значи нищо няма да анализирам щото се оказа, че не съм в настроение, обачееее сънувах още два които определено си заслужават вниманието.

Първия е че съм в някакъв град, в който не съм бил преди, в някаква сграда. Трябва да изляза и навън е пълно с хора, с мен е онзи прочут съквартирант за който някога писах и писах какъв идоиот е. Не си спомням инициала му тогава, но даго наречем Х. "Хъ". Та Хъ трябва да дойде с мен, той май по добре познава града. Излизаме и тръгваме нанякъде и за да подминем народа в който трябва да се блъскаме, той влиза през разни други сгради, от един вход влиза от друг излиза и пак на съшата улица се появяваме, но сме заобиколили тълпата. По едно време обаче, влизаме в поредната остъклена висока сграда и се качваме по стълбите. Аз предполагам, че по някое време ще слезем и ще се озовем пак на улицата. Обаче не. Продължаваме по стълбите, от етаж на етаж и по едно време разбирам, че той изобщо не ме води никъде, ами си отива по негови работи, а аз само се влача след него. Разбирайки това аз се отказвам да се върна и продължавам напред. Не знам къде съм и рискувам да се загубя. Продължавам след него, но разбирам, че се намираме във сграда,която се състои само от 4 много високи стени, от синьо стъкло, които заграждат една безкрайна четириъгълна стълба, която се вие като спирала нагоре и все нагоре. между етажите няма дори площадки, няма вече дори етажи, само една стълба заградена със 4 стени. (за пореден път сънувам стълба, и пак заградена отвсякъде.) Още нещо - оказва се, че в началото на изкачването, аз съм слагал на всяко стъпало по една моя книга, като всяка следваща книга застъпва предната малко. Получава се така, че не може да се стъпва много по тези стъпала и трябва да разбурам книгите, ако реша да мина от там.

В следващия момент съм си в нас и говоря с баща ми. Някак си съм се върнал в нас, но книгите ми сега до една са там на онова спираловидно квадратно стълбище и не знам как да намеря това място. С всяка изминала минути рискувам някой да ми вземе от книгите. Или да ги повреди. така се събиждам от този.



Следващия е доста забавен. Но не помня почти нищо от началото му. Знам че съм пак с баща ми и сестра ми и още някой. В началото имаше с мен момиче коетоми беше приятелка. Но тъй като се чувствах толкова объркан от целия шарен и шантав свят в който се намирам вниманието ми беше само върху баща ми, който ми говори на къде трябва да вървим, какво трябва да правим и какво е цялото това място. Момичето съвсем го забравих. В един момент се катерим нагоре по един склон...а забравих да спомена, че целия свят беше шарен и пълен с много цветове, земята беше от най рализнчи повърхности, като в момента изкачвахме склон от червено кадифе с тък там пришити жълти ивици. Шевовете бяха от дебел черен конец. Изкачвайки се, едва едва напредваме, хващам се за някакъв ръб пред мен, набирам се и том горе имаше някакво малко същество... което ми говореше нещо. Познавах го и си мислех че отдавна не съм го виждал. Вече май се бяхме качили и баща ми казва: опаа аз май забравих момичето.. отваря един огромен куфар и поглежда вътре. то момичето май е умряло. и ме гледа. В куфара има момиче, което наистина е умряло. аз се опитвам да си спомня коя е и си спомням, че в началото на съня съм бил с момиче, което ми е било повече от роднина, както са всички останали в съня. какво чувствам.. очудвам се че съм забравил за нея. и там се събуждам

тая вечер ще се опитам да анализирам един мой сън със всичките отегчителни подробности и (почти) всичките болезнено лични асоциации ... stay tuned

here

жив или поне каквото е останало.
Мисля, че се примирих с това колко имам и колко получавам. Поне за сега. И ще остана жив. Поне още известно време.
Мисля, че за всеки има неща, които го държат. На повърхността. Неща които ти дават нещо - чувството, че някой те обича, че си струваш. Някои ги имат в повече от други. Тези, които ги нямат се справят както могат. Със каквото могат. Борят се за повърхността, ужасени от всичко отдолу. Може би с основание - на всяко действие има равно по сила противодействие. Други се научават да преживяват и в двете състояния еднакво добре, без да се самоунищожат или да изпадат в ужас.
Аз май се примирих за сега с това което имам и това, което нямам.
Имам миризма на цигара по ръката си, колкото и да мразя тази миризма, тя е нейната цигара. Даде ми да я подържа на спирката, докато си късаше билетче от талона. Прави го за втори път. Имам малка и вредна част от нея, но е нейна и малко или малко моя. И знам, че това не е просто малка услуга. Защото е малко повече. Малко повече.
Бяха доста колоритни няколко дни. Няколко пъти ми казаха, че не ставам по разни критерии и пак съм тук и няма да се самоизям. Останах отново сам и дори съквартирант си нямам. Ново начало? или края на поредното такова. Все ми е тая вече.
Дали е заради цигарената миризма? Или е нещо повече?

go away you..

I got that thing about crazy bitches. They just pop up in my life like that. They are interesting for a while. Strange, crazy awkward, mad, sassy, eccentric creatures. And single too. And then they annoy me as hell. Ah what is wrong with you? More like what is wrong with me? And I can't stand the sight of them anymore. I hate you crazy bitches, go the fuck away and stop being so interesting!

An ordinary breakfast ...

Dr Breakfast from pizzaforeveryone on Vimeo.

it just hit me

вдъхновението това. Ето НА! имах неблагоразумието да попитам едно момиче за малък съвет относно друго момиче. Да точно така, питах какви са ми шансовете според нея. Е понякога човек се чуди от къде му идва. Сигурен съм, че всеки от вас уважаеми читатели познавате определен тип хора, които имат изумителния талант да ти бъркат в здравето. Особено, ако малко по рано по крайно загадъчни космически закони този човек е успял да ти направи добро впечатление. Не, на вас това не може да ви се случи, само аз си ги слагам тия, признавам си, имам го това. Но да предположим, че всеки знае онези хора, които като че са като всички останали, а и много сериозно се стараят да изглеждат такива, са в непосредственото ти обкръжение. И трябва да говориш с такъв човек, който някак си просто ти пощипва надбъбречните жлези с лекота, някак небрежно предизвиква миелинова корозия в мозъка ти в рамките на няколко минути.
Повечето хора някак си се спасяват и не стоя много около тези познавачи на ..казах ли, че те обикновено знаят, ако не всичко, знаят поне как са устроени хората? Какво искат и какво ги движи и всичко човешко, да знаят отлично и не се се стискат да споделят това знаниет с теб. Тук вече се разкрива основната идея на поста. Те знаят какви са хората. А аз си казах "това няма да свърши добре, но аз ще питам!" разбиране за хората... Точно толкова, колкото аз знам къде да слагам запетаи по изреченията. Нацелвам ги криво-ляво, а и съм убеден, че усещането ми за тях е по-важно от това, което граматиката има да каже по темата. Бих бил прав, ако правилата бяха писани от мен самия. Аз обаче знам, че голяма част от запетаите ми са си мои, не са праилвни и не отговарят на правилата.
Да съм знаел, беше съвета, че трябва да си сложа парфюм. Щото това щяло да окаже определящо влияние върху нейния избор. Извода - bitches love perfumes! Това трябваше да е окончателния извод. А логиката в това, логиката била, че тя горката била забелязала как приятелите и много повече ги желае, когато били с парфюм...
Не спирам да се удивлявам на разбиранията на някои хора. За хората. Аз защо си мисля, че хората са разумни същества?
Някои са. Други не са. Трети дават надежда, че може и да са. Четвърти ти отнемат всяка надежда, за тях и за цялото човечество и бъдещето му.

Това ли е наистина всичко, което човек прави за да впечатли някое момиче? Да, ако е в 5ти клас.

един от онези постове които започват с това как сядам за да напиша нещо и тогава нанадейно коментирам единствено това, което се каня да направя и не казвам нищо ...

всеки ги може тези. но какво пък, всеки има право да води монолози от тези със въображаемите си читатели или просто със себе си.
аз си водя блог по единствената причина, че както по всичко личи, не винаги има на кой да говоря за нещата които ме вълнуват. или просто съм самотен. или пък единствения с който мога да го споредя е тъп като гъз. е, това по рядко се случва вече. като че ли малко повече вярвам в хората и малко по малко смятам себе си за толкова умен. това не е задължително да е хубаво, не бързайте да се радвате. може да не ми понесе. разбира се никой не знае за какво точно говоря а и както знаем, това е едно хубаво нещо за един (полу)анонимен блог.
 живота е страшно нещо. никой не го иска това животно, каквото и да ми говорите, всеки бяга от нещо. но това е само защото те по добре са се скрили. за мен отговора на голямата дилема ОТ или КЪМ е "няма КЪМ, ако няма ОТ - а ако има ОТ, то КЪМ вече не си струва вниманието".

ех, живота, живота. едно нещо му признавам - ужасяващо шарен е. Мармалад.