Да се учим от пациента Патрик Кейсмънт
"Във всеки консултативен кабинет трябва да има двама доста уплашени хора: пациентът и психоаналитикът. Ако не са такива, човек се пита защо въобще се заемат да откриват онова, което всеки знае."- Бион
Да цениш собственото си незнание е цяло изкуство. За някои е по-лесно, за други не толкова. Самата тема ме развълнува напоследък в един разговор с колега, който беше убеден, че колкото по-бързо се ориентираш в ситуацията с пациента, толкова по-добре е това и за теб, и за него. Тук трябваше да го прекъсна и да го питам, как това е по-добре за пациента? И дали това бързо и "ефективно" майсторско класифициране на пациента не служи за да се почувства той самия по-сигурен, за да се справя със собствената си тревожност и страх, че не е компетентен, че не знае какво има пред него, че не е достатъчно добър за да знае? Отговорът беше, че това било полезно и за двамата, но най-вече за пациента, защото той, пациентът, имал нужда да види, че насреща специалиста разбира каква е диагнозата и бързо може да демонстрира компетентността си.
Няма съмнение, че има пациенти, които идват и заявяват открито, че искат да знаят какво им има и искат да им го "оправят" колкото се може по-скоро. Което за един поведенчески подход в психотерапията е напълно нормално, защото и самия терапевт (включая моя колега) мисли по същия начин. Приоритет е да има таблица с категории, да се направи ясна диагноза, да има план за действие и да се процедира точка по точка.
Обаче, когато говорим за психоанализа точно този тип заявка обикновено дава на терапевта информация за това как човека, който идва при него гледа на собствения си психичен живот. Като нещо, което някой друг - специалистът, всемогъщият терапевт - ще направи с техниките, в които е обучен (някакви, неясни и мъгляви техники), а най-важното е да го оправят, а как, не е негова работа. Фармакологичното лечение също не изисква никаква активност от страна на пациента, освен да си спазва часовете за приемане на хапчетата. Зъболекарите също не искат от теб да се разбираш от стоматология или да откриваш сам кариеси и пулпити. По тази причина психотерапията (психодинамичните й разновидности) се отличава от останалите интервенции. Активността не е само от едната страна. Пациентът е необходимо да се ангажира с проблемите си и да е готов да работи с тях. Колкото по-отдалечен е той от собствения си вътрешен свят, толкова повече психотерапията за него има значението на външна намеса. Хората с най-голям потенциал да работят с психичната си продукция не са тези, които очакват външната намеса да поправи повреденото.
Когато работи с всеки различен пациент, работата не се превръща в еднообразна рутинна процедура по оценяване, асоциации, мълчание и кратки интерпретации, психоанализата е изкуство. Изкуство, в което собствената тревожност на терапевта е необходима и нейното изтърпяване е нужно за намирането на подходящият подход за всеки различен случай.
Кейсмънд е психоаналитик. Книгата му, писана през 1985/1990 (включва две негови книги, писани през посочените години, а първото и издание в този вид е от 1991) и е насочена към всички помагащи професии в това число и социалната работа, за което може би има значение опита му като социален работник преди да стане психотерапевт. Написана е на достъпен език, разбираем за повечето хора. Неясните за лаика термини в книгата са обяснени с опростени думи той успява да предаде дори сложния процес на терапевтиране и саморефлексия на аналитика, така че да е разбираем за сравнително широк кръг от читатели, без да се превръща в опростенческа теория за редуциране на психоаналитичното знание до общоприети схващания от популярната психология. Също така често цитира Бион, Уиникът и Клайн, което ясно показва и неговата теоретична ориентираност сред многото школи в психоанализата.
Ако искаш да участваш в инициативата на ЛИК и си имаш собствен блог - http://liikk.wordpress.com/2010/06/30/blogs/
Абонамент за:
Публикации (Atom)