено един за друг и най-хубавото нещо, което може да съществува е това, което може да се породи само между хора.
Нещата и така са прекрасни, такива каквито са, наред с целия ужас и болка, всичко това, колкото и да е небалансирано, хаотично и отвратително може да бъде в същото време и нещо прекрасно, топло, сърдечно и безценно.
Нека всичко, което е просто човешко бъде ценно само заради това, че е такова. Защо трябва да пренасяме нашия човешки смисъл в космоса, света, времето, звездите и цялата вселена и реалността? Защо просто не сме хора, а имаме тази непоносима потребност да пренасяме винаги тези субективни, архаични значения и да ги прикачваме към собствените си страхове само за да се чувстваме по-добре? Защо просто не сме тук и сега, без Бог и без цел и смисъл (всеобщ) и въпреки това, да се радваме на уникалността на това, което имаме? Защо е толкова трудно да сме просто хора? И да живеем заради това, което имаме след като знаем, че го имаме?
Ноща; отново
Обичам, когато нощта се усеща по-топла от деня, дори от вечерта, която я предхожда. С настъпването на малките часове противно на очакваното навън става по-топло, времето някак омеква. Може би заради леката мъгла. Хладно е и мирише на сняг, от някъде се носи и миризма на готвено. Мъглата е виновна, за усещането че мирише на дим, възхуда е приятно тежък и хладината те гали на фона на блещукащия град.
Не искам да мисля за празниците. Не искам да мисля и за проблемите. Просто се чудя къде ми е котката. Преди малко я пуснах да излезе през прозореца на тавана. Трябваше да му измисля по-приемливо име. От "Автентичната котка" на Пратчет това ми е останало като най-полезния съвет - избирайте име, което да сте готови да викате в нощите из квартала. Представям си как би ми се сторило, ако някой вика в нощта "Фроооойд! Фройд, Фройд! къде си?" Обещавам следващия път да е нещо по нормално, като Херцфелт или Ленин.
Наистина някой от долните етажи готви, усеща се нещо в нощния студ. Такъв въздух те подлъгва да се откажеш от всички глупави грижи и да бъдеш тук и сега. И просто да дишаш студения хлад, да съществуваш въпреки това, че няма кой да те види и да те отчете. Няма и нужда. Това си е моята нощ.
Лесно им е на котките. Клише. Но е от тези, верните. Не като тези за любовта и кучетата и как кучетата можели да обичат по-истински от хората. Съжалявам искрено всеки, който мисли така. Простичък живот, де да можехме да го живеем и ние. Но ние не искаме да го живеем, нищо, че така лесно се отдаваме на философстване за простите неща в живота. За малките радости. Но...
На харда има купища филми, няколко статии ме чакат да бъдат прочетени и една книга от ЛИК, която трябва вече да започвам. Все сладки и занимателни неща. Да се захващам.
Не искам да мисля за празниците. Не искам да мисля и за проблемите. Просто се чудя къде ми е котката. Преди малко я пуснах да излезе през прозореца на тавана. Трябваше да му измисля по-приемливо име. От "Автентичната котка" на Пратчет това ми е останало като най-полезния съвет - избирайте име, което да сте готови да викате в нощите из квартала. Представям си как би ми се сторило, ако някой вика в нощта "Фроооойд! Фройд, Фройд! къде си?" Обещавам следващия път да е нещо по нормално, като Херцфелт или Ленин.
***
А, ето го. Влизай вътре дребен, малък, оранжев пух такъв. Наистина някой от долните етажи готви, усеща се нещо в нощния студ. Такъв въздух те подлъгва да се откажеш от всички глупави грижи и да бъдеш тук и сега. И просто да дишаш студения хлад, да съществуваш въпреки това, че няма кой да те види и да те отчете. Няма и нужда. Това си е моята нощ.
Лесно им е на котките. Клише. Но е от тези, верните. Не като тези за любовта и кучетата и как кучетата можели да обичат по-истински от хората. Съжалявам искрено всеки, който мисли така. Простичък живот, де да можехме да го живеем и ние. Но ние не искаме да го живеем, нищо, че така лесно се отдаваме на философстване за простите неща в живота. За малките радости. Но...
На харда има купища филми, няколко статии ме чакат да бъдат прочетени и една книга от ЛИК, която трябва вече да започвам. Все сладки и занимателни неща. Да се захващам.
Абонамент за:
Публикации (Atom)