thm

Беше ми писнало да си стоя вкъщи и реших да се поразходя. Взех тубите и заслизах към стадиона. Там имаше два чучура изворна вода, от които наливах от години.

На входа на стадиона имаше охрана.
-- Проблем ли има? - попитах, защото срещнах затруднения да се размина с младия мускулест охранител.
-- Чакай малко, стой тука - изчезна той нанякъде
-- Ето, 'земи - подаде ми ключ - можеш да влизаш вече, когато поискаш - заговорнически ми смигна той.
-- Ако стане война, с една връзка от тия, ш' можеш да влизаш навсякъде - добави накрая
-- Ами... Благодаря... - не можех да се сетя от къде го познавам, но явно той ме познаваше
-- Само да знаеш, когат' е затворено недей идва да влизаш. Все пак никой няма вътре и, нали, опасно е. Знаеш как е.
Всъщност не знаех какво опасно има, ако вътре няма никой. Сигурно празните пространства също могат да бъдат опасни, казах си.

Продължих по алеята към чешмата, а слънцето печеше, а тубите тежаха. Забелязах нещо в тревата до пътеката. В страни от алеята имаше умряло животно, с разпорен корем. Черната козина беше започнала да се сплъстява, но червените вътрешности още не бяха изгубили яркостта си. Не това беше смущаващото, нито срягащата жега, нито вида на кръвта. А другото животно. Не можех да определя какво точно е, но знаех, че за него е непривично да яде мърша. Кротките му очи се озъртаха невинно докато муцуната му дълбаеше в зеещия към небето търбух. Зачудих се какво кара такова..това.. животно, каквото и да беше то, да се храни от трупа на друго. Спомних си смърната връзка между двете животни. Не беше ясно определена, но беше връзка наситена с недостатъчност и далечност. Но в очите му се четеше само спокойствие и срам. Акта на хранене, не беше акт на насилие, а борба за оцеляване. За самосъхранение. Убиеца беше другаде.

Стигнах до чешмата. На нея имаше малко циганче, което се миеше. Усърдно миеше ръцете си със сапун, като миеше над лактите. Когато го видях да докосва чучура, си казах дали има опасност за водата. Опитах да не мисля за това. Другия чучур беше пресъхнал. Там където се оттичаше водата само парчета от стъклоподобен материал. Колкото повече наближаваше моят ред, толкова повече се усещах, че трябва да побързам с излизането на тубите. В тях не само имаше вода, тя не беше докосвана. Ако някой ме питаше защо пълня пълни туби, щях да кажа, че водата е стара, казах си. И започнах да изливам. Зад мен имаше раздърпано и мръсно момиче с очила. Предложих и да мине преди мен, ръцете и бяха празни и мислех, че иска да пие. Тя отказа. Нямаше какво да напълни, освен корема си, помислих си, но и това не иска.
 Изпуснах капачката на едната туба докато я изливах и момичето започна да ми се смее. Излях едната туба и започнах да я пълня, като ползвам една чаша. Пълнех чашата и наливах в тубата.
Трябваше да я увия в черен найлон, за да не трябва всички да виждат водата. Не се знае какво може да има в една туба, а колкото по-малко знаеш, толкова по-страшно е. Какво ли ще помисли охраната? Дали ще иска да я провери?
Почнах да пълня другата туба. Какъв късмет! От там сега течеше сайдер. Това е чучура за сайдер, а другия беше за вода. Другия беше потекъл и сега имаше два.

Циганчето до мен си играеше с капачка. Показа ми я безмълвно за да участвам и аз. В нея беше натиснало с палец един скакалец, който не можеше да се измъкне от там, но беше жив и само чакаше да спре да бъде интересен за да може да си отдъхне. Отказах му, но видях, че това е моята капачка. Трябваше да си я взема от него.
Взех си я, но капачаката беше мръсна от играта и ядосано почнах да я търкам с вода. Тясно ми беше, якето ми беше тясно, тубите ми бяха станали огромни, а времето напредваше. Досадно малко келеме, трябва и неговата капачка да мия сега! Продължих да наливам с чаша. 

 *

Телефона ми иззвъня. 

--Да? 

беше майка ми, съобщаваше ми, че "сестра ти замнава за Америка"

чашата, чучура, тубата, пълня докато говоря

"Америка сега имат голямо събитие. Президент ще си имат, празник е"

тубата, чашата, чешмата, отново чашата, отново тубата

"Ние с баща ти също ще ходим, без пари е всичко"

чашата, туба,вода,чаша,туба,чаша,чаша,вода

От някъде се появи Д. Д. както винаги прелестна с очарователната си усмивка. Обичах как се държи с мен. Винаги беше толкова мила. Сподели веселата новина, че тя и пряятелката и ще ходят в Америка! И без пари е всичко, а те имат празник! Какво става с тази Америка? Всички отиват в Америка! Добре, честито да им е. 

-- Дамм, мерси. Между другото, всеки може да отиде. Хайде, аз ще тръгвам.

-- Чао Д. Честито...- помахах и аз.

Америка значи. И всеки може да отиде. Всички са тръгнали натам. Без пари е! Кой бе изпуснал такава възможност. 

Тогава разбрах колко много хора отиват в Америка, а мен никой не покани. Преди Д., да изчезне от погледа ми подхвърли:

-- Защо не дойдеш и ти?

-- Защото никой не ме покани - подвикнах на Д. която вече не можеше да ме чуе, защото се беше отдалечила.

 Не можах да издържа повече. Запратих чашата със сила по посока на мългата, в която Д, изчезна, но в посока различна от нейната, за да не я нараня случайно. Проклетата чаша дори не се счупи, а само издрънча в земята и отскочи! Никой не ме покани, никой не искаше да отиде с мен в Америка. Разплаках се.
Около мен имаше хора, всичките непознати, събрали се около чешмата. Стари и млади, сега гледаха мен. Видях, че сред тях е и Р. който смятах за приятел. Той не знаеше какво да каже. Но плахо ми каза:
-- Аз да те питам ли защо плачеш? Не искам да бъда като някой лекар, който да гледа на теб като на болен, за това няма да те питам...
Гняв ме обхвана още повече към невежеството на Р. и жалкия му опит да бъде полезен. Несподобен да окаже подкрепа дори, когато човек стои насреща му и плаче, той ми изтъква дистантността си като добронамерена.
-- Майната ти Р.! Но благодаря за загрижеността, здравето ми е цветущо! Нямаш причина за притеснение. - не спирах да плача.
-- Всеки отива в Америка рано или късно. Не можеш да направиш нищо за това. Без пари е!
Погледнах от къде идваше гласа. Дългурестият човек с пуловер с кръпки на лактите и пъпки по цялото лице дори не ме гледаше. Гледаше в мъглата, където изчезна Д.

*

Вървях по нощните улици в унес и самосъжаление. Бях сам, изоставен и единственото, което ми оставаше бяха улиците. Срещу мен имаше голямо кръстовище. Чаках червения светофар да отмине. Улицата, асфалта, черен и лъскав се простираше напред и встрани, плъзгайки се по целия пейзаж, преминаващ отвъд ръба на кръстовището и спускайки се надолу и надолу в ноща. Отдолу и напред в далечината бяха светлините на града, искрящо жълти и топли. Почти бях спрял да плача. Ноща беше толкова ясна. И толкова опасна.