Клавиатурата ми е мръсна. Стара и евтина. И мръсна. На вън слънцето усилено пече, въпреки студения въздух. Котката ми се чуди къде иска да е, вън или вътре. Постоянно драска по прозореца, от едната страна, после от другата. А аз се моля за малко тишина. Животното обаче иска да живее, още е малък и ако не това, кое би било радост за него.
Искам една голяма пауза от тишина, искам да съм на онова спокойно място от преди години, където да имам часове наред, сам със себе си, на спокойствие. Тогава обаче мислите ми бяха за бъдещето. Докато сега ще са предимно за миналото. Но най-вече за настоящето. Казват, че осмисляйки миналото, по-добре живеем в настоящето.
Някои смятат, че зависимите пациенти се стремят да провокират средата по такъв начин, че тя да им създаде ограниченията, които те сами не могат. Нещо отвън, което да ги задържи; 4 стени, които да ги ограничат; някой който да ги надзирава. Защото има нещо в тях, което те не могат да спрат сами. Нуждата за тях е по-осезаема и интензивна отколкото у някои други. (от научна гледна точка, това е погрешно, но от субективна е напълно оправдано)
Искам си моя личен пашкул, в който да остана. Но не в безвремие, както понякога ми се иска. Искам почивка. Дистанция.
Героят на Моъм, Филип се влюбва в една проста сервитьорка, която освен това е и ужасен човек, която се държи с него ужасно и която в последствие стига до там, че вместо да работи, става проститутка. Такъв чувствителен младеж с наклонности към изкуството - рисуване, литература. А такава пошла, груба, грозновата и превзета жена. Неговите чувства - неразумно постоянни, вечно гравитират около нея и той е влюбен въпреки всичко, което тя му причинява. Пренебрегва го, обижда го, подиграва го, използва го, а той? Той не може да се откъсне от всичко това, въпреки ясното съзнание, че тя е ужасна, че се отнася с него несправедливо и грубо.
Въпроса е "защо?"
Въпроса не е "защо"
Въпроса е "как?"
Как ти разбираш какво му е. И дали изобщо можеш да разбереш. Филип е глупак. Филип е незрял и самотен особняк, нещо никак не му е наред. Е една възможност. Но която възможност показва само едно: че ти изобщо не разбираш какво се случва в него. Че той ти е чужд.
По същия начин действа и представата за хората, които живеели според легендата, в Америка и които постоянно били на психотерапия. Защото били недоволни от живота, защото били депресирани и не спирали да пият хапчета. И всичко това, защото, разбирате ли, те преувеличавали проблемите си. Защото били разглезени и мекушави. Защото били свикнали да се оплакват.
Същото е когато някой приема чуждия избор, избор, който обрича бъдещето му и живота му на застой и еднообразие, за проява на емоционална имбецилност. За психическа уродливост.
Обясняваме си поведението на другия, като незрялост, глупост, слабост, глезеност. Така не ни се налага да съчувстваме. Не се налага да го разбираме и да му помагаме. Защото той вече за нас е "неспособен" и слаб, защото проблема му ни е чужд до такава степен, че не можем да си позволим да го приемем за някой, който е като нас и който страда от същите неща от каквито и ние.
Колко е тясна границата от съчувствие до пренебрежение. От емпатия до презрение.
pretty colors
Как е приятно да се оставиш на нечия чужда воля, да се оставиш да бъдеш наранен. След като вече си погълнат. Да се отдадеш изцяло, без да държиш сметка за себе си и съществуването си, да си готов да поемеш всичко, независимо какво е. Тръпката от това, че най-сетне ще се отделиш. Ще знаеш. Ще се отървеш от пламъка най-сетне, който те изяжда. И който искаш да убиеш, сега! Тук! На място! Да го задушиш и да го заличиш изцяло. Да го размажеш с едно рязко, чуждо движение.
След което ще е останал само черен отпечатък, който завинаги ще отбелязва мястото. И щетите.
След което ще е останал само черен отпечатък, който завинаги ще отбелязва мястото. И щетите.
Lie to me
Какво се иска от теб, когато отидеш на интервю за работа? Какви са необходимите черти за да имаш най-оптимални шансове? Освен квалификацията разбира се... ако се изисква такава.
Трябва да притежаваш широка усмивка, амбиция, да си уверен в себе си, да вярваш в способностите си, да умееш да се представяш в най-подходяща светлина и да показваш позитивно излъчване.
Едни от най-често задаваните въпроси, които всички знаем до болка вече, са:
„Защо вие сте най-подходящият кандидат?” „Какво заплащане очаквате?” „Кажете ни 3 свои недостатъка”.
Искам да знам, как мога, аз да зная, какви хора ще дойдат на интервюто преди и след мен, кой колко е квалифициран и кой колко е способен да работи на мястото на което кандидатствам? Как бих могъл да знам, дали изобщо аз съм най-добрия? Всеки нормален човек знае, че винаги има по добри от него, във всяка област. Освен Бойко Борисов, разбира се и Чък Норис. Всички останали, които имат подобно виждане за себе си и си вярват, са меко казано нарциси. Грандомани. Идиоти.
От теб се иска да си идиот за кратко, да лъжеш, но не как да е, а с усмивка и плам!
В това тайнство на корпоративното общество - интервюирането за работа, всичко е ритуал. Никой не иска от теб да мислиш, а да го познаваш и да го следваш. Обаче как може да представиш себе си в най-добра светлина, ако не мислиш? Или може би точно това е тайната? Да предположим, че има по добър вариант - трябва да знаеш как да не мислиш.
Какво възнаграждение очаквате? Това е като да си играем на гатанки. Какви са тези главоблъсканици? Ако ще ми плащате ще се радвам, ако не може би няма да се радвам чак толкова. Но знаете ли? Искам аз да ви питам нещо. „Вие защо не си го написахте в тъпата обява, а? Или не знаете колко да ми плащате и затова ме извикахте?” Разбира се, значението на този популярен въпрос било – да се разбере как човек оценява себе си и труда си. Не ми се струва особено уместен този въпрос за географската ни дължина и най-вече за трудовия ни пазар и честотата, с която се задава. В България има порочната практика да се повтаря чужд модел, точка по точка без изобщо да му хрумва на някой доколко е уместен и кое какво предназначение има, съответно всеки си го тълкува индивидуално. Ако посмее.
Навсякъде ти искат опит. Ако ви е скучно и нямате с какво да се посмеете, отворете jobs.bg. Погледнете обявите за продавачи на мебели, продавачи на детски колички, продавачи на зарзават, продавачи в магазинчета „всичко по лев” и ще осъзнаете, колко са опитни хората, които работят там. Всеки продавач трябва да има „опит на подобна позиция” или най-любимото ми е „опит в търговията с бързооборотни стоки”. Човек започва да си дава сметка колко квалифицирани и тясно специализирани специалисти са хората които ни продават батерии и чехли. Как това вече не е просто работа за дребни приходи, това е професия! В България продаването на сергия е професия, за която от теб изискват опит, познаване на продуктите, такт с клиента и широка усмивка. Тесни специалисти и разбирачи.
Вместо работодателите да видят, че работата, която предлагат като продавачи на младите е временна работа и, че всеки би могъл да я работи и от там да се сетят да намалят претенциите си и да наемат повече млади хора, които да направят първата си крачка в професионалното си развитие, те предпочитат да си спестят двата дни обучение, което трябва да им проведат и да вземат стари кучета, вече дресирани в областта на „дребната търговия.
Но отново на темата. Кажете ми, колко са младите, здрави хора, които обичат да се усмихват и да продават и обслужват? Чиято усмивка не слиза от лицата им никога? Но има ли значение защо не слиза? Не е ли по важно какво се вижда, а не защо е там? Клиента трябва да е доволен и да вижда, че го обслужват. Че го задоволяват. Няма спор, че търговията от древни времена има за основно правило непогрешимостта на клиента. Сигурно и разни PR труженички ще викнат в полза на „правилото”. Но пък аз разбирам по различно това правило. Не смятам, че хората обичат да се лепнеш за тях и да ги разпитваш какво искат и какво търсят. Не смятам, че ужасната усмивка на хоста в някой ресторант/хотел е най-важното, което клиента иска да види. Някои усмивки, повярвайте ми, са ужасяващи. Докато управителя е доволен от тази крива цепнатина върху лицето на подчинените му.
Аз не искам да виждам чучела. Не искам роботи. Искам да виждам човек и да се чувствам човек. А не клиент. Поне тази илюзия ми създайте.
animalistic
Нима всички са на мнение, че мъжете са по примитивни от жените? Че за тях секса е първото нещо, което се появява в главата им щом видят хубава жена, и може би единственото което остава там, докато не си го получат? Да кажем, че опозицията ми – тази от жени, които смятат, че „всички мъже са...” всъщност имат предвид „повечето мъже са...”, а по неясни за здравата женска логика причини, имало и изключения. Тях не ги обсъждаме тук.
Да погледнем реалността и да видим, какво можем да научим от нея и дали тя ще потвърди женските съждения за „мъжката природа”. На пръв поглед виждаме мъже, много от които открито си признават, че секса е тяхната първа мисъл. Аз си признавам – секса понякога е и моята първа мисъл, че понякога и единствена в зависимост от жената пред мен. Какво лошо има все пак в това, да искаш да покоряваш здравите и привлекателни женски около себе си. Колкото и животинско да звучи, не виждам нищо лошо в това. Но какво чуваме насреща?
-- Третират ни като предмети! Не желаем на нас да се гледа, като на парче месо, като на сексуален обект!
До тук всичко изложено е в пълно съгласие с хорското (и предимно женското) мнение по въпроса.
Мъжете са животни. Отбелязка тук. Твърдението доказано.
Жените от своя страна са доволни, тяхната теория се оправда, всички са единодушни, даже обвиняемите направиха пълни самопризнания, че даже и автора.
Какви са жените тогава?
Те са използвани. Употребени. Редуцирани до една вещ, една бройка. Жертви. Като в джунгла. Мъжете дебнат, манипулират и плячкосват като след себе си оставят опожарените останки на крехките женски ...
--Но момент! Метафората ви не е коректна, мосю – прекъсва ни глас от дъното на залата
--Но как?
--В природата, мосю, никоя жертва, не примамва хищниците си.
Тишина се разлива в залата. Смът настава в женските..
--Знаем, че жената мами, тя ни съблазнява. Тя умее да го прави и дори от свещеника прави развратник понякога.
Да подходим научно. Да видим дали малкия човек с шапката от края на залата пипна нещо прекалено важно и несъразмеримо с неговия собствен... размер.
Да тръгнем от друга идея и да видим дали пътищата на нашата мъжка логика ще се пресекат с тези на малкия тъмен субект.
Да вземем една представителна извадка от женското население. Всички знаем, че преди години имаше статистически проучвания и резултатите бяха поразителни. Повече от 80% от хората в България слушат чалга. Да приемем, че голяма част от тях са жени. И да видим тенденциите при масовите вкусове, повлични от чалгата. Да кажем, че имаме една доста голяма извадка от жени, може би повече от половината от тях, която има за свой идеал образа на поп-фолк дивата, която пълни очите на онези животни, мъжете. Как се обличат тези девойки? Знаем за препаската, която все още наричат “къса пола” и за големите лъскави ботуши, за корсетите и деколтетата, за парфюмите и фон дютен-ите. Сега тези жени излизайки от къщи, устремявайки се към любимия си клуб, каква точно е представата им за флирт? Защо е цялото това маскиране? „Само с цел да привлечем внимание. Ние държим да сме сексапилни, но желаем да ни уважават!”
Представете си една натокана девойка, облечена така, сякаш ще и отнеме повече време да кихне отколкото да се съблече и един млад мъж пленен от уханието на парфюма и извивките на формите и. Представете си сега, как той докато се опитва да извади циците и от очите си, за да запази обективна преценка за личността и. Но не успява, защото той е човек, който си има своите особености, за които всички се съгласихме. И точно защото се съгласихме би трябвало да е явно какво предизвиква подобно поведение и подобна външност. Но не. Това е само за привличане на вниманието? Всичките тези сигнали, знаци? В тях няма сексуалност? Няма нещо първично? Само, защото не се изявява директно и експлицитно, не значи, че това не е част от самата женственост, тази нейна, мразена и обичана страна, която те кара да копнееш, да се надяваш, да фантазираш и накрая да страдаш и да приемеш, че това е само игра или да се бориш и да те обвинят че си животно.
Жените те мамят, прелъстяват, провокират и те карат да се чувстваш привлечен. След това те карат да съжаляваш, че си бил привлечен. Понякога, дори те наричат животно. Понякога, дори се чувстваш виновен задето си такова животно. И всички заедно гледаме с укор животното.
реалността на виртуалната зависимост между любознателността и размера на фермата ти
Хората, които нямат никаква представа от психология, а дори и част от тези, които уж имат (поне според дипломата си) имат сравнително опростен модел за обясняване на всяко психично отклонение. Най-честите и популярни изрази, които са донякъде в рамките на разумното (трябва да признаем това на фона на другите, за които ще стане дума) са двете магически думички - СТРЕС и ПРИЩРАКВАНЕ. Стреса е обяснение за почти всеки проблем, стреса е като магически вирус, който се появява при всеки, и прави най-различни чудеса с тялото и психиката. От настинката до това да си говориш сам. Никой не се пита, защо някои са по-издръжливи на стрес, защо при този човек стреса причинява това, а не друго, защо го боли глава, а не го боли десния палец на крака например. Това за повечето хора няма никакво значение.
Прищракването се използва за по-сериозни неща като полудяване, шизофрении и убийства. Нещо се превключва и се задейства нещо скрито, което се предполага някак, че всеки си има. Най-забавните обяснения са, че някой полудява "от много учене". Това би означавало че аз или трябва вече да съм луд или просто не съм чел достатъчно.
Другите обяснения са си своего рода патология вече. Магии, проклятия и звездни констелации. Конспирации и тайни общества. За тях някой друг път.
Не казвам, че хората трябва задължително да знаят причините за психичните си проблеми и да ги разбират, но ако съдя по филмите, американците ми се виждат доста по-наясно с психичното отколкото хората тук. Най-малкото в жаргона им има думи като "freudian slip" или "wish fulfillment". Може и да греша, това все пак е само телевизия.
Прави впечатление, колко малко хора признават наличието на психични причини за нещата. Защо смятам така? Не само, че обяснението винаги е "стрес", но и когато даже запитам, поитересувам се от нещо около случая,става ясно, че търся някаква причина (по-конкретна) хората понякога ми се тросват и ми казват "това е от СТРЕС!". Не искат да чуят даже за нещо друго и по някаква причина това е ненужно усложняване на нещата, което ми е забранено.
Обаче за щастие на някои и нещастие на други, нещата СА сложни. Елементарен е подхода към тях, нежеланието да знаеш и стремежа всичко да се опростява.
Факт е че има хора, които си имат свои начини да се справят с напрежението и много се гордеят с тях. Дотолкова, че да омаловажат чуждата слабост. Но проблема е, че смятат, че всеки човек би могъл лесно като тях да иде до фитнеса и да се разтовари. Да ида и да се напие. Да се стегне. Там е работата, че не за всеки ефекта е същия като при тях. Това е непризнаване на чуждото страдание и слабост (която лесно се приписва на слабохарактерност, мързел и т.н.) и приписване на същите черти на другите като тези на този, които ходи да блъска/пие/пуши/мисли/пише си в блога.
Друг един проблем в тази област е начина, по който хората си обясняват актуалните проблеми в обществото. Вина за това имат не само обществените предрасъдъци, за които споменах. Други виновници са популярната психология, популярните психолози по телевизията, които се образоват предимно от книжките, които всеки може да си купи и които ще го научат да мисли позитивно. И не на последно място медиите, които освен че си имат свое мнение за всичко, но и допускат горнепосочените психолози да мъдруват в националния ефир.
Причина за агресията в училищата ще лекуваме като проведем семинари за позитивно мислене и теории за страха и агресията на човек, който интернет не може да ми каже даже какво му е образованието, но е продал милиони от книжлето си за силата на подсъзнанието. Удивително е даже какво правят учените, които вместо да питат хората и да получат някаква реална представа за проблема, използват наместо това собствените си странни методи за интерпретиране и стигат до най-учудващи изводи. Да, помислете малко.. това прави нещата не толкова грозни. Тийнейджърите не са пристрастени към интернет, а към информацията. Виждате ли сега? Това всъщност е хубаво, те жадуват знание!
Истина е, че хората ползват интернет по различни начини. Но едно мисля трябва да се вземе предвид на преден план. Общуването в интернет. Начина, по който всичко е на една ръка разстояние. Как си обграден от приятели и същевремено те не са там наистина. Всички са свързани, но това, което ги свързва, ги свързва по един отчуждаващ начин. Страшното тук е че интернет дава възможност, за създаване на чувство за сигурност, което в социума липсва, там винаги има социална тревожност, страх какво си мислят за мен другите. Интернет ти отнема реалното общуване и ти дава усещането, че (от една страна) ти контролираш всичко, че си точно това, което искаш да бъдеш (можеш да сложиш най-забавните неща във фаейсбук, можеш да си избереш най-красивия темплейт за блога си, да си закачиш най-забавния аватар) или (от друга страна) си винаги на безопасно разстояние от всичко, което може да те нарани, да те засрами, никой не те вижда, никой не знае защо не пишеш, дали е защото си правиш омлет или, защото решаваш да игнорираш човека, който не ти е приятен.
Попитайте един човек, който си признава, че е пристрастен (защото да има такива!) дали информацията е това, което му доставя такава наслада в интернет. И не ми казвайте, че той като е пристрастен не знае към какво е пристрастен. Самия факт, че той не извършва никакви дейности, които му дават новини за света е достатъчен да се направи овчеизвадния извод, че причината е в нещо друго.
Ако някой, прави неправилни изводи за етиологията на проблемите, това не е за пръв път, но нека бъдем малко по-критични към "нАучните мнения" независимо кой институт ги е правил. Знаем какво правим ние в интернет, и рядко това е разглеждане на новинарски сайтове, освен ако не смятаме за новина, това кое е новото популярно видео в YouTube, или новото meme в интернет. Дали игрите и усещането за омнипотентност, дали проявата на агресия, дали самотното самозадоволяване, дали усещането за сигурност, дали усещането за свързаност, няма значение. Но знам, че всяко едно от тези неща има важна роля. По-важна от тази на информацията.
Прищракването се използва за по-сериозни неща като полудяване, шизофрении и убийства. Нещо се превключва и се задейства нещо скрито, което се предполага някак, че всеки си има. Най-забавните обяснения са, че някой полудява "от много учене". Това би означавало че аз или трябва вече да съм луд или просто не съм чел достатъчно.
Другите обяснения са си своего рода патология вече. Магии, проклятия и звездни констелации. Конспирации и тайни общества. За тях някой друг път.
Не казвам, че хората трябва задължително да знаят причините за психичните си проблеми и да ги разбират, но ако съдя по филмите, американците ми се виждат доста по-наясно с психичното отколкото хората тук. Най-малкото в жаргона им има думи като "freudian slip" или "wish fulfillment". Може и да греша, това все пак е само телевизия.
Прави впечатление, колко малко хора признават наличието на психични причини за нещата. Защо смятам така? Не само, че обяснението винаги е "стрес", но и когато даже запитам, поитересувам се от нещо около случая,става ясно, че търся някаква причина (по-конкретна) хората понякога ми се тросват и ми казват "това е от СТРЕС!". Не искат да чуят даже за нещо друго и по някаква причина това е ненужно усложняване на нещата, което ми е забранено.
Обаче за щастие на някои и нещастие на други, нещата СА сложни. Елементарен е подхода към тях, нежеланието да знаеш и стремежа всичко да се опростява.
Факт е че има хора, които си имат свои начини да се справят с напрежението и много се гордеят с тях. Дотолкова, че да омаловажат чуждата слабост. Но проблема е, че смятат, че всеки човек би могъл лесно като тях да иде до фитнеса и да се разтовари. Да ида и да се напие. Да се стегне. Там е работата, че не за всеки ефекта е същия като при тях. Това е непризнаване на чуждото страдание и слабост (която лесно се приписва на слабохарактерност, мързел и т.н.) и приписване на същите черти на другите като тези на този, които ходи да блъска/пие/пуши/мисли/пише си в блога.
Друг един проблем в тази област е начина, по който хората си обясняват актуалните проблеми в обществото. Вина за това имат не само обществените предрасъдъци, за които споменах. Други виновници са популярната психология, популярните психолози по телевизията, които се образоват предимно от книжките, които всеки може да си купи и които ще го научат да мисли позитивно. И не на последно място медиите, които освен че си имат свое мнение за всичко, но и допускат горнепосочените психолози да мъдруват в националния ефир.
Причина за агресията в училищата ще лекуваме като проведем семинари за позитивно мислене и теории за страха и агресията на човек, който интернет не може да ми каже даже какво му е образованието, но е продал милиони от книжлето си за силата на подсъзнанието. Удивително е даже какво правят учените, които вместо да питат хората и да получат някаква реална представа за проблема, използват наместо това собствените си странни методи за интерпретиране и стигат до най-учудващи изводи. Да, помислете малко.. това прави нещата не толкова грозни. Тийнейджърите не са пристрастени към интернет, а към информацията. Виждате ли сега? Това всъщност е хубаво, те жадуват знание!
Истина е, че хората ползват интернет по различни начини. Но едно мисля трябва да се вземе предвид на преден план. Общуването в интернет. Начина, по който всичко е на една ръка разстояние. Как си обграден от приятели и същевремено те не са там наистина. Всички са свързани, но това, което ги свързва, ги свързва по един отчуждаващ начин. Страшното тук е че интернет дава възможност, за създаване на чувство за сигурност, което в социума липсва, там винаги има социална тревожност, страх какво си мислят за мен другите. Интернет ти отнема реалното общуване и ти дава усещането, че (от една страна) ти контролираш всичко, че си точно това, което искаш да бъдеш (можеш да сложиш най-забавните неща във фаейсбук, можеш да си избереш най-красивия темплейт за блога си, да си закачиш най-забавния аватар) или (от друга страна) си винаги на безопасно разстояние от всичко, което може да те нарани, да те засрами, никой не те вижда, никой не знае защо не пишеш, дали е защото си правиш омлет или, защото решаваш да игнорираш човека, който не ти е приятен.
Попитайте един човек, който си признава, че е пристрастен (защото да има такива!) дали информацията е това, което му доставя такава наслада в интернет. И не ми казвайте, че той като е пристрастен не знае към какво е пристрастен. Самия факт, че той не извършва никакви дейности, които му дават новини за света е достатъчен да се направи овчеизвадния извод, че причината е в нещо друго.
Ако някой, прави неправилни изводи за етиологията на проблемите, това не е за пръв път, но нека бъдем малко по-критични към "нАучните мнения" независимо кой институт ги е правил. Знаем какво правим ние в интернет, и рядко това е разглеждане на новинарски сайтове, освен ако не смятаме за новина, това кое е новото популярно видео в YouTube, или новото meme в интернет. Дали игрите и усещането за омнипотентност, дали проявата на агресия, дали самотното самозадоволяване, дали усещането за сигурност, дали усещането за свързаност, няма значение. Но знам, че всяко едно от тези неща има важна роля. По-важна от тази на информацията.
control
Знам, че има едни хора, които имат способността да превъзмогват емоционалното си състояние чрез самоконтрол. Да се стегнат само като се замислят малко. Да мобилизират всички рационални доводи, да се възпрат от непосилните за понасяне чувства. Наистина ме е порязявало, когато виждам този контрол над чувствата у хора, които само защото не могат да удовлетворят, да утешат или да изразят едно чувство предприемат защитна позиция и започват да се борят с него.
Подобни стратегии за справяне са избягване, отхвърляне на негативните мисли, занимаване с постоянна дейност, пиене, търсене на големи компании, прекарване на часове в интернет, правене само на позитивни неща, показване само на позитивно отношение. Хора с девизи като "винаги с усмивка защото..[тук някаква благородна рационализация]" - за да не натоварвам хората, за да правя добро на света, защото позитивното е добро, а негативното (чувство) е лошо. Тук да се чувстваш зле, без настроение, мрачно, да си ядосан, разгневен автоматично се приема за нещо лошо. Тези мисли и чувства се преодоляват, превъзмогват и изместват. Повечето от тези хора са доста горди с това си самоtreatиране. За тях разума е начин и то смел и достоен начин да подчиниш и да се справиш със себе си.
И ето, правя си този експеримент със себе си сега. С едно вредно чувство в мен. Скорошно чувство, почти прясно, но добре познато.
Чувство, което повечето разумни хора, биха си позволили по всякакъв начин да преодолеят, да спрат, да потушат. И ето представям си, че аз съм един от тези хора и заставам пред това чувство, в широка тъмна арена и му заповядвам да спре, да изчезне. И знаейки, че това е възможно, идентифицирайки се с един от тези само-обуздани хора, то спира, и аз побеждавам. Тази част от мен, което подчинява внезапно изпитва съжаление, страдание, заедно с роба си. Страдание, което ги слива, затова забранено страдание.. господаря излиза от ролята си, това не е господар вече, той е една част роб, той не бива да чувства това... тогава господаря бива изчистен от робската си част и се превръща в един студен педагог, неотчитащ чувствата на роба си, защото това би попречило на процедурата по неговото отстраняване. Той е изчистен от позорната си чувствителност и съчувственост и бива абсолютен господар. Неговата роля обаче не се изчерпва само до вътрешен контрол. От него има нужда да убеждава другите, че той е необходим, че е полезен, здравословен и единствен правилен отговор на вредните животни, тъмните му роби.
Има тръпка в това, да спреш нещо, което не може да бъде спряно. Да му позволиш само да съществува, докато не го забършеш, посипеш с мисли, докато не го заглушиш, примесиш, преместиш и промениш малко по малко, докато си кажеш - край. Победих. Манифестация на разумното функциониране.
Смятам се за рационален човек. Но ако се сравня с хората, които са господари на себе си, аз съм един много нещастен човек, потопен в мрачни мисли, самоизяждащ се от страдание и самосъжаление. Човек, който Когато става дума за противопоставяне между чувства и рацио много трудно може да се постигне единодушие и разбиране. Не е възможно, човек да се поддаде на чувствата си едновременно с разума. Разбира се, чувствата могат да бъдат синхронни с разума, да са навременни и адекватни. Но когато става дума за поведение двете линии нямат почти нищо общо.
Нека си представим Яворов, като малко момче, което живее в съвременна България и е на 15. Какъв щеше да е Яворов? Бих се обзаложил, че младия творец, щеше да е това, което днес с презрение много хора наричат ЕМО. Разликата, ще кажат почитателите му, е че това емо може да пише страхотна поезия.
Тогава нека си представим Яворов, който няма щастието да получи добро образование. Няма да намери този начин да изрази чувствата си. Няма да може да ги преобрази в думи и така да ги победи. Но Яворов не е победил нищо. Яворов е изгубил. Но днес хората му се възхищават и ронят горчиви сълзи. Защо? Само защото този крехък педофил е имал на разположение умението да пише? С което е спечелил сърцата на милиони. Нима чувствата на Яворов са били полезни? Или уместни? Или морални?
Забележително е колко е разпространено мнението, че негативните чувства трябва да се пренебрегват, да се изместват, заглушават. Че рациото може и действително побеждава. Нима всеки вярва в това? Със сигурност всеки е готов да извади бича и да гони лошите си чувства. Да се превърне в камък за себе си, но мраморен и красиво полиран.
Това при някои хора бихме казали, действа много ефективно. Докато не погледнем сънищата им. Болките им (по тялото). Странните изблици, на смях. Странните изблици на плач. Нуждата от успокоителни (алкохол, секс, други..). А може би никакви такива проблеми? Възможно е.
Донякъде е същото като с интроверсията - чувствителността е заклеймена като качество на слабите. Единствения начин да си горд със страданието си е ако си писател, поет, художник, измислен герой или музикант. Но не всеки е творец. А всеки е човек. И всеки страда. И за да бъде в хармония със себе си, трябва да преживее страданието си. В което няма нищо лошо. А само полезно.
Да се опиташ да победиш нещо, което те прави нетрудоспособен и некачествен изглежда нещо полезно и практично. Също изглежда, че пазиш достойнството си, щастието си. Никога не става въпрос за цената, на която това става.
Подобни стратегии за справяне са избягване, отхвърляне на негативните мисли, занимаване с постоянна дейност, пиене, търсене на големи компании, прекарване на часове в интернет, правене само на позитивни неща, показване само на позитивно отношение. Хора с девизи като "винаги с усмивка защото..[тук някаква благородна рационализация]" - за да не натоварвам хората, за да правя добро на света, защото позитивното е добро, а негативното (чувство) е лошо. Тук да се чувстваш зле, без настроение, мрачно, да си ядосан, разгневен автоматично се приема за нещо лошо. Тези мисли и чувства се преодоляват, превъзмогват и изместват. Повечето от тези хора са доста горди с това си самоtreatиране. За тях разума е начин и то смел и достоен начин да подчиниш и да се справиш със себе си.
И ето, правя си този експеримент със себе си сега. С едно вредно чувство в мен. Скорошно чувство, почти прясно, но добре познато.
Чувство, което повечето разумни хора, биха си позволили по всякакъв начин да преодолеят, да спрат, да потушат. И ето представям си, че аз съм един от тези хора и заставам пред това чувство, в широка тъмна арена и му заповядвам да спре, да изчезне. И знаейки, че това е възможно, идентифицирайки се с един от тези само-обуздани хора, то спира, и аз побеждавам. Тази част от мен, което подчинява внезапно изпитва съжаление, страдание, заедно с роба си. Страдание, което ги слива, затова забранено страдание.. господаря излиза от ролята си, това не е господар вече, той е една част роб, той не бива да чувства това... тогава господаря бива изчистен от робската си част и се превръща в един студен педагог, неотчитащ чувствата на роба си, защото това би попречило на процедурата по неговото отстраняване. Той е изчистен от позорната си чувствителност и съчувственост и бива абсолютен господар. Неговата роля обаче не се изчерпва само до вътрешен контрол. От него има нужда да убеждава другите, че той е необходим, че е полезен, здравословен и единствен правилен отговор на вредните животни, тъмните му роби.
Има тръпка в това, да спреш нещо, което не може да бъде спряно. Да му позволиш само да съществува, докато не го забършеш, посипеш с мисли, докато не го заглушиш, примесиш, преместиш и промениш малко по малко, докато си кажеш - край. Победих. Манифестация на разумното функциониране.
Смятам се за рационален човек. Но ако се сравня с хората, които са господари на себе си, аз съм един много нещастен човек, потопен в мрачни мисли, самоизяждащ се от страдание и самосъжаление. Човек, който Когато става дума за противопоставяне между чувства и рацио много трудно може да се постигне единодушие и разбиране. Не е възможно, човек да се поддаде на чувствата си едновременно с разума. Разбира се, чувствата могат да бъдат синхронни с разума, да са навременни и адекватни. Но когато става дума за поведение двете линии нямат почти нищо общо.
Нека си представим Яворов, като малко момче, което живее в съвременна България и е на 15. Какъв щеше да е Яворов? Бих се обзаложил, че младия творец, щеше да е това, което днес с презрение много хора наричат ЕМО. Разликата, ще кажат почитателите му, е че това емо може да пише страхотна поезия.
Тогава нека си представим Яворов, който няма щастието да получи добро образование. Няма да намери този начин да изрази чувствата си. Няма да може да ги преобрази в думи и така да ги победи. Но Яворов не е победил нищо. Яворов е изгубил. Но днес хората му се възхищават и ронят горчиви сълзи. Защо? Само защото този крехък педофил е имал на разположение умението да пише? С което е спечелил сърцата на милиони. Нима чувствата на Яворов са били полезни? Или уместни? Или морални?
Забележително е колко е разпространено мнението, че негативните чувства трябва да се пренебрегват, да се изместват, заглушават. Че рациото може и действително побеждава. Нима всеки вярва в това? Със сигурност всеки е готов да извади бича и да гони лошите си чувства. Да се превърне в камък за себе си, но мраморен и красиво полиран.
Това при някои хора бихме казали, действа много ефективно. Докато не погледнем сънищата им. Болките им (по тялото). Странните изблици, на смях. Странните изблици на плач. Нуждата от успокоителни (алкохол, секс, други..). А може би никакви такива проблеми? Възможно е.
Донякъде е същото като с интроверсията - чувствителността е заклеймена като качество на слабите. Единствения начин да си горд със страданието си е ако си писател, поет, художник, измислен герой или музикант. Но не всеки е творец. А всеки е човек. И всеки страда. И за да бъде в хармония със себе си, трябва да преживее страданието си. В което няма нищо лошо. А само полезно.
Да се опиташ да победиш нещо, което те прави нетрудоспособен и некачествен изглежда нещо полезно и практично. Също изглежда, че пазиш достойнството си, щастието си. Никога не става въпрос за цената, на която това става.
The Beyond Within
Документален филм на BBC от 1986 за откриването, популяризитането, залеза и заклеймяването на LSD. Полезни неща.
“I thought about myself as something else, as an object, as a character in a book, that
I was creating the story about myself, a novel. I am not even
actually aware of the pain anymore; it is not you, it is a character in
a book you are creating. My whole life is so: a part who acts and a
part who observes.”
I was creating the story about myself, a novel. I am not even
actually aware of the pain anymore; it is not you, it is a character in
a book you are creating. My whole life is so: a part who acts and a
part who observes.”
Roisin Murphy - Overpowered
Когато Nina Person си направи A Camp резултата не беше особено приятен. Roisin Murphy има самостоятелен албум от 2005, но това, което ми попадна е този от 2007. Очакванията ми не се оправдаха и по-добре. Защото не бяха добри. Дори повече ми харесва от Молоко.
Абонамент за:
Публикации (Atom)