Need

Клавиатурата ми е мръсна. Стара и евтина. И мръсна. На вън слънцето усилено пече, въпреки студения въздух. Котката ми се чуди къде иска да е, вън или вътре. Постоянно драска по прозореца, от едната страна, после от другата. А аз се моля за малко тишина. Животното обаче иска да живее, още е малък и ако не това, кое би било радост за него.
Искам една голяма пауза от тишина, искам да съм на онова спокойно място от преди години, където да имам часове наред, сам със себе си, на спокойствие. Тогава обаче мислите ми бяха за бъдещето. Докато сега ще са предимно за миналото. Но най-вече за настоящето. Казват, че осмисляйки миналото, по-добре живеем в настоящето.
Някои смятат, че зависимите пациенти се стремят да провокират средата по такъв начин, че тя да им създаде ограниченията, които те сами не могат. Нещо отвън, което да ги задържи; 4 стени, които да ги ограничат; някой който да ги надзирава. Защото има нещо в тях, което те не могат да спрат сами. Нуждата за тях е по-осезаема и интензивна отколкото у някои други. (от научна гледна точка, това е погрешно, но от субективна е напълно оправдано)
Искам си моя личен пашкул, в който да остана. Но не в безвремие, както понякога ми се иска. Искам почивка. Дистанция.
Героят на Моъм, Филип се влюбва в една проста сервитьорка, която освен това е и ужасен човек, която се държи с него ужасно и която в последствие стига до там, че вместо да работи, става проститутка. Такъв чувствителен младеж с наклонности към изкуството - рисуване, литература. А такава пошла, груба, грозновата и превзета жена. Неговите чувства - неразумно постоянни, вечно гравитират около нея и той е влюбен въпреки всичко, което тя му причинява. Пренебрегва го, обижда го, подиграва го, използва го, а той? Той не може да се откъсне от всичко това, въпреки ясното съзнание, че тя е ужасна, че се отнася с него несправедливо и грубо.
Въпроса е "защо?"
Въпроса не е "защо"
Въпроса е "как?"
Как ти разбираш какво му е. И дали изобщо можеш да разбереш. Филип е глупак. Филип е незрял и самотен особняк, нещо никак не му е наред. Е една възможност. Но която възможност показва само едно: че ти изобщо не разбираш какво се случва в него. Че той ти е чужд.
По същия начин действа и представата за хората, които живеели според легендата, в Америка и които постоянно били на психотерапия. Защото били недоволни от живота, защото били депресирани и не спирали да пият хапчета. И всичко това, защото, разбирате ли, те преувеличавали проблемите си. Защото били разглезени и мекушави. Защото били свикнали да се оплакват.
Същото е когато някой приема чуждия избор, избор, който обрича бъдещето му и живота му на застой и еднообразие, за проява на емоционална имбецилност. За психическа уродливост.
Обясняваме си поведението на другия, като незрялост, глупост, слабост, глезеност. Така не ни се налага да съчувстваме. Не се налага да го разбираме и да му помагаме. Защото той вече за нас е "неспособен" и слаб, защото проблема му ни е чужд до такава степен, че не можем да си позволим да го приемем за някой, който е като нас и който страда от същите неща от каквито и ние.
Колко е тясна границата от съчувствие до пренебрежение. От емпатия до презрение.