Истината
Те казаха, че той човека избухнал и в пристъп на паника взел за заложници хората, в пристъп на паника решил да ограби банка.
Те казаха, че той не бил планувал това, той реагирал без да мисли. Те казаха, той е луд.
Те казаха, че той не искал да убива.
Те казаха, че той искал да убива!
Те казаха, че той го е планувал!
Те казаха, че той е изгубил родителите си скоро.
Те казата, че той е имал тежък живот.
Те казаха, че той е човек.
Те казаха, че той не е човек.
Те казата, че той е идиот.
Те казаха, ти мразиш
Те казаха, ти разбираш
Те казаха, ти съдиш
Те казаха, ти съчувстваш
Те казаха, че ти си идиот
искам
Усмихни се, моля те.Заради мен.
Хайде, усмихни се. Знаеш, че има за какво.
Усмихми се, де. Защо мълчиш? Поне ме погледни, покажи ми, че слушаш. Хей, слушаш ли ме изобщо? Да, слушаш ме. Знам, че ме слушаш. Знаеш, че когато говоря, винаги слушаш. Не е нужно нещата да са по този начин. Усмихни се, по дяволите! Писна ми от това мрачно настроение. Пролет е, слънцето отново кара всичко и всеки да цъфти, а ти? Казваш, че светлината дразни очите ти?
Усмихни се ти казах! Хайде, поне малко. Можеш. Давай, заради мен? Как така кой съм аз!? Не ме карай да ти напомням. Много добре помниш, кой съм. Хайде започвай да се усмихваш. Точно така. Браво. А, сега пък какво има? Отново ли!
Усмихни се! Няма да повтавям повече, искам да се усмихнеш. Трябва да се усмихваш, не разбираш ли? Така се живее, с постоянна усмивка. Като в реклама ли? Да, като в реклама, защо не? Нима не харесваш какво виждаш там? Изкуствени? Какво значение има колко са естествени, след като се усмихват? Какво значение има как се чувстваш след като се усмихваш и целия свят вижда просто един щастлив човек? Истина е щом всички вярват е него. Как така какво значение има какво вижда света? Това е всичко което има значение. Очите на хората, те са твоят прозорец към самия теб. Не съществуваш никъде другаде освен там. Някой ден, когато умреш единственото, което ще остане от теб е това, което се е отпечатало в очите на хората. Нищо друго няма да е по-реално от това. И тогава, ако си се усмихвал достатъчно хората ще кажат, че са познавали един смел/горд/щястлив човек.
Какво? Кой ли? Ти си бил щастливия човек. Не ме ли слушаш какво ти говоря? Кой бил този щастлив човек. Хей сега ще ви запозная. Само почакай.
Усмихвай се! Хайде усмихвай се, говедо! Какво си ти? Животно ли си ти? Не разбираш ли какво изпускаш? Еуфорията на живия живот! Ако не се усмихваш самото щастие ще те подмине. Къде си ти? Къде си? Затворен в главата си, само едно има значение, желанията, потребностите. Задник си ти. Само за себе си мислиш. Усмихни се ти казвам! Няма да се занимавам само с теб, усмихвай се! Веднага! Сега ще ми плачеш ли? Като дете плачеш, като бебе. Как ще те накарам сега да се усмихнеш бе, спирай веднага дявол да те вземе. Ще те пребия, спирай веднага! СПИРАЙ ТИ КАЗАХ!
Спря ли най-сетне? Какво ти има на ръката? Ще зарастне накриво, но какво от това. Голяма работа, един пръст, няма да ти трябва чак толкова, лявата ръка е. Така става като ме ядосваш. Сега, да се върнем на темата. Какво ти става, защо трепериш пък сега? Ти си невъзможен! Изобщо си невъзможен! Ще спреш ли или ще ме караш пак да си изпускам нервите? Ще спреш или ще ме караш да ти покажа какво е болка. Истинаска болка. СПРИ ТИ КАЗАХ, ЖИВОТНО!!!
Спри! Млък! Нищожество такова, спри да бъдеш такова дете. Спри да страдаш, бъди човек. Бъди щастлив, дявол да го вземе. Стани, не се въргаляй! СТАВАЙ ти казвам. Ставай! Не викай! Никой няма да чуе и да викаш. Викай тогава, копеле, викай щом искаш. Викай аз ще удрям още по-силно, за да спреш!
Спря ли? Най-сетне. Научи ли си урока? Точно така. Погледни ме в очите сега. Погледни ме! Точно така, слушаш ли ме? Искам от теб да се усмихнеш. Точно така. Добро момче. Сега кажи "искам". Хайде, кажи го. Лесно е. искам.
Need #2
"In order to play i need something outside of myself"
Колко често ти е необходимо признание, предмети, възхищение, телевизия, храна, видеоигри за да се почувстваш по-добре?
Забавна е концепцията за "шопинг терапия", но до колко тя е просто съвременнен начин за справяне с тревожността и доколко сериозен проблем в друга област?
Забавна е концепцията за "шопинг терапия", но до колко тя е просто съвременнен начин за справяне с тревожността и доколко сериозен проблем в друга област?
Приемаме начина по който в днешно време хората подреждат ежедневието си (или то подрежда тях).
Приемаме, че гледането на телевизия е нормална част от детството. Приемаме, че захарта, която ядем е няколко десетки пъти над нормата за човек от преди 100 години. Приемаме, че ежедневието ни е пълно с висене пред комютъра за да "разпуснем". Много неща приемаме. Такъв е живота, трябва да се примириш с нещата, които не можеш да промениш.
Приемаме, че гледането на телевизия е нормална част от детството. Приемаме, че захарта, която ядем е няколко десетки пъти над нормата за човек от преди 100 години. Приемаме, че ежедневието ни е пълно с висене пред комютъра за да "разпуснем". Много неща приемаме. Такъв е живота, трябва да се примириш с нещата, които не можеш да промениш.
На мен ми е интересно как знаеш какво можеш и какво не можеш да промениш след като нито веднъж не си се опитал да видиш колко всъщност зависи от теб, да се опиташ сиреч да промениш нещо.
"Нищо не се променя, човече"
А ти си се утрепал да го промениш ли? Кога? Между ежедневното ти мрънкане и самосъжаление и вопли, че никой не те приема такъв какъвто си?
Но да се върна на приемането.
То е като национален спорт. Един друг национален спорт изглежда като, че противоречи на този на "приемането". И той се титулова с името "Оплакване".
-- Именно! Как може да се оплакват хората и да приемат едновременно? Противоречиш си. Ха!
На пръв поглед тук си много прав. Защото, да, няма как да прави човек и двете - да не е съгласен и да е съгласен. Освен ако нещо не пропускаме. Да приемем за момент, че има нещо лъжовно в изгледа на нещата. И можеш сам да се досетиш кое точно от двете всъщност са празни приказки. А и как звучи това "оплакване"? За това, което трябва да го направи противоположно на приемане, трябва да е "БУНТ". Напротив, в него се дочува една примирена нотка, на загубилия от раздаването - "ние сме си такива, няма никога да се оправим". Ние, ние, ние. Приели са те хората, че са си такива. Тъжно, но вярно. Няма промяна, няма оправия. Проблема най-вероятно е че някой друг не ги е приел такива каквито са. Нещастни малки пакостници. Като несретни циганчета бродят по света и никой не ги приема. Те сами не са се приели. Но между двете няма връзка. Ако имаше щяха да я видят. Нали?
Несправедлив свят е това, не ги е интегрирал тия иначе толкова трудолюбиви и толерантни хора. Нищо, че те не си работят по проектите и крадат парите. Нищо, че не си спазват законите. Нищо, че са корумпирани и на никой не му се работи, а и те сами си го казват. Въпреки всичко това, трябва да се направи една политика в световен мащаб за българите. За да могат горките да се интегрират. Да им дадат къщи и права. Да ги интегрират сред цивилизацията.Ще стане тогава, няма как да не стане. Като им го направят отвън. От вътре няма как да стане, щото отвътре няма нищо. На какво да стъпиш за да подаваш отвътре навън? Най-много да се подхлъзнеш и да пропаднеш още по-навътре. Трябва някой да ги натъпче отвън. Кой ще да е този, дето ще го направи? Ами как кой? Някой тъпкач. Ще дойде и ще тъпче, тъпче и ще си иде. Обаче по едно време българина ще се огледа и ще каже "Къде ми отиде тъпкача бе? Защо не се връща?" И тогава ще реши, че ако не го тъпчат постоянно, може би го използват? Може би тъкпача не му желае доброто, щото го кара да заема неудобни пози. И не е постоянно наоколо. И като, че и на тъпкача му е гот. О, да. Сега всичко е ясно. Той го използва, какъв тъпкач е той, ако не си прави кефа на чужд гръб? Те всички са такива. Българина знае това много добре го знае, защото и на него ако му дадат да тъпче той знае какво му е в главата. И чии нужди задоволява.
--Но какво общо има това с основната идея? Темата ми бяга.
Темата може и да ти бяга, но темата си е тук. Има неща, които може и да не виждаш, но все пак ги има.
Приемаме за основен национален спорт "приемането", а не оплакването. Защото видяхме, че неговата тежест в общ план е най-значима. Забелязваме дори, как хора, които познаваме, съседи и приятели започват все повече да променят образа си. Ушите им растат, за да могат по-добре да чуват живота си, за да го приемат по-добре. Устите им растат за да могат по-лесно да приемат захарта на живота. За да могат да поглъщат всичко и да не трябва да го дъвчат. Нищо не трябва да се дъвче, това би означавало да се промени, а кой знае какви ужасни комбинации може да се получат! Коремите им и те порастват и стават като големи чували, които ако не са пълни се влачат по земята и си ги настъпват. Неудобни са им, не може да ходиш като една голяма шушулка и всички да ти гледат празния търбух все пак.
--Защо пък захарта? Защо не "солта на живота"?
Не солта. Солта е обратната метафора на захарта. Захарта, не е матофора за живеене, тя е метафора за бавна, но приятна смърт, за дрога, за бавно самоубийство, за изкуствен стимулант, за успокоително, за антидепресант.
Големите усти и големите уши стават целесъобразни от еволюционна гледна точка. Човека се превръща в един голям приемник. А приемника има за единствената raison d'etre - да приема. Да поема отвън навътре.
Какво става, ако няма какво да приема? Ако трябва да съществува без предаватели? Как ще съществува едно такова творение, ако няма кой да му налага и предлага? Да му забранява, да го ограбва и да му продава? Ако няма кой да го бие и да го храни? Ще трябва сам да се бие и да се храни. Ще трябва сам да си налага и да си забранява, да си продава и да се ограбва.
А в условията на предаване и приемане, как се живее? Каква е вътрешната динамика на това създание и как то функционира в света на образите и кратките послания?
Тук ще те разочаровам, ако очакваш някакъв много сложен процес. Защото никак не е сложно. Нещо е празно и иска да се напълни. И някой (който иска джобовете да си напълни) му подава, а тоя първия взима и тъпче. Тъпче в търбуха. Тъпче в гардероба, тъпче в касата, тъпче в устата, тъпче в празното, тъпче където е празно. За да се почувства за миг пълен. Ценен. Оценен. Иначе не може да се понася. Не може да се трае и 5 минути празен, сам, без подкрепата на предметите протези. Толкова е празен, че се образува вакум в него. И толкова силен вакум, че външната черупка почва да поддава, да се пропуква и застрашава да имплодира. Да се пръсне на съставни части, но не като една супернова, защото суперновата е красива, и защото суперновата е ново начало. Когато черупката се пръсне, не остава нищо красиво. Не започва нищо ново. Нищо ново, което да е живот. Хитиновата обвивка на хлебарката може да служи за красива метафора, ако се насилиш да мислиш за пеперуди. Но ако си размазал една хлебарка, нищо красиво няма да излезе.
От къде идва тази постоянна нужда от нещо външно, което да запълва?
Има една категория психични разстройства наречена гранично личностово разстройство. Нова е защото до преди няколко години е била рядкост. До преди 100тина години хистерията е била много популярна, а сега никаква я няма. Сега обаче, повечето хора имат черти на гранична патология. Превърнало се е в част от съвремието ни. Искаме или не, от малки ни учат да ценим не качествата си, а дрехите си, косата си, играчките си. Ценността на човек, идва от вътре..шността на портфейла му.
Учат ни, че е красотата е в сърцето. Но ако сърцето не е златно, значи не е достатъчно красиво. 24 карата, иначе не достатъчно красиво.
Какво е обаче граничното растройство?
Нека за край, да възпроизведа един разговор с мой познат и даже приятел по един не много красив начин.
Да го наречем Киро.
Извинявай, Киро.
-- Кире, брат ми, ти си ебаси гъза! Спри да си гъз за малко, поработи над себе си, моля те дай да се оправим, все пак и психолог, викаш, че искаш да ставаш.
-- Брат, аз съм се родил гъз. Приеми ме какъвто съм. Защо аз да се променям, а ти да не ме приемеш със всичките ми неприятни черти? Защо ти да си прав? По-красиво е да сме различни.
-- Киро, света не е направен за да те приема и за да съществуваш с него трябва да играеш по правилата понякога. Не може да чакаш да те хранят и да те бършат само щот си се родил гъз, разбираш ли? Трябва да се научиш сам. Това се нарича да работиш върху себе си.
-- Критикуваш ме, не ме разбираш, няма значение.
А в условията на предаване и приемане, как се живее? Каква е вътрешната динамика на това създание и как то функционира в света на образите и кратките послания?
Тук ще те разочаровам, ако очакваш някакъв много сложен процес. Защото никак не е сложно. Нещо е празно и иска да се напълни. И някой (който иска джобовете да си напълни) му подава, а тоя първия взима и тъпче. Тъпче в търбуха. Тъпче в гардероба, тъпче в касата, тъпче в устата, тъпче в празното, тъпче където е празно. За да се почувства за миг пълен. Ценен. Оценен. Иначе не може да се понася. Не може да се трае и 5 минути празен, сам, без подкрепата на предметите протези. Толкова е празен, че се образува вакум в него. И толкова силен вакум, че външната черупка почва да поддава, да се пропуква и застрашава да имплодира. Да се пръсне на съставни части, но не като една супернова, защото суперновата е красива, и защото суперновата е ново начало. Когато черупката се пръсне, не остава нищо красиво. Не започва нищо ново. Нищо ново, което да е живот. Хитиновата обвивка на хлебарката може да служи за красива метафора, ако се насилиш да мислиш за пеперуди. Но ако си размазал една хлебарка, нищо красиво няма да излезе.
 |
| източник на живот |
От къде идва тази постоянна нужда от нещо външно, което да запълва?
Има една категория психични разстройства наречена гранично личностово разстройство. Нова е защото до преди няколко години е била рядкост. До преди 100тина години хистерията е била много популярна, а сега никаква я няма. Сега обаче, повечето хора имат черти на гранична патология. Превърнало се е в част от съвремието ни. Искаме или не, от малки ни учат да ценим не качествата си, а дрехите си, косата си, играчките си. Ценността на човек, идва от вътре..шността на портфейла му.
Учат ни, че е красотата е в сърцето. Но ако сърцето не е златно, значи не е достатъчно красиво. 24 карата, иначе не достатъчно красиво.
Какво е обаче граничното растройство?
Нека за край, да възпроизведа един разговор с мой познат и даже приятел по един не много красив начин.
Да го наречем Киро.
Извинявай, Киро.
-- Кире, брат ми, ти си ебаси гъза! Спри да си гъз за малко, поработи над себе си, моля те дай да се оправим, все пак и психолог, викаш, че искаш да ставаш.
-- Брат, аз съм се родил гъз. Приеми ме какъвто съм. Защо аз да се променям, а ти да не ме приемеш със всичките ми неприятни черти? Защо ти да си прав? По-красиво е да сме различни.
-- Киро, света не е направен за да те приема и за да съществуваш с него трябва да играеш по правилата понякога. Не може да чакаш да те хранят и да те бършат само щот си се родил гъз, разбираш ли? Трябва да се научиш сам. Това се нарича да работиш върху себе си.
-- Критикуваш ме, не ме разбираш, няма значение.
Pornography
Разликата между споделянето и ексхибиционизма, е че второто се прави пред тълпи от непознати хора, докато първото сред затворен кръг от близки хора.
Ако се окаже, че нещо ти липсва, не казвай, че не съм те предупредил.
Before I Die
Candy Chang is a public installation artist, designer, urban planner, and co-founder of Civic Center who likes to make cities more comfortable for people. Enjoy her work here.
Истината и нейните деривати
Истината е, че..
истината е, че на никой не му пука за истината, защото е по-добре да гледаме индивидуално на нещата и да се надяваме, че тук там, ще намерим една обща истина. Случайно, непринудено ще се натъкнем на някой, който ще сподели нашата си истина. И ще се роди едно ново приятелство, което ще тече по истината като по топла пъпна връв и ще ни създава приятното усещане, че разбираме и че ни разбират. Че сме свързани. Какво повече ни трябва за да сме щастливи? Освен една поделена истина. Или две или повече.
Един хубав ден се оказва, че тази обща истина е грешка, плод на неразбиране. Че току виж си споменал пак истината, вече не е желателно, защото вече не е истина, вече е лична гледна точка, която трябва да си запазиш за себе си от уважение към другия. Да му спестиш един разговор за истината, че току виж сте разбрали друга истина, която не искате да знаете, ама никак, защото е по важно да имаш усещането за разбиране, отколкото да се разберете наистина. И така, истината, вече не е истина, тя не е и никак топла вече, изстинала е истината, станала е илюзия, а това в главата ти, то не е истина, то е мнение. Всеки си има право на такова, всеки може да го изказва, никой не може да го налага, щото не бива. Нередно е. Да изказваш мнението си повече от веднъж, не дай боже да се опиташ да влезеш в разговор на теми за истината е извън допустимото. Изведнъж истината е табу, което или го има или го няма и ако го има можеш да го срещнеш помежду определени групички хора, двойки, тройки, повече от тройки вече са истински късметлии, щото голяма истина са си отгледали. Обаче, колкото по голяма става истината, колкото по прекрасно се е разпъпила, толкова повече листенцата и венчелистчетата почват да се разклоняват и трябва да се подрежат. Но тук някой решава, че иска или да запази някоя ново клонче или иска поне да си го отнесе удома и да го сложи във ваза. Обаче. Човека с ножиците идва и вика нещо. И санкционира и си иска обратно клончето за да го кремира.
Не бива така, не може да се отглеждат самички истинни стръкчета тъй. За какво ни е тая истина на нас, ако не да ни пази от отцепление. Парадоксално е, недейте така.
А за какво са ни на нас собствени истини? В които само ние си вярваме? Че се и гордеем с тях. Някакви построения в зания двор, които викаме съседите да видят, гордо се подмисхваме и пак бързо покриваме. Съседите остават леко смутени, не са сигурни какво са видели, но е по добре да не мислят за него, защото личната истина е като личното бельо. Всеки си има лично такова, хигиенично е да го имаме, признак е на здраве и културност, и никой не обича да пипа чуждото бельо. Е по принцип де.. има всякакви хора.
Има и такива извратеняци, дето ровят защото им харесва, да пипат и да душат бельото на другите. И те са хора. Че даже и полза може да има от тях. От там много неща могат да се разберат, бельото. Много химична и органична информация може да се извлече от там. И да се види, какво го храни този човек, какво му тежи, какво му запречва пътя към щастието. Но да не се спираме само на интроективните станали проективни дейности. Да не забравяме душата. Тя също си личи по бельото. Можеш да разбереш, колко често човек си отпуска душата. И дали сам или с някой друг. Може да има следи от чужда душа по бельото му. Предполагаме, че тогава този човек е още по-щастлив, че освен че обменя душата си, обменя и истината си с някой. Но само предполагаме. Защото наличието на душа по гащите на някого, не значи винаги, че а) той има такава и б) че се обменя и нещо друго. Не, душата е само химия, а другата душа, за нея само гадаем.
Истината е, че истината от десетилетия вече не е ценност. Истина звучи вече, като "световен мир" или "смисъла на живота". Кой да я търси, на кой да я показва? Кои са тия смели рицари в днешно време, които я търсят истината, ама не я търсят в гащите си, не я търсят и в чуждите гащи. Кои са тия кръстоносци на реализма? Които и да са, малко са, а и тези от тях, които остават незабелязани понякога много се ядосват и започват да хвърлят на хората по очите, току виж, нещо влязло, щом те така и така не могат да видят, поне да им го вкараме насила, после току виж са поели нещо и доброволно.
Трудно се преглъща истината. Аз обаче, малко се съмнявам, че всяка трудна истина се преглъща изобщо. Истината е като съвестта. Или я имаш и приемаш всичко което и съответства, или я нямаш и само се мъчиш да си я вкараш, докато не се осъзнаеш и не разбереш, че не ти се иска чак толкова.
Истината е като секса. Имаш полза от него само, ако го желаеш. Ако не го желаеш, някой друг има полза. Ако и двамата не го желаете, то някой трети има полза или пък ако и трети няма, то нещо сериозно се е сбъркало.
Хората, обаче, аз живея с това убеждение, не са толкова прости същества.
За да има смисъл от бельото то трябва да се сменя. Някои хора обаче не искат си го сменят. Държат на него, както костенурка държи на корубата си. Те казват, "утре ще го сменя". Казват го всеки ден. "Аз имам толкова много бельо в гардероба, виж пълно е". И наистина е пълно. Ама никой не го носи. И тук нещата заприличват малко на една от притчите в книжките за само-помощ и разказите на Куелю. Човека, който не си е сменял гащите от години един ден разбира, с тих ужас, с тайничко облекчение, че гащите му са се вкостили и нямат сваляне повече. Че са му станали като втора кожа, а гардероба с бельото вече има ново приложение. Ще си го носи отгоре. То старото, вече никой не може да го различи от другата повърхност на тялото му. Обаче, тук извода не е, че ако се понапъне малко и гащите му ще паднат за да се разлетят пеперуди от задника му. Точно обратното.
Абонамент за:
Публикации (Atom)