into the fog

Ето отново ми се случи приключение. Не се случи нищо невероятно. Но бях в Бенковски, един квартал на София, в който реалността вече не е от софийски тип, а от провинциален тип. Тип банички, цигани и заводи на всяка крачка. Тип старци и улични кучета, тип автобусите са 3 и всеки е на интервал от 25 минути.

 Решен да отида до важно място за важна работа се успивам с още два часа, защото е прекалено студено извън леглото, а не мога да стана да си пусна печката. Не е чак толкова студено. Но достатъчно за да не отида на важното място с важната работа. След 2 часа трябва да отида до друго важно място, обаче малко по-важно. Мястото е в квартал Бенковски. Ако не го знаете, спокойно, тъкмо ще ви е по-интересно. Ставам в студения въздух на квартирата и се обличам с готовност за едно дълго пътуване. Не пия кафе. Не пия нищо сутрин. Освен, ако няма някъде машина с монети. Там където отивам едва ли има дори джезве. Потеглям в студа на Софийските улици. След малк повече от час слизам на Централните гробища. Оказва се, че Централен гробищен парк е различно нещо от Католически гробищен парк. Католиците си имат отделно гробище изглежда. Което е различно от централните (православни?) гробища. Означава, че ще ходя една спирка пеш. Ок, времето е приятно хладно, студа е мек, а има и лека мъгла. Приятно е за да останеш насаме със себе си. Ходя покрай една замръзнала каменна стена, през пукнатините на която изглежда, че има нещо като гробище. Стигам до Орландовци или поне онази част от него, която има репове и баничарници и пешеходни пътеки. Момичето в будката ми казва къде е спирката на автобуса, който ми трябва и си поръчвам кафе. Не обичам кафе, но понякога е приятно. Този ден е средно приятно. Пия си кафето и си търся спирката. Ето я спирката и ето го автобуса, хвърлям си недопитото кафе и се качвам без да видя на таблото коя по ред ми е спирката. Търся 60то ОУ. Търсят психолог на половин щат. Сиреч много малко пари за малко повече работа отколкото би работил нормален човек за двойно по-малко пари.
Решавам да питам шофьора дали сме подминали спирката. Ей така, когато интуицията ми казва, че май е време. Шофьора казва, че интуицията ми е трябвало да се обади две спирки по-рано. Ето че слизам на следващата и чакам автобус на обратно. Намирам се на нещо място, което мога само да опитам да опиша. Мъглата е толкова гъста, че се вижда на разстояние не повече 30-40 метра далечина, хладно е, но не прекалено. Единственото което виждам от там където слизам е че се намирам върху триъгълно парче затревена земя оградено от останки на бордюр. Не по дълго от 4 метра. улицата започва от единия край на мъглата и свършва в противоположния. Това е една от онези улици, чиито номета продължават до 227 и стават все по трудно проследими, защото никой не слага табели с името на улицата върху портите на заводи и авто морги. Бързо намирам спирката от другата страна и заставам в очакване. Зад мен има дълга ограда, която започва от единия край.. и завършва на другия. От другата страна на улицата има трева. Има и къпинаци окрасени със млечно бяа декорация от скреж. Толкова е тихо, че вече очаквам от мъглата да изплува някой лъскав кадилак с екипаж джуджета и Дейвид Линч за шофьор. В автобуса за насам имаше доста хора. Точно така както си ги представяш хората от село или от малкия град. Стари, сбръчкани и с евтини дрехи. С черни шапки в дупки. Баби със забрадки и дядовци със стари шушлекови якета с протъркани шевове.
Цигани и малки циганчета. Всичко това го има. Освен, че има и още нещо. Бабата на отсрещната седалка говори с някой, може би непознат или полу познат. Още със сядането започва. Но не е точно това, което очакваш. Не чуваш колко много се оплаква от живота и колко и е малка пенсията. Чуваш, че говори за нещо което я вълнува. Изобщо не знам какво, но чуваш в тона и загриженост, чуваш топлота. Тя не е луда. А младия циганин срещу мен е същинско олицетворение на добротата. Синеок е, грозноват, липсват му предните зъби и има някакво бяло петно по черното му яке. Но този човек сияе. Гледа с невинността на малко момченце, а когато някой сяда на седалката срещу него той се втурва да помогне с чантите, само за да ги намести по седалките и в краката си. Боже, мисля си, той е красив по някакъв толкова човешки начин. Чувам, че някакъв възрастен човек отговаря на говорещата баба. Някакво циганче е седнало срещу нея и я гледа. Никой не му обръща внимание, но и то не прави нищо лошо. Отвън се редят малки къщички с тесни сворчета и изсъхнали лози, замръзнали улични кучета и мотаещи се в мъглата мъже. Това е като село, само че тук има повече хора. И хората не искат да се озядат един друг. Този автобус е като малък хербарий такъв какъвто няма никъде другаде вече. Хората в селата не са толкова много на едно място. Имам чувството, че съм в някакво по просто време, което не е минало, но не е и настояще. Нещата изглеждат по прости, хората са бедни и живота им е малко по прост.
За нещастие от анонимната тишина изплува съвсем автобуса ми. Потегляме.
Слизам на 3тата спирка. Според таблото съм слязал на 5тата. Шофьора не спира там където никой не чака на вратата или на самата спирка. Дори и с 3те си автобуса шофьорите пак не спират по разписание... а аз дори не знам как изглежда спиракта ми. Е, отново ще чакам. Този път чакам 3 пъти повече. Някакви хора минаха покрай мен и след 15 минути наобратно. Бяха си купили някакви закуски, които дъвчеха по пътя. Зад мен отново огромен къпинак. Зад, който в един момент разбирам, че загражда двор на малка къщичка. Неизмазана малка къща, но по-която има коледна украса. Отвън. Няма мазилка, но има гирлянди. Това е страната на чудесата, как попаднах тук? Искам да живея тук, искам да взимам мизерните им пари и да живея в някоя от тези малки съборетини. Да си купувам банички и да копая в градинката отпред. Има учудващо много баничарници! Казах ви, че това е страната на чудесата!
Намирем училището и си давам документите. Жената изглежда свястна. На един от рафтовете с някакви книжа има пъхнтата книга от заглавието на която се вижда ..avai tupa.ru.
Никой не е съвършен. Дори и хората в страната на чудесата. Шофьорите им например. Или човека който продава банички, но не иска да влезе да ми продаде една защото май е в почивка. И си пие aйряна и пуши цигара. Не иска и това е. Купувам си някъв джоб и се връщам обратно към обичкния си живот. Там където не ме искат и където имам да си плащам наема, а още няма парите. Там където за да си купиш баничка трябва да обикаляш поне 1 час пеш. да видим какво ще стане на 12ти :)