ReTurn the page

Безсрамно ще кажа, че аз за миналата година съм прочел 5.5 книги. Няма да се получи великолепен пост, но нека се опитаме от това, което има в хладилника да напраим нещо специално!
Ина пожела да види какво имам да кажа по темата за книгите от миналата година и тези които си струват от тях. 

Аз имам този ужасен навик да не уважавам труда на великите майстори на перото освен, ако не са ме докоснали наистина. Нека смелите ми думи не се възприемат като накърняване на светлата памет на всички тези класици.. които имаха честа да бъдат прочетени от мен.

Добре, че е Goodreads иначе нямаше дори да помня какво съм прочел. Ето какво помни профила ми там. Според него на 21 Февруари лето 2011то съм приключил с Дъблинчани на Джойс. Ето тази грозна бяла корица, някакво старо издание:

Включва Дъблинчани и Портрет на художника като млад. 

До сега не съм чел подобно нещо, но аз не съм много по четенето на класици (макар че в плановете ми е да съм и това вече няколко години се планува). Прехваленият Джойс, неповторимият му Одисей, който самия Джойс казал, че един човешки живот нямало да ти стигне за да я разбереш тази книга. Голям самохвалко трябва да е бил тоя тип. "Е поне имаме нещо общо, може да се окаже интересен" си казвам аз и смело си купувам "Одисей" срещу 49 лева! Да се чуди човек как изобщо имам къде да живея след като си харча така парите. Та "малката" бяла книжка беше подготовката ми за Джойс, която пък ме отказа от крайната цел съвсем. 

"Дъблинчани" е сборник разкази с особена символика. На първо четене никой от разказите няма смисъл. Символиката в тях е от особен тип, доста предметна и статична. Описанията са сухи и семпли, понякога трудни за разбиране. Конотациите на символите изобщо не се усещат освен, ако не ги търсиш. А най-голямо впечатление ми направи удивителната липса на емоции у героите му. Колкото и да страдаха или да се вълнуваха чувствата им бяха като отдалечени от тях самите, описани като че са нещо странично. Подобно усещане получава човек, когато чете Поланюк. Героя изглежда най-безразличното копеле на света, повествованието е от първо лице, което още повече показва, колко близо трябва да е читателя до протагониста. И изведнъж разбираш, че героя му треперят краката от страх. Оставаш малко объркан. При Джойс нещата са по различни все пак. Но ми липсва близостта на чувствата на героя. Не мога да се идентифицирам с никой от героите, дори и с този на младия художник в яростната му битка с църковните догми, съмнението и чувството за вина. А това са ми доста близки теми. 2/5

Нещата на Карбовски...

Много от нещата вътре ги бях чел от Егоист. Което развали удоволствието доста. Но Карбовски си е Карбовски - болезнено забавен, искрен, истински и мразещ. Но също и човечен. Нещо, което не всеки може да види, защото да мразиш не е нещо, което всеки може да понесе. Нито да сложи на едно с някаква добродетел. Личното ми мнение е че същите тези хора не са наясно нито с това какво изобщо е омразата и как самите те се справят с нея. Възможно е дори да не разберат последното изречение. 

4/5

Да се учим от пациента е забележителна книга. Още се намира по книжарниците за много малка цена за размерите и ценността си. Много психоаналитични концепции са описани на достъпен език. Дори разграничението между някои защитни механизми е ново за мен като нещо, което дори в университета не сме учили. Патрик Кейсмънт не разграничава пациентите си на типове. Никъде в книгата. Не знам дали е заради публиката, за която е предназначена книгата или заради личностни убеждения. Но това е нещо, което много помага при работата с хора според мен. Избягването на класифициране на пациентите според вид психично функциониране може да помага много за правилния избор на техника и разбиране на вътрешната динамика на човек, но също и толкова може да пречи. Отвореността към неяснота е едно може би едно от най-ценните качества на човек, който работи с хора и се опитва да ги разбира, не чрез готови модели, а предимно чрез това, което субекта може да изрази. 5/5

Венера в кожи на Мазох ми беше препоръчана няколко пъти от преподаватели не само заради интерпретативната си богатост, но и заради ходожествената си такава. Мазох обаче ме разочарова много. Явно не намира за необходимо да разделя книжката си на глави или дори да слага знци за някакви паузи между случките. Героите понякога преиграваха в преиграването си. Някои постъпки изглеждаха не на място и странни. Трудно беше да се идентифицираш с който и да е от тях, дори и с главния герой. А това би трябвало да е лесно за мен, ако не си спомня някой да потърси поста за Души в окови на Самърсет. И отново въпреки, че темата ме вълнува много дълбоко (за мазохизма) стила на книгата беше достатъчно зле за да ми развали всяко удоволствие от нея. 

Надявам се че Сад ще ми хареса повече :3

1/5

Останалото са научни статии и един случай на Фройд на параноя, по който ще правят филм скоро. Както вече знаем, подобни начинания не се стремят към обективност, а към повече публика или място за изявата на нечие въображение. Не ме гледай така Кроненберг, всички знаят за кой говоря!