Какво се иска от теб, когато отидеш на интервю за работа? Какви са необходимите черти за да имаш най-оптимални шансове? Освен квалификацията разбира се... ако се изисква такава.
Трябва да притежаваш широка усмивка, амбиция, да си уверен в себе си, да вярваш в способностите си, да умееш да се представяш в най-подходяща светлина и да показваш позитивно излъчване.
Едни от най-често задаваните въпроси, които всички знаем до болка вече, са:
„Защо вие сте най-подходящият кандидат?” „Какво заплащане очаквате?” „Кажете ни 3 свои недостатъка”.
Искам да знам, как мога, аз да зная, какви хора ще дойдат на интервюто преди и след мен, кой колко е квалифициран и кой колко е способен да работи на мястото на което кандидатствам? Как бих могъл да знам, дали изобщо аз съм най-добрия? Всеки нормален човек знае, че винаги има по добри от него, във всяка област. Освен Бойко Борисов, разбира се и Чък Норис. Всички останали, които имат подобно виждане за себе си и си вярват, са меко казано нарциси. Грандомани. Идиоти.
От теб се иска да си идиот за кратко, да лъжеш, но не как да е, а с усмивка и плам!
В това тайнство на корпоративното общество - интервюирането за работа, всичко е ритуал. Никой не иска от теб да мислиш, а да го познаваш и да го следваш. Обаче как може да представиш себе си в най-добра светлина, ако не мислиш? Или може би точно това е тайната? Да предположим, че има по добър вариант - трябва да знаеш как да не мислиш.
Какво възнаграждение очаквате? Това е като да си играем на гатанки. Какви са тези главоблъсканици? Ако ще ми плащате ще се радвам, ако не може би няма да се радвам чак толкова. Но знаете ли? Искам аз да ви питам нещо. „Вие защо не си го написахте в тъпата обява, а? Или не знаете колко да ми плащате и затова ме извикахте?” Разбира се, значението на този популярен въпрос било – да се разбере как човек оценява себе си и труда си. Не ми се струва особено уместен този въпрос за географската ни дължина и най-вече за трудовия ни пазар и честотата, с която се задава. В България има порочната практика да се повтаря чужд модел, точка по точка без изобщо да му хрумва на някой доколко е уместен и кое какво предназначение има, съответно всеки си го тълкува индивидуално. Ако посмее.
Навсякъде ти искат опит. Ако ви е скучно и нямате с какво да се посмеете, отворете jobs.bg. Погледнете обявите за продавачи на мебели, продавачи на детски колички, продавачи на зарзават, продавачи в магазинчета „всичко по лев” и ще осъзнаете, колко са опитни хората, които работят там. Всеки продавач трябва да има „опит на подобна позиция” или най-любимото ми е „опит в търговията с бързооборотни стоки”. Човек започва да си дава сметка колко квалифицирани и тясно специализирани специалисти са хората които ни продават батерии и чехли. Как това вече не е просто работа за дребни приходи, това е професия! В България продаването на сергия е професия, за която от теб изискват опит, познаване на продуктите, такт с клиента и широка усмивка. Тесни специалисти и разбирачи.
Вместо работодателите да видят, че работата, която предлагат като продавачи на младите е временна работа и, че всеки би могъл да я работи и от там да се сетят да намалят претенциите си и да наемат повече млади хора, които да направят първата си крачка в професионалното си развитие, те предпочитат да си спестят двата дни обучение, което трябва да им проведат и да вземат стари кучета, вече дресирани в областта на „дребната търговия.
Но отново на темата. Кажете ми, колко са младите, здрави хора, които обичат да се усмихват и да продават и обслужват? Чиято усмивка не слиза от лицата им никога? Но има ли значение защо не слиза? Не е ли по важно какво се вижда, а не защо е там? Клиента трябва да е доволен и да вижда, че го обслужват. Че го задоволяват. Няма спор, че търговията от древни времена има за основно правило непогрешимостта на клиента. Сигурно и разни PR труженички ще викнат в полза на „правилото”. Но пък аз разбирам по различно това правило. Не смятам, че хората обичат да се лепнеш за тях и да ги разпитваш какво искат и какво търсят. Не смятам, че ужасната усмивка на хоста в някой ресторант/хотел е най-важното, което клиента иска да види. Някои усмивки, повярвайте ми, са ужасяващи. Докато управителя е доволен от тази крива цепнатина върху лицето на подчинените му.
Аз не искам да виждам чучела. Не искам роботи. Искам да виждам човек и да се чувствам човек. А не клиент. Поне тази илюзия ми създайте.
0 мнения:
Публикуване на коментар