thm

Беше ми писнало да си стоя вкъщи и реших да се поразходя. Взех тубите и заслизах към стадиона. Там имаше два чучура изворна вода, от които наливах от години.

На входа на стадиона имаше охрана.
-- Проблем ли има? - попитах, защото срещнах затруднения да се размина с младия мускулест охранител.
-- Чакай малко, стой тука - изчезна той нанякъде
-- Ето, 'земи - подаде ми ключ - можеш да влизаш вече, когато поискаш - заговорнически ми смигна той.
-- Ако стане война, с една връзка от тия, ш' можеш да влизаш навсякъде - добави накрая
-- Ами... Благодаря... - не можех да се сетя от къде го познавам, но явно той ме познаваше
-- Само да знаеш, когат' е затворено недей идва да влизаш. Все пак никой няма вътре и, нали, опасно е. Знаеш как е.
Всъщност не знаех какво опасно има, ако вътре няма никой. Сигурно празните пространства също могат да бъдат опасни, казах си.

Продължих по алеята към чешмата, а слънцето печеше, а тубите тежаха. Забелязах нещо в тревата до пътеката. В страни от алеята имаше умряло животно, с разпорен корем. Черната козина беше започнала да се сплъстява, но червените вътрешности още не бяха изгубили яркостта си. Не това беше смущаващото, нито срягащата жега, нито вида на кръвта. А другото животно. Не можех да определя какво точно е, но знаех, че за него е непривично да яде мърша. Кротките му очи се озъртаха невинно докато муцуната му дълбаеше в зеещия към небето търбух. Зачудих се какво кара такова..това.. животно, каквото и да беше то, да се храни от трупа на друго. Спомних си смърната връзка между двете животни. Не беше ясно определена, но беше връзка наситена с недостатъчност и далечност. Но в очите му се четеше само спокойствие и срам. Акта на хранене, не беше акт на насилие, а борба за оцеляване. За самосъхранение. Убиеца беше другаде.

Стигнах до чешмата. На нея имаше малко циганче, което се миеше. Усърдно миеше ръцете си със сапун, като миеше над лактите. Когато го видях да докосва чучура, си казах дали има опасност за водата. Опитах да не мисля за това. Другия чучур беше пресъхнал. Там където се оттичаше водата само парчета от стъклоподобен материал. Колкото повече наближаваше моят ред, толкова повече се усещах, че трябва да побързам с излизането на тубите. В тях не само имаше вода, тя не беше докосвана. Ако някой ме питаше защо пълня пълни туби, щях да кажа, че водата е стара, казах си. И започнах да изливам. Зад мен имаше раздърпано и мръсно момиче с очила. Предложих и да мине преди мен, ръцете и бяха празни и мислех, че иска да пие. Тя отказа. Нямаше какво да напълни, освен корема си, помислих си, но и това не иска.
 Изпуснах капачката на едната туба докато я изливах и момичето започна да ми се смее. Излях едната туба и започнах да я пълня, като ползвам една чаша. Пълнех чашата и наливах в тубата.
Трябваше да я увия в черен найлон, за да не трябва всички да виждат водата. Не се знае какво може да има в една туба, а колкото по-малко знаеш, толкова по-страшно е. Какво ли ще помисли охраната? Дали ще иска да я провери?
Почнах да пълня другата туба. Какъв късмет! От там сега течеше сайдер. Това е чучура за сайдер, а другия беше за вода. Другия беше потекъл и сега имаше два.

Циганчето до мен си играеше с капачка. Показа ми я безмълвно за да участвам и аз. В нея беше натиснало с палец един скакалец, който не можеше да се измъкне от там, но беше жив и само чакаше да спре да бъде интересен за да може да си отдъхне. Отказах му, но видях, че това е моята капачка. Трябваше да си я взема от него.
Взех си я, но капачаката беше мръсна от играта и ядосано почнах да я търкам с вода. Тясно ми беше, якето ми беше тясно, тубите ми бяха станали огромни, а времето напредваше. Досадно малко келеме, трябва и неговата капачка да мия сега! Продължих да наливам с чаша. 

 *

Телефона ми иззвъня. 

--Да? 

беше майка ми, съобщаваше ми, че "сестра ти замнава за Америка"

чашата, чучура, тубата, пълня докато говоря

"Америка сега имат голямо събитие. Президент ще си имат, празник е"

тубата, чашата, чешмата, отново чашата, отново тубата

"Ние с баща ти също ще ходим, без пари е всичко"

чашата, туба,вода,чаша,туба,чаша,чаша,вода

От някъде се появи Д. Д. както винаги прелестна с очарователната си усмивка. Обичах как се държи с мен. Винаги беше толкова мила. Сподели веселата новина, че тя и пряятелката и ще ходят в Америка! И без пари е всичко, а те имат празник! Какво става с тази Америка? Всички отиват в Америка! Добре, честито да им е. 

-- Дамм, мерси. Между другото, всеки може да отиде. Хайде, аз ще тръгвам.

-- Чао Д. Честито...- помахах и аз.

Америка значи. И всеки може да отиде. Всички са тръгнали натам. Без пари е! Кой бе изпуснал такава възможност. 

Тогава разбрах колко много хора отиват в Америка, а мен никой не покани. Преди Д., да изчезне от погледа ми подхвърли:

-- Защо не дойдеш и ти?

-- Защото никой не ме покани - подвикнах на Д. която вече не можеше да ме чуе, защото се беше отдалечила.

 Не можах да издържа повече. Запратих чашата със сила по посока на мългата, в която Д, изчезна, но в посока различна от нейната, за да не я нараня случайно. Проклетата чаша дори не се счупи, а само издрънча в земята и отскочи! Никой не ме покани, никой не искаше да отиде с мен в Америка. Разплаках се.
Около мен имаше хора, всичките непознати, събрали се около чешмата. Стари и млади, сега гледаха мен. Видях, че сред тях е и Р. който смятах за приятел. Той не знаеше какво да каже. Но плахо ми каза:
-- Аз да те питам ли защо плачеш? Не искам да бъда като някой лекар, който да гледа на теб като на болен, за това няма да те питам...
Гняв ме обхвана още повече към невежеството на Р. и жалкия му опит да бъде полезен. Несподобен да окаже подкрепа дори, когато човек стои насреща му и плаче, той ми изтъква дистантността си като добронамерена.
-- Майната ти Р.! Но благодаря за загрижеността, здравето ми е цветущо! Нямаш причина за притеснение. - не спирах да плача.
-- Всеки отива в Америка рано или късно. Не можеш да направиш нищо за това. Без пари е!
Погледнах от къде идваше гласа. Дългурестият човек с пуловер с кръпки на лактите и пъпки по цялото лице дори не ме гледаше. Гледаше в мъглата, където изчезна Д.

*

Вървях по нощните улици в унес и самосъжаление. Бях сам, изоставен и единственото, което ми оставаше бяха улиците. Срещу мен имаше голямо кръстовище. Чаках червения светофар да отмине. Улицата, асфалта, черен и лъскав се простираше напред и встрани, плъзгайки се по целия пейзаж, преминаващ отвъд ръба на кръстовището и спускайки се надолу и надолу в ноща. Отдолу и напред в далечината бяха светлините на града, искрящо жълти и топли. Почти бях спрял да плача. Ноща беше толкова ясна. И толкова опасна. 

thirst

започва да става трудно да повярвам в това, че не е голям проблем. отново ще си падна в капана, който сам си залагам и после ще облизвам жадно раните. 

"You never look at me from the place I see you"

Under the skin

“Under the skin the body is an over-heated factory

and outside,

the invalid shines,

glows…

from every burst pore.”







Antonin Artaud

fight for your right to ... Part II

Но едни други хора не разбирам. Тези, които смело са натопорчили шпаги към вятърните си кръстове и с разумно малкия си брой смятат, че водят справедлива война. Срещу християнството.
Удивително, не?
take a look around
Днес не е необичайно да те нарекат утопист, идеалист или наивен оптимист, ако застъпиш мнението, че хората си заслужават да вярваш в тях и тяхната добра страна (дори сред психолози), защото за да си нормален/с реална оценка за света, разбрах - трябвало да си черноглед. Така ми казаха хората, които жевеят и разбират. Казаха ми, че е грешно, да гледаш в посоката на светлината, защото тя била еднакво грешна, като тази на пълната тъмнина. Аз обаче не смятам, че някой си дава сметка за това как вярата в хората и в доброто е забравена в прашната кутия с копчетата. Още по малко си дава сметка някой-си, колко сме свикнали да се оправдаваме за всичко с всеобщата злокачественост на някой, който не си даваме сметка как заклеймяваме и завинаги отказваме да му признаем нещо повече.
Еднакво абсурдната цел да се биеш с християнските ценности обаче се посреща с отворени обятия от толкова много интелигентни хора, без изобщо да се замислят защо. Доста е (с удоволствие ще го нарека) модерно да си интелектуално способен и да презираш християнството. Колко забавно е за тях, че някой вярва в тези неща буквално!
Еднакво забавно колкото този някой, който смята, че (реални изказвания) смисъла на живота може да  бъде открит от естествените науки в далечното бъдеще. Или, че това, което прави хората хора, същностно човешкото, може да бъде измерено чрез методите на естествените науки. Еднакво забавно, когато единственото, което движи светогледа ти е принцип на доказуемата каузалност.
Вместо този псевдо-интелигентен човек да се запита:
 Защо изобщо някой го вълнува тази тема?
Някой да се сеща да сме пострадали от християнски догматизъм? Или църквата иска да власт в държавата? Или свещенниците ни манипулират и ни взимат парите? (повече отколкото други шарлатани). Нечие детство е пострадало от наложените пуритански правила, крехкото стебло на нормалното му развитие е било прекършено или неизменно изкривено от старите разбнирания на зъл дядо или бащин религиозен фантазъм?
Няма сега да обясня как всички тези хора се борят с нещо друго, което предпочитат да не виждат. Няма да ги обиждам. Само ще кажа, че за мен тия хора са като извънземни, които са симпатични на доста хора заради царящото разбиране, че да си интелигентен значи да знаеш колко е вредна Библията и тъп трябва да си, че да вярваш в нея.

Мисля си аз, че да си възрастен човек, се предполага от всички в тая група, че знаем, че Бибилията, ако да съдържа мъдрост, то тя се крие в нейния МЕТАФОРИЧЕН прочит. Явно Християнството не заслужава това признание, и единственото, което се крие в него е една огромна грешка/опит да се контролират хората/глупост/робска психика.

Колко са тъпи хората за да вярват в това? Да се ограничават сами и да вярват в това, което им казва някой друг? Как може да подкрепя някой такава идея?

Колко са умни хората в днешно време обаче, че вече не робуват на тези разбирания.

Колко са добре подкрепени от системите на емпиричните си знания. Вярвайки, че всичко което се вижда и пипа е единственото, което съществува. Да си позволяват да знаят, само това, което работи. Как може всеки да не иска това? Да е свободен!

Свободен може да е точно толкова, колкото и един вярващ. Един вярващ може да е много по свободен отколкото един интелектуалец. Както и обратното, без то да е правило. Без то да е дори и тенденция.
Защото ограниченията, които втория си мисли, че първия има са негови лични проекции на това, от което него смаия най-много го е страх. Ужасен как някой доброволно надява хомота, от който той недискретно си е прекроил и си е направил врътовръзка, той отваря широко уста и започва да се подиграва. Или да плюе.
Вместо да види, че както и той в подредения си свят, който смята, че САМ е открил, така и вярващия, който смята, че САМ е открил Бог са един и същи човек.
Човек, който иска да разбира света и хаоса на този свят около себе си.
Някой който има еднаква нужда от разбиране. Никой от двамата не е по прав.
Защото никой от двамата не знае повече от другия за това какво е света.

fight for your right to ... Part I

Имаме си културата. Имаме си обществото и неговата гражданска отговорност. Имаме си миналото, което виси на тънка нишка някъде отвъд, където бива идеализирано но никога релевантно с настоящето освен във фанатични националистични изблици. Имаме си проблемите. Имаме си етническите стереотипи, грандомани политици, перверзни политици, лошите ACTA, които са като излязли от романа на Оруел според някои хора. Имаме си всякакви причини да се ядосваме, да се бунтуваме - дали ще е заради ограничаването на свободата на словото или защото няма да имаме безплатни торенти повече, дали защото нямаме пари или защото ни липсва всичко това което искаме, но не ни се получава.

 В тази пъстра картина на социално-икономическо и психологическо вълнение всеки от нас иска или не, колкото и да е безразличен към общите вълнения бива въвлечен в някое от тези движения или става жертва на недоволството си от обстановката, в която живее. 

Мисля, че ни трябва идеология, която да задвижи хората. Да им даде цел и опора. Да даде думи, на това, към което се стремиш. Според Zizek, яснотата тепърва ще се появи, но до тогава рискуваме след като се изясни целта, да видим нещо не много приятно. И не защото това ще истинската идеология на тези които действат, а тази, която някой друг присвои и използва. Защото истинска идеология, разбира се, няма. Но за това по-късно. 

 На пръв поглед идеологията на младежта и на българина като цяло е трудно да се намери и дефинира. Българина има склонността да гледа най-вече това, кое му е удобно и полезно тук и сега. За него такива животното "идеология" просто нема! И не може да има (освен формите споменати горе във връзка с историята) . 

Разбира се определена група активисти започва да покълва все повече и да се образуват младежки сдружения, които като, че поемат подобна функция. Все още неясни и спорадични, те не могат да спечелят много привърженици най-вече поради тази "идеология" на утилитаризма и потребност само от видимото и материалното, полезното и имащото ефект тук и сега - типична за нашата родина. Тяхната роля може да се окаже много важна за историята и наличието им е от безспорно значение.

До тук исках да отдам значимото на всички онези млади хора, които правят нещо, дори и да не знаят защо го правят - ние имаме нужда от тях. (Ние - защото аз не съм от тях)

Следва истинската причина за моето недоволство, а то е провокирано от едни други млади хора, които по някаква, все още необяснима за мен причина, поддържат друга една борба. Надявам се причината в процеса на писането на този текст, да ми стане малко по ясна. 

но това малко по късно...

this body

Вчера опитвайки се да чета от компютъра ме заболя главата. Казват ми, че болката отзад на тила не е болка от претоварване, а болка обикновено причинена от високо кръвно. Реших да го премеря няколко пъти точно тогава и за щастие (или не?) резултата беше, че кръвното ми е в нормата.
Тази сутрин се събуждам отново с главоболие. Това което сънувах може би трябва да се сетя кое е причината. По-скоро се опитвах да сънувам, защото не се получаваше точно сън, а повече образи които се въртят около една тема, която до безкрай се върти около оста си, а образите и сцените асоциативно свързани не успяват да се доближат достатъчно до тази ос за да се получи сън.
Какво общо има между съня и главоболието ми? Причината им.
Главоболието ми се появи в определена ситуация, която за мен беше равносилна на положение, в което аз съм безсилен да направя това, което искам. Също като опита да изсънувам този истински сън, така и в тази ситуация, не успявах да намеря подходящо съдържание за да напълня празнините. Да кажа и направя това, което искам и трябва, заради някой който ми по/казва това, което иска, но аз не мога да съчетая отговора си с начина по който го иска. Това е може би едно от най-важните неща, които трябва да науча и се надявам да намеря начини и усета да го правя след време. Но това разбира се не е причината за моето главоболие. Ако я знаех, нямаше да пиша това.

Как хората се справят с болката си е може би една от отличителните черти на личността на човек. Има много начини да го правят и да го показват.  От начините да го показват не винаги се виждат такива, които показват отношение към самия себе си, а повече такива, които показват отношение към други хора. Например ваш приятел присъства на тежка за вас случка. Как реагира той? Никой не казва, че той/тя е длъжна да се притече на помощ, но по природа хората имат способността да виждат чуждата болка и да избират каква позиция да заемат. Накратко - невъзможно е да нямаш отношение към това, само защото си човек.
Как би могъл да реагира този приятел/ка?
-успокояващо и съчувстващо, ще се опита да покаже подкрепата си и това, че е насреща, дори и само като присъствие, но показвайки го по вербален или невербален начин.
-да ти каже да не го мислиш много и че "ядовете правят болести"
-да покаже неудобството си и да не знае какво да каже
-да покаже липсата на всякаква видима реакция

Първият най-малкото, има способността да признава съществуването на болката и може би да умее да се справя с нея и при себе си или да използва помагането на други с техните грижи като начин да се справя със собствената си като я вижда у другите.
Вторият по един парадоксален начин да бъде прав, но сам ще е от хората, които подтискайки и отричайки тези ядове ще им достъп до тялото си, като това значи - болести.
Третият не можем да знаем точно какво се случва в него, защото за неудобството и стеснението може да има много причини.
Четвъртият може да има сериозни проблеми с това да знае какво чувства самия той в определени моменти и по тази причина да не знае изобщо как да се справя чрез думи или жестове с болката си.

Това, което ме интересува най-много е третия и четвъртия тип. Да кажем, че написаното горе, ако не е вярно и от подобно поведение не може да даде знание за вътрешния свят на човек, то нека преместим това отношения към самия себе си. Всяка от тези отношения да бъде вътрешно. Тогава има малки промени в 4те типа.
Първият ще да може да влезе в диалог със себе си, да е способен да чувства всичко, което предизвиква болката в него. Да понесе чувствата си и да ги уважава. Като не се опитва да ги заключи в килера или да се държи така, сякаш не съществуват. Да потърси компания, приятел с който да сподели какво му тежи и да може да намери някаква форма на дейност, която да му помага да се чувства себе си достатъчно цял.
Третия ще го оставим като въпросителна, защото причините за липса на някакво поведение може да са прекалено много за да си позволя да го мисля.
Втория e този, който знае за чувствата си, но предпочита да ги отрича полусъзнавано, да ги подтиска и омаловажава. Иронията е в това, че по този начин, ако чувствата наистина се подтиснат успешно .. ами накратко казано на нАучен език - чувствата си имат физиологичен компонент, който някои хора предпочитат да смятат за най-съществен по претекста, че това е научния начин да се мисли човека. След това е психичния компонент, в сферата, на който както знаем, чувствата могат да се преобразуват, преработват, трансформират и променят. Разбира се промени в единия от двата дава отражение в другия. Какво се случва, ако психичния компонент бива "изтрит" от съзнанието? Остава физиологичния. И след като в природата за да се справи с напрежението на вътрешните си импулси едно животно има средствата за това - действието, то един човек изправен пред физиологичния компонент без негoвiя психичен аналог, няма никакъв избор, защото ако не знаеш за проблема или се правиш, че го няма няма как да се справиш с него. А проблема не изчезва, ако си кажеш, че е маловажен или че направо не съществува. Болестта е начин тялото да се справи с това сурово, непреработено "чувство" като злокачествена алтернатива. Обикновено при номер 2 нещата не е задължително да стигнат до болест, но тялото им  може да им казва по много начини, че нещо се случва, нещо за което те не знаят или не искат да знаят.

Философията на "смеха е решението, ядовете правят болести" е много приятна алтернатива и подходящ начин да се справяме със абсурдността на живота. Нещата не са толкова прости, колкото ги правят да изглеждат подобни народни "мърдости".
Такъв поглед за живота, може да бъде полезен. Но за да стане това, е хубаво поне ядовете са са част от смешката. Да направим част от вица, това от което ни е страх или това, което ни наранява. Ако обаче шегата е напълно откъсната от личните смисли, тя пак е поредния опит за бягство и отричане. Това е да гледаш през прозореца заради красивата гледка, която символизира за теб цялата красота и магия на живота, а стаята, в която си да гори.
 Ефекта от нея не е положителен, а напротив - тя е просто отлагане във времето на разрешаването на един проблем, който рано или късно ще проговори. Дали ще има кой да го чуе и разбере? Така че е хубаво да можеш да слушаш себе си.

А междувременно отивам да чета защото този реферат няма да се напише сам!

listen

Имам нужда да се слушам, защото никой друг няма да го направи.
 Да се заслушам.
 Имам нужда се чуя.

Blue Blood

Loser baby

Когато пътувам или отивам някъде по път, който ми е слабо познат или който смятам, че може да бъде заменен от по-пряк правя следното нещо. Губя се. Наистина често, особено напоследък. Имам   я тази неоснователната вяра, че ще намеря пътя и рано или късно ще намеря как да стигна до там където отивам. И всичко това не е метафора. Или не само.
Накрая го намирам и никога не съжалявам, че съм го загубил преди да го намеря. Освен, ако не ме чакат. Но днес никой не ме чака или поне не ме чакат толкова неотложни неща. Доста от пътищата, които поемам или транспорта, който решавам, че е по добър са изцяло интуиция. Която в по голямата част от времето ме подвежда. Но аз не и се сърдя. Не ме разбирайте погрешно. Аз не вярвам в интуицията. Напълно ирационално нещо е тя, не може да те отведе до никакво полезно място. Но грешките, които ще направиш заради тази интуиция са едно от най-ценните неща в опита ти като човек.

Не съжалявам за това, че се изгубвам, а и възнамерявам да се губя още много. 

Само малко ме е страх от кучетата. 

Понякога намирам места, които не търся, но които пък никога нямаше да видя, ако не бях тръгнал да търся по подходящ път или по добър маршрут с градски транспорт. Места, които повечето хора дори не знаят че съществуват. Места, където нещата се правят. Места, където табелите са мръсни и изкривени, за разлика от опаковката в магазина, където виждаш същия знак, но лъскав и шарен. Където няма СОТ, но има кучета повече на брой от магазините наоколо. 

Чувствам се и малко глупаво на фона на всичко това. Намирам се в непознат квартал, кучета лаят наоколо, пътечка която дори не знам дали води към улица или към нечий гараж.. появявам се насред снежна шир набраздена от релси. Това май значи, че "трамвая", който видях от прозореца на автобуса и реших, че може би ще ме откара точно до центъра не е бил трамвай изобщо. Било е влак. Появявам се от задната страна на централна гара, от далечното дъно на последния перон. До който трябва да ходя още 15 минути пеш през сняг и релси. Релси, стрелки и един-два локомотива шарещи напред-назад сякаш за да не замръзнат.

Подобно нещо става и с говоренето. Говорейки за нещо съвсем свободно винаги стигам до пределите на собствените си знания. Често се опитвам да си създам хипотези за това отвъд. Често тези граници не са само моите граници, но и на самата област на познанието. Това, което е отвъд не е нещо, за което всеки се интересува. Доста хора стигат до определен момент от дискурса и усещайки, че се отклоняват бързо се връщат на познатата територия. Оставайки там където знаеш е едно сигурно място на което може да си всичко което поискаш. Най-вече авторитет. А заради страха си от непознатото или от собствените ти граници се случва да започнеш да проявяваш догматизъм. Смело да заявяваш, удобно скрит зад авторитета си, че това е единствената истина, а другото - глупост. Ако то е глупост, то сигурно твоя страх от него е неоснователен. Защо да се страхуваш от лимитите си, ако ти нямаш лимити, те са просто тебиширена линия върху бяла дъска. Понякога дори ти забравяш, че е там. 

А понякога не знаеш, че има такъв лимит, защото ти изобщо не знаеш къде си, по простата причина, че за теб няма нито една отправна точка за да кажеш аз съм тук спрямо там. Но това е една друга история. Доста дълга история.