Need #2

"In order to play i need something outside of myself"

Колко често ти е необходимо признание, предмети, възхищение, телевизия, храна, видеоигри за да се почувстваш по-добре?
Забавна е концепцията за "шопинг терапия", но до колко тя е просто съвременнен начин за справяне с тревожността и доколко сериозен проблем в друга област?

Приемаме начина по който в днешно време хората подреждат ежедневието си (или то подрежда тях).
Приемаме, че гледането на телевизия е нормална част от детството. Приемаме, че захарта, която ядем е няколко десетки пъти над нормата за човек от преди 100 години. Приемаме, че ежедневието ни е пълно с висене пред комютъра за да "разпуснем". Много неща приемаме. Такъв е живота, трябва да се примириш с нещата, които не можеш да промениш.

На мен ми е интересно как знаеш какво можеш и какво не можеш да промениш след като нито веднъж не си се опитал да видиш колко всъщност зависи от теб, да се опиташ сиреч да промениш нещо.

"Нищо не се променя, човече"

А ти си се утрепал да го промениш ли? Кога? Между ежедневното ти мрънкане и самосъжаление и вопли, че никой не те приема такъв какъвто си?

Но да се върна на приемането.

То е като национален спорт. Един друг национален спорт изглежда като, че противоречи на този на "приемането". И той се титулова с името "Оплакване".

-- Именно! Как може да се оплакват хората и да приемат едновременно? Противоречиш си. Ха!

На пръв поглед тук си много прав. Защото, да, няма как да прави човек и двете - да не е съгласен и да е съгласен. Освен ако нещо не пропускаме. Да приемем за момент, че има нещо лъжовно в изгледа на нещата. И можеш сам да се досетиш кое точно от двете всъщност са празни приказки. А и как звучи това "оплакване"? За това, което трябва да го направи противоположно на приемане, трябва да е "БУНТ". Напротив, в него се дочува една примирена нотка, на загубилия от раздаването - "ние сме си такива, няма никога да се оправим". Ние, ние, ние. Приели са те хората, че са си такива. Тъжно, но вярно. Няма промяна, няма оправия. Проблема най-вероятно е че някой друг не ги е приел такива каквито са. Нещастни малки пакостници. Като несретни циганчета бродят по света и никой не ги приема. Те сами не са се приели. Но между двете няма връзка. Ако имаше щяха да я видят. Нали?

Несправедлив свят е това, не ги е интегрирал тия иначе толкова трудолюбиви и толерантни хора. Нищо, че те не си работят по проектите и крадат парите. Нищо, че не си спазват законите. Нищо, че са корумпирани и на никой не му се работи, а и те сами си го казват. Въпреки всичко това, трябва да се направи една политика в световен мащаб за българите. За да могат горките да се интегрират. Да им дадат къщи и права. Да ги интегрират сред цивилизацията.Ще стане тогава, няма как да не стане. Като им го направят отвън. От вътре няма как да стане, щото отвътре няма нищо. На какво да стъпиш за да подаваш отвътре навън? Най-много да се подхлъзнеш и да пропаднеш още по-навътре. Трябва някой да ги натъпче отвън. Кой ще да е този, дето ще го направи? Ами как кой? Някой тъпкач. Ще дойде и ще тъпче, тъпче и ще си иде. Обаче по едно време българина ще се огледа и ще каже "Къде ми отиде тъпкача бе? Защо не се връща?" И тогава ще реши, че ако не го тъпчат постоянно, може би го използват? Може би тъкпача не му желае доброто, щото го кара да заема неудобни пози. И не е постоянно наоколо. И като, че и на тъпкача му е гот. О, да. Сега всичко е ясно. Той го използва, какъв тъпкач е той, ако не си прави кефа на чужд гръб? Те всички са такива. Българина знае това много добре го знае, защото и на него ако му дадат да тъпче той знае какво му е в главата. И чии нужди задоволява. 

--Но какво общо има това с основната идея? Темата ми бяга.

Темата може и да ти бяга, но темата си е тук. Има неща, които може и да не виждаш, но все пак ги има.

Приемаме за основен национален спорт "приемането", а не оплакването. Защото видяхме, че неговата тежест в общ план е най-значима. Забелязваме дори, как хора, които познаваме, съседи и приятели започват все повече да променят образа си. Ушите им растат, за да могат по-добре да чуват живота си, за да го приемат по-добре. Устите им растат за да могат по-лесно да приемат захарта на живота. За да могат да поглъщат всичко и да не трябва да го дъвчат. Нищо не трябва да се дъвче, това би означавало да се промени, а кой знае какви ужасни комбинации може да се получат! Коремите им и те порастват и стават като големи чували, които ако не са пълни се влачат по земята и си ги настъпват. Неудобни са им, не може да ходиш като една голяма шушулка и всички да ти гледат празния търбух все пак.

--Защо пък захарта? Защо не "солта на живота"?

Не солта. Солта е обратната метафора на захарта. Захарта, не е матофора за живеене, тя е метафора за бавна, но приятна смърт, за дрога, за бавно самоубийство, за изкуствен стимулант, за успокоително, за антидепресант.

Големите усти и големите уши стават целесъобразни от еволюционна гледна точка. Човека се превръща в един голям приемник. А приемника има за единствената raison d'etre - да приема. Да поема отвън навътре.

Какво става, ако няма какво да приема? Ако трябва да съществува без предаватели? Как ще съществува  едно такова творение, ако няма кой да му налага и предлага? Да му забранява, да го ограбва и да му продава? Ако няма кой да го бие и да го храни? Ще трябва сам да се бие и да се храни. Ще трябва сам да си налага и да си забранява, да си продава и да се ограбва.

А в условията на предаване и приемане, как се живее? Каква е вътрешната динамика на това създание и как то функционира в света на образите и кратките послания?
Тук ще те разочаровам, ако очакваш някакъв много сложен процес. Защото никак не е сложно. Нещо е празно и иска да се напълни. И някой (който иска джобовете да си напълни) му подава, а тоя първия взима и тъпче. Тъпче в търбуха. Тъпче в гардероба, тъпче в касата, тъпче в устата, тъпче в празното, тъпче където е празно. За да се почувства за миг пълен. Ценен. Оценен. Иначе не може да се понася. Не може да се трае и 5 минути празен, сам, без подкрепата на предметите протези. Толкова е празен, че се образува вакум в него. И толкова силен вакум, че външната черупка почва да поддава, да се пропуква и застрашава да имплодира. Да се пръсне на съставни части, но не като една супернова, защото суперновата е красива, и защото суперновата е ново начало. Когато черупката се пръсне, не остава нищо красиво. Не започва нищо ново. Нищо ново, което да е живот. Хитиновата обвивка на хлебарката може да служи за красива метафора, ако се насилиш да мислиш за пеперуди. Но ако си размазал една хлебарка, нищо красиво няма да излезе.

източник на живот

От къде идва тази постоянна нужда от нещо външно, което да запълва?
Има една категория психични разстройства наречена гранично личностово разстройство. Нова е защото до преди няколко години е била рядкост. До преди 100тина години хистерията е била много популярна, а сега никаква я няма. Сега обаче, повечето хора имат черти на гранична патология. Превърнало се е в част от съвремието ни. Искаме или не, от малки ни учат да ценим не качествата си, а дрехите си, косата си, играчките си. Ценността на човек, идва от вътре..шността на портфейла му.
Учат ни, че е красотата е в сърцето. Но ако сърцето не е златно, значи не е достатъчно красиво. 24 карата, иначе не достатъчно красиво.

Какво е обаче граничното растройство? 

Нека за край, да възпроизведа един разговор с мой познат и даже приятел по един не много красив начин.
Да го наречем Киро.
Извинявай, Киро.

-- Кире, брат ми, ти си ебаси гъза! Спри да си гъз за малко, поработи над себе си, моля те дай да се оправим, все пак и психолог, викаш, че искаш да ставаш.
-- Брат, аз съм се родил гъз. Приеми ме какъвто съм. Защо аз да се променям, а ти да не ме приемеш със всичките ми неприятни черти? Защо ти да си прав? По-красиво е да сме различни.
-- Киро, света не е направен за да те приема и за да съществуваш с него трябва да играеш по правилата понякога. Не може да чакаш да те хранят и да те бършат само щот си се родил гъз, разбираш ли? Трябва да се научиш сам. Това се нарича да работиш върху себе си.
-- Критикуваш ме, не ме разбираш, няма значение.