Found / Lost

Blue Blood

2012-02-10T13:36:00.000-08:00

2012-02-03T08:55:00.000-08:00

Loser baby

2012-02-01T14:19:00.000-08:00

Когато пътувам или отивам някъде по път, който ми е слабо познат или който смятам, че може да бъде заменен от по-пряк правя следното нещо. Губя се. Наистина често, особено напоследък. Имам я тази неоснователната вяра, че ще намеря пътя и рано или късно ще намеря как да стигна до там където отивам. И всичко това не е метафора. Или не само.
Накрая го намирам и никога не съжалявам, че съм го загубил преди да го намеря. Освен, ако не ме чакат. Но днес никой не ме чака или поне не ме чакат толкова неотложни неща. Доста от пътищата, които поемам или транспорта, който решавам, че е по добър са изцяло интуиция. Която в по голямата част от времето ме подвежда. Но аз не и се сърдя. Не ме разбирайте погрешно. Аз не вярвам в интуицията. Напълно ирационално нещо е тя, не може да те отведе до никакво полезно място. Но грешките, които ще направиш заради тази интуиция са едно от най-ценните неща в опита ти като човек.

Не съжалявам за това, че се изгубвам, а и възнамерявам да се губя още много.

Само малко ме е страх от кучетата.

Понякога намирам места, които не търся, но които пък никога нямаше да видя, ако не бях тръгнал да търся по подходящ път или по добър маршрут с градски транспорт. Места, които повечето хора дори не знаят че съществуват. Места, където нещата се правят. Места, където табелите са мръсни и изкривени, за разлика от опаковката в магазина, където виждаш същия знак, но лъскав и шарен. Където няма СОТ, но има кучета повече на брой от магазините наоколо.

Чувствам се и малко глупаво на фона на всичко това. Намирам се в непознат квартал, кучета лаят наоколо, пътечка която дори не знам дали води към улица или към нечий гараж.. появявам се насред снежна шир набраздена от релси. Това май значи, че "трамвая", който видях от прозореца на автобуса и реших, че може би ще ме откара точно до центъра не е бил трамвай изобщо. Било е влак. Появявам се от задната страна на централна гара, от далечното дъно на последния перон. До който трябва да ходя още 15 минути пеш през сняг и релси. Релси, стрелки и един-два локомотива шарещи напред-назад сякаш за да не замръзнат.

Подобно нещо става и с говоренето. Говорейки за нещо съвсем свободно винаги стигам до пределите на собствените си знания. Често се опитвам да си създам хипотези за това отвъд. Често тези граници не са само моите граници, но и на самата област на познанието. Това, което е отвъд не е нещо, за което всеки се интересува. Доста хора стигат до определен момент от дискурса и усещайки, че се отклоняват бързо се връщат на познатата територия. Оставайки там където знаеш е едно сигурно място на което може да си всичко което поискаш. Най-вече авторитет. А заради страха си от непознатото или от собствените ти граници се случва да започнеш да проявяваш догматизъм. Смело да заявяваш, удобно скрит зад авторитета си, че това е единствената истина, а другото - глупост. Ако то е глупост, то сигурно твоя страх от него е неоснователен. Защо да се страхуваш от лимитите си, ако ти нямаш лимити, те са просто тебиширена линия върху бяла дъска. Понякога дори ти забравяш, че е там.

А понякога не знаеш, че има такъв лимит, защото ти изобщо не знаеш къде си, по простата причина, че за теб няма нито една отправна точка за да кажеш аз съм тук спрямо там. Но това е една друга история. Доста дълга история.

2012-01-31T10:30:00.000-08:00

FUTURE PROOF from The DMCI on Vimeo.

ReTurn the page

2012-01-22T14:21:00.000-08:00

Безсрамно ще кажа, че аз за миналата година съм прочел 5.5 книги. Няма да се получи великолепен пост, но нека се опитаме от това, което има в хладилника да напраим нещо специално!
Ина пожела да види какво имам да кажа по темата за книгите от миналата година и тези които си струват от тях.

Аз имам този ужасен навик да не уважавам труда на великите майстори на перото освен, ако не са ме докоснали наистина. Нека смелите ми думи не се възприемат като накърняване на светлата памет на всички тези класици.. които имаха честа да бъдат прочетени от мен.

Добре, че е Goodreads иначе нямаше дори да помня какво съм прочел. Ето какво помни профила ми там. Според него на 21 Февруари лето 2011то съм приключил с Дъблинчани на Джойс. Ето тази грозна бяла корица, някакво старо издание:

Включва Дъблинчани и Портрет на художника като млад.

До сега не съм чел подобно нещо, но аз не съм много по четенето на класици (макар че в плановете ми е да съм и това вече няколко години се планува). Прехваленият Джойс, неповторимият му Одисей, който самия Джойс казал, че един човешки живот нямало да ти стигне за да я разбереш тази книга. Голям самохвалко трябва да е бил тоя тип. "Е поне имаме нещо общо, може да се окаже интересен" си казвам аз и смело си купувам "Одисей" срещу 49 лева! Да се чуди човек как изобщо имам къде да живея след като си харча така парите. Та "малката" бяла книжка беше подготовката ми за Джойс, която пък ме отказа от крайната цел съвсем.

"Дъблинчани" е сборник разкази с особена символика. На първо четене никой от разказите няма смисъл. Символиката в тях е от особен тип, доста предметна и статична. Описанията са сухи и семпли, понякога трудни за разбиране. Конотациите на символите изобщо не се усещат освен, ако не ги търсиш. А най-голямо впечатление ми направи удивителната липса на емоции у героите му. Колкото и да страдаха или да се вълнуваха чувствата им бяха като отдалечени от тях самите, описани като че са нещо странично. Подобно усещане получава човек, когато чете Поланюк. Героя изглежда най-безразличното копеле на света, повествованието е от първо лице, което още повече показва, колко близо трябва да е читателя до протагониста. И изведнъж разбираш, че героя му треперят краката от страх. Оставаш малко объркан. При Джойс нещата са по различни все пак. Но ми липсва близостта на чувствата на героя. Не мога да се идентифицирам с никой от героите, дори и с този на младия художник в яростната му битка с църковните догми, съмнението и чувството за вина. А това са ми доста близки теми. 2/5

Нещата на Карбовски...

Много от нещата вътре ги бях чел от Егоист. Което развали удоволствието доста. Но Карбовски си е Карбовски - болезнено забавен, искрен, истински и мразещ. Но също и човечен. Нещо, което не всеки може да види, защото да мразиш не е нещо, което всеки може да понесе. Нито да сложи на едно с някаква добродетел. Личното ми мнение е че същите тези хора не са наясно нито с това какво изобщо е омразата и как самите те се справят с нея. Възможно е дори да не разберат последното изречение.

4/5

Да се учим от пациента е забележителна книга. Още се намира по книжарниците за много малка цена за размерите и ценността си. Много психоаналитични концепции са описани на достъпен език. Дори разграничението между някои защитни механизми е ново за мен като нещо, което дори в университета не сме учили. Патрик Кейсмънт не разграничава пациентите си на типове. Никъде в книгата. Не знам дали е заради публиката, за която е предназначена книгата или заради личностни убеждения. Но това е нещо, което много помага при работата с хора според мен. Избягването на класифициране на пациентите според вид психично функциониране може да помага много за правилния избор на техника и разбиране на вътрешната динамика на човек, но също и толкова може да пречи. Отвореността към неяснота е едно може би едно от най-ценните качества на човек, който работи с хора и се опитва да ги разбира, не чрез готови модели, а предимно чрез това, което субекта може да изрази. 5/5

Венера в кожи на Мазох ми беше препоръчана няколко пъти от преподаватели не само заради интерпретативната си богатост, но и заради ходожествената си такава. Мазох обаче ме разочарова много. Явно не намира за необходимо да разделя книжката си на глави или дори да слага знци за някакви паузи между случките. Героите понякога преиграваха в преиграването си. Някои постъпки изглеждаха не на място и странни. Трудно беше да се идентифицираш с който и да е от тях, дори и с главния герой. А това би трябвало да е лесно за мен, ако не си спомня някой да потърси поста за Души в окови на Самърсет. И отново въпреки, че темата ме вълнува много дълбоко (за мазохизма) стила на книгата беше достатъчно зле за да ми развали всяко удоволствие от нея.

Надявам се че Сад ще ми хареса повече :3

1/5

Останалото са научни статии и един случай на Фройд на параноя, по който ще правят филм скоро. Както вече знаем, подобни начинания не се стремят към обективност, а към повече публика или място за изявата на нечие въображение. Не ме гледай така Кроненберг, всички знаят за кой говоря!

2012-01-22T03:12:00.000-08:00

неловко ми е, когато някой показва отношението си към мен по най-недвусмислен начин и след това заявява, че не е имал нещо такова предвид.
толкова ми е неловко, че ми иде да му го кажа, но аз съм възпитано момче ...

you sir, are an emotional moron

pika4ou

2012-01-21T06:36:00.000-08:00

Oh, the Places You'll Go

2012-01-15T14:13:00.000-08:00

into the fog

2012-01-05T14:16:00.000-08:00

Ето отново ми се случи приключение. Не се случи нищо невероятно. Но бях в Бенковски, един квартал на София, в който реалността вече не е от софийски тип, а от провинциален тип. Тип банички, цигани и заводи на всяка крачка. Тип старци и улични кучета, тип автобусите са 3 и всеки е на интервал от 25 минути.

Решен да отида до важно място за важна работа се успивам с още два часа, защото е прекалено студено извън леглото, а не мога да стана да си пусна печката. Не е чак толкова студено. Но достатъчно за да не отида на важното място с важната работа. След 2 часа трябва да отида до друго важно място, обаче малко по-важно. Мястото е в квартал Бенковски. Ако не го знаете, спокойно, тъкмо ще ви е по-интересно. Ставам в студения въздух на квартирата и се обличам с готовност за едно дълго пътуване. Не пия кафе. Не пия нищо сутрин. Освен, ако няма някъде машина с монети. Там където отивам едва ли има дори джезве. Потеглям в студа на Софийските улици. След малк повече от час слизам на Централните гробища. Оказва се, че Централен гробищен парк е различно нещо от Католически гробищен парк. Католиците си имат отделно гробище изглежда. Което е различно от централните (православни?) гробища. Означава, че ще ходя една спирка пеш. Ок, времето е приятно хладно, студа е мек, а има и лека мъгла. Приятно е за да останеш насаме със себе си. Ходя покрай една замръзнала каменна стена, през пукнатините на която изглежда, че има нещо като гробище. Стигам до Орландовци или поне онази част от него, която има репове и баничарници и пешеходни пътеки. Момичето в будката ми казва къде е спирката на автобуса, който ми трябва и си поръчвам кафе. Не обичам кафе, но понякога е приятно. Този ден е средно приятно. Пия си кафето и си търся спирката. Ето я спирката и ето го автобуса, хвърлям си недопитото кафе и се качвам без да видя на таблото коя по ред ми е спирката. Търся 60то ОУ. Търсят психолог на половин щат. Сиреч много малко пари за малко повече работа отколкото би работил нормален човек за двойно по-малко пари.
Решавам да питам шофьора дали сме подминали спирката. Ей така, когато интуицията ми казва, че май е време. Шофьора казва, че интуицията ми е трябвало да се обади две спирки по-рано. Ето че слизам на следващата и чакам автобус на обратно. Намирам се на нещо място, което мога само да опитам да опиша. Мъглата е толкова гъста, че се вижда на разстояние не повече 30-40 метра далечина, хладно е, но не прекалено. Единственото което виждам от там където слизам е че се намирам върху триъгълно парче затревена земя оградено от останки на бордюр. Не по дълго от 4 метра. улицата започва от единия край на мъглата и свършва в противоположния. Това е една от онези улици, чиито номета продължават до 227 и стават все по трудно проследими, защото никой не слага табели с името на улицата върху портите на заводи и авто морги. Бързо намирам спирката от другата страна и заставам в очакване. Зад мен има дълга ограда, която започва от единия край.. и завършва на другия. От другата страна на улицата има трева. Има и къпинаци окрасени със млечно бяа декорация от скреж. Толкова е тихо, че вече очаквам от мъглата да изплува някой лъскав кадилак с екипаж джуджета и Дейвид Линч за шофьор. В автобуса за насам имаше доста хора. Точно така както си ги представяш хората от село или от малкия град. Стари, сбръчкани и с евтини дрехи. С черни шапки в дупки. Баби със забрадки и дядовци със стари шушлекови якета с протъркани шевове.
Цигани и малки циганчета. Всичко това го има. Освен, че има и още нещо. Бабата на отсрещната седалка говори с някой, може би непознат или полу познат. Още със сядането започва. Но не е точно това, което очакваш. Не чуваш колко много се оплаква от живота и колко и е малка пенсията. Чуваш, че говори за нещо което я вълнува. Изобщо не знам какво, но чуваш в тона и загриженост, чуваш топлота. Тя не е луда. А младия циганин срещу мен е същинско олицетворение на добротата. Синеок е, грозноват, липсват му предните зъби и има някакво бяло петно по черното му яке. Но този човек сияе. Гледа с невинността на малко момченце, а когато някой сяда на седалката срещу него той се втурва да помогне с чантите, само за да ги намести по седалките и в краката си. Боже, мисля си, той е красив по някакъв толкова човешки начин. Чувам, че някакъв възрастен човек отговаря на говорещата баба. Някакво циганче е седнало срещу нея и я гледа. Никой не му обръща внимание, но и то не прави нищо лошо. Отвън се редят малки къщички с тесни сворчета и изсъхнали лози, замръзнали улични кучета и мотаещи се в мъглата мъже. Това е като село, само че тук има повече хора. И хората не искат да се озядат един друг. Този автобус е като малък хербарий такъв какъвто няма никъде другаде вече. Хората в селата не са толкова много на едно място. Имам чувството, че съм в някакво по просто време, което не е минало, но не е и настояще. Нещата изглеждат по прости, хората са бедни и живота им е малко по прост.
За нещастие от анонимната тишина изплува съвсем автобуса ми. Потегляме.
Слизам на 3тата спирка. Според таблото съм слязал на 5тата. Шофьора не спира там където никой не чака на вратата или на самата спирка. Дори и с 3те си автобуса шофьорите пак не спират по разписание... а аз дори не знам как изглежда спиракта ми. Е, отново ще чакам. Този път чакам 3 пъти повече. Някакви хора минаха покрай мен и след 15 минути наобратно. Бяха си купили някакви закуски, които дъвчеха по пътя. Зад мен отново огромен къпинак. Зад, който в един момент разбирам, че загражда двор на малка къщичка. Неизмазана малка къща, но по-която има коледна украса. Отвън. Няма мазилка, но има гирлянди. Това е страната на чудесата, как попаднах тук? Искам да живея тук, искам да взимам мизерните им пари и да живея в някоя от тези малки съборетини. Да си купувам банички и да копая в градинката отпред. Има учудващо много баничарници! Казах ви, че това е страната на чудесата!
Намирем училището и си давам документите. Жената изглежда свястна. На един от рафтовете с някакви книжа има пъхнтата книга от заглавието на която се вижда ..avai tupa.ru.
Никой не е съвършен. Дори и хората в страната на чудесата. Шофьорите им например. Или човека който продава банички, но не иска да влезе да ми продаде една защото май е в почивка. И си пие aйряна и пуши цигара. Не иска и това е. Купувам си някъв джоб и се връщам обратно към обичкния си живот. Там където не ме искат и където имам да си плащам наема, а още няма парите. Там където за да си купиш баничка трябва да обикаляш поне 1 час пеш. да видим какво ще стане на 12ти :)

2012-01-01T08:11:00.000-08:00

ок сериозно, това е просто календар! новата година няма да донесе нищо, което да не си получим сами. Новата година дори не е абстракция, тя е мярна единица за време.

Искате да ме разубедите? Нямам търпение! Да ми обясните какво точно имат предвид хората под "Пожелавам ти такава и такава година!".

Не мога да свържа мярна единица за време с някаква дори и близо до персоницифация представа. Тя не е фея, не е майчина фигура, не е природа, не знам какво трябва да си представям! Новата година да донесе.... да ни направи щастливи? Няма да ни направи нито по-щастливи, нито по-добри.

Нима когато в един момент от годината ти се случи нещо хубаво, например те повишат на работа или намериш любовта на живота си си казваш "Оу благодаря ти 2012, колко щедро от твоя страна!"

Пожелавам ви тази нова седмица (която почва в понеделник) да ви донесе много щастие и сполука, да ви направи щастливи и да се сбъдне всичко, което искате!

Няма по-лошо пожелание от това - да ти се сбъдне всичко, което искаш. Не ми вярвате? Добре, отивайте да си дочетете "Тайната".

Разбирането за новото начало? Ново начало на какво? На календарната година. И какво друго? Символично нещо започва отначало? Какво е то? Всички си живеем живота, който имахме вчера и календара НЯМА да промени това. Или всъщност някой десйтвително си мисли, че новата година е ново начало и на 1ви януари се събужда с идеята, че живота започва от начало? Толкова ми е абстрактна представата за нова година, че повече не може.

Разбира се същото важи и за рожденните дни. Но те поне са повод за празнуване от малко по разбираем вид. Имаш си лична дата, на която си се родил, там символиката е свързана с личната ми история и ми е по близка. Нова година? Да, честит нов месец! Ново начало, отново и отново.

Постоянното възобновяване на всичко? Вечната еуфория на живота или безкрайното безсмислие на вселената? Празниците са такова насилие...

2011-12-31T07:58:00.000-08:00

значи нищо няма да анализирам щото се оказа, че не съм в настроение, обачееее сънувах още два които определено си заслужават вниманието.

Първия е че съм в някакъв град, в който не съм бил преди, в някаква сграда. Трябва да изляза и навън е пълно с хора, с мен е онзи прочут съквартирант за който някога писах и писах какъв идоиот е. Не си спомням инициала му тогава, но даго наречем Х. "Хъ". Та Хъ трябва да дойде с мен, той май по добре познава града. Излизаме и тръгваме нанякъде и за да подминем народа в който трябва да се блъскаме, той влиза през разни други сгради, от един вход влиза от друг излиза и пак на съшата улица се появяваме, но сме заобиколили тълпата. По едно време обаче, влизаме в поредната остъклена висока сграда и се качваме по стълбите. Аз предполагам, че по някое време ще слезем и ще се озовем пак на улицата. Обаче не. Продължаваме по стълбите, от етаж на етаж и по едно време разбирам, че той изобщо не ме води никъде, ами си отива по негови работи, а аз само се влача след него. Разбирайки това аз се отказвам да се върна и продължавам напред. Не знам къде съм и рискувам да се загубя. Продължавам след него, но разбирам, че се намираме във сграда,която се състои само от 4 много високи стени, от синьо стъкло, които заграждат една безкрайна четириъгълна стълба, която се вие като спирала нагоре и все нагоре. между етажите няма дори площадки, няма вече дори етажи, само една стълба заградена със 4 стени. (за пореден път сънувам стълба, и пак заградена отвсякъде.) Още нещо - оказва се, че в началото на изкачването, аз съм слагал на всяко стъпало по една моя книга, като всяка следваща книга застъпва предната малко. Получава се така, че не може да се стъпва много по тези стъпала и трябва да разбурам книгите, ако реша да мина от там.

В следващия момент съм си в нас и говоря с баща ми. Някак си съм се върнал в нас, но книгите ми сега до една са там на онова спираловидно квадратно стълбище и не знам как да намеря това място. С всяка изминала минути рискувам някой да ми вземе от книгите. Или да ги повреди. така се събиждам от този.

Следващия е доста забавен. Но не помня почти нищо от началото му. Знам че съм пак с баща ми и сестра ми и още някой. В началото имаше с мен момиче коетоми беше приятелка. Но тъй като се чувствах толкова объркан от целия шарен и шантав свят в който се намирам вниманието ми беше само върху баща ми, който ми говори на къде трябва да вървим, какво трябва да правим и какво е цялото това място. Момичето съвсем го забравих. В един момент се катерим нагоре по един склон...а забравих да спомена, че целия свят беше шарен и пълен с много цветове, земята беше от най рализнчи повърхности, като в момента изкачвахме склон от червено кадифе с тък там пришити жълти ивици. Шевовете бяха от дебел черен конец. Изкачвайки се, едва едва напредваме, хващам се за някакъв ръб пред мен, набирам се и том горе имаше някакво малко същество... което ми говореше нещо. Познавах го и си мислех че отдавна не съм го виждал. Вече май се бяхме качили и баща ми казва: опаа аз май забравих момичето.. отваря един огромен куфар и поглежда вътре. то момичето май е умряло. и ме гледа. В куфара има момиче, което наистина е умряло. аз се опитвам да си спомня коя е и си спомням, че в началото на съня съм бил с момиче, което ми е било повече от роднина, както са всички останали в съня. какво чувствам.. очудвам се че съм забравил за нея. и там се събуждам

2011-12-30T08:39:00.000-08:00

тая вечер ще се опитам да анализирам един мой сън със всичките отегчителни подробности и (почти) всичките болезнено лични асоциации ... stay tuned

here

2011-12-29T08:16:00.000-08:00

жив или поне каквото е останало.
Мисля, че се примирих с това колко имам и колко получавам. Поне за сега. И ще остана жив. Поне още известно време.
Мисля, че за всеки има неща, които го държат. На повърхността. Неща които ти дават нещо - чувството, че някой те обича, че си струваш. Някои ги имат в повече от други. Тези, които ги нямат се справят както могат. Със каквото могат. Борят се за повърхността, ужасени от всичко отдолу. Може би с основание - на всяко действие има равно по сила противодействие. Други се научават да преживяват и в двете състояния еднакво добре, без да се самоунищожат или да изпадат в ужас.
Аз май се примирих за сега с това което имам и това, което нямам.
Имам миризма на цигара по ръката си, колкото и да мразя тази миризма, тя е нейната цигара. Даде ми да я подържа на спирката, докато си късаше билетче от талона. Прави го за втори път. Имам малка и вредна част от нея, но е нейна и малко или малко моя. И знам, че това не е просто малка услуга. Защото е малко повече. Малко повече.
Бяха доста колоритни няколко дни. Няколко пъти ми казаха, че не ставам по разни критерии и пак съм тук и няма да се самоизям. Останах отново сам и дори съквартирант си нямам. Ново начало? или края на поредното такова. Все ми е тая вече.
Дали е заради цигарената миризма? Или е нещо повече?

go away you..

2011-12-17T17:43:00.000-08:00

I got that thing about crazy bitches. They just pop up in my life like that. They are interesting for a while. Strange, crazy awkward, mad, sassy, eccentric creatures. And single too. And then they annoy me as hell. Ah what is wrong with you? More like what is wrong with me? And I can't stand the sight of them anymore. I hate you crazy bitches, go the fuck away and stop being so interesting!

An ordinary breakfast ...

2011-12-13T10:02:00.000-08:00

Dr Breakfast from pizzaforeveryone on Vimeo.

it just hit me

2011-12-09T16:35:00.000-08:00

вдъхновението това. Ето НА! имах неблагоразумието да попитам едно момиче за малък съвет относно друго момиче. Да точно така, питах какви са ми шансовете според нея. Е понякога човек се чуди от къде му идва. Сигурен съм, че всеки от вас уважаеми читатели познавате определен тип хора, които имат изумителния талант да ти бъркат в здравето. Особено, ако малко по рано по крайно загадъчни космически закони този човек е успял да ти направи добро впечатление. Не, на вас това не може да ви се случи, само аз си ги слагам тия, признавам си, имам го това. Но да предположим, че всеки знае онези хора, които като че са като всички останали, а и много сериозно се стараят да изглеждат такива, са в непосредственото ти обкръжение. И трябва да говориш с такъв човек, който някак си просто ти пощипва надбъбречните жлези с лекота, някак небрежно предизвиква миелинова корозия в мозъка ти в рамките на няколко минути.
Повечето хора някак си се спасяват и не стоя много около тези познавачи на ..казах ли, че те обикновено знаят, ако не всичко, знаят поне как са устроени хората? Какво искат и какво ги движи и всичко човешко, да знаят отлично и не се се стискат да споделят това знаниет с теб. Тук вече се разкрива основната идея на поста. Те знаят какви са хората. А аз си казах "това няма да свърши добре, но аз ще питам!" разбиране за хората... Точно толкова, колкото аз знам къде да слагам запетаи по изреченията. Нацелвам ги криво-ляво, а и съм убеден, че усещането ми за тях е по-важно от това, което граматиката има да каже по темата. Бих бил прав, ако правилата бяха писани от мен самия. Аз обаче знам, че голяма част от запетаите ми са си мои, не са праилвни и не отговарят на правилата.
Да съм знаел, беше съвета, че трябва да си сложа парфюм. Щото това щяло да окаже определящо влияние върху нейния избор. Извода - bitches love perfumes! Това трябваше да е окончателния извод. А логиката в това, логиката била, че тя горката била забелязала как приятелите и много повече ги желае, когато били с парфюм...
Не спирам да се удивлявам на разбиранията на някои хора. За хората. Аз защо си мисля, че хората са разумни същества?
Някои са. Други не са. Трети дават надежда, че може и да са. Четвърти ти отнемат всяка надежда, за тях и за цялото човечество и бъдещето му.

Това ли е наистина всичко, което човек прави за да впечатли някое момиче? Да, ако е в 5ти клас.

един от онези постове които започват с това как сядам за да напиша нещо и тогава нанадейно коментирам единствено това, което се каня да направя и не казвам нищо ...

2011-12-02T14:11:00.000-08:00

всеки ги може тези. но какво пък, всеки има право да води монолози от тези със въображаемите си читатели или просто със себе си.
аз си водя блог по единствената причина, че както по всичко личи, не винаги има на кой да говоря за нещата които ме вълнуват. или просто съм самотен. или пък единствения с който мога да го споредя е тъп като гъз. е, това по рядко се случва вече. като че ли малко повече вярвам в хората и малко по малко смятам себе си за толкова умен. това не е задължително да е хубаво, не бързайте да се радвате. може да не ми понесе. разбира се никой не знае за какво точно говоря а и както знаем, това е едно хубаво нещо за един (полу)анонимен блог.
живота е страшно нещо. никой не го иска това животно, каквото и да ми говорите, всеки бяга от нещо. но това е само защото те по добре са се скрили. за мен отговора на голямата дилема ОТ или КЪМ е "няма КЪМ, ако няма ОТ - а ако има ОТ, то КЪМ вече не си струва вниманието".

ех, живота, живота. едно нещо му признавам - ужасяващо шарен е. Мармалад.

2011-11-30T14:55:00.000-08:00

Връзката между жените, които си падат по хомосексуални момченца и завистта към пениса?

Какво по-хубаво от кастриран мъж, госпож.. госпожице?

hi

2011-11-27T15:17:00.001-08:00

здравей, блог. нямаше ме малко. но се върнах за неопределено време :)

2011-10-22T06:36:00.000-07:00

още по темата...

2011-10-08T05:29:00.000-07:00

още по темата

hidden battles

2011-10-07T05:46:00.000-07:00

2011-09-29T04:30:00.000-07:00

съдейки по търпимостта/симпатиите/привържениците на Болен Сидеров в България, вече категорично мога да кажа, че проекцията в живора на българина е предпочитан похват за справяне с проблемите

twin freaks

2011-09-15T08:06:00.000-07:00

coming soon

thm wtf?

2011-07-09T08:39:00.000-07:00

Когато си измислях етикета thm не вложих абсолютно никакво интенционално послание. Или поне така си мислех тогава. Реших, че е просто безсмислено съчетание от букви, което показва и липсата на смисъл и концепция е написаното под този етикет. Обаче онзи ден си пътувам с автобуса и за пореден път гледам графитите по софийските улици и какво да видя...blays,brams,thmg...thmg ли? Виж ти!
Но това, не противоречи съвсем на първоначалното ми намерение, защото аз нямам никаква идея какво значат тези букви. Някой може ли да ми обясни какъв точно е смисъла на написаното в графитите? Много ми е интересно какво е посланието, смисъла или целта на графитите в София. Или по принцип. Не, аз не съм против уличното изкуство, даже всеки, който следи от време на време блога ми ще се сети, че то даже доста ме впечатлява. Намирам го за забавно, интригуващо и интересно. Но графитите, освен като сюреалистични сценки и графично майсторство имат ли друга стойност? И за кого? Групите (те наистина ли са групи и по какво се обединяват? освен по това, че драскат някаква последователност от букви по стените на цяла София и градския транспорт?), който оставят малките си черни разкривени артистично разчекнати драсканици сигурно влагат в тях огромен смисъл. Имам някакви съмнения, че това трябва да е нещо като маркиране на територия. На кого и за какво се ползва тази територия? Не е ясно. Как се определя кой побеждава на някаква територия и има ли територии, които да принадлежат на определени групи за определен период от време?
Силно се съмнявам, че играта има строги правила. Че изобщо има някакви правила. И сега нека изкажа собствената си импресия от феномена на драскальотенето по всяка подходяща и неподходяща повърхност в София.
Някога, в зората на времето (чисто моя спекулация) някакви хора видели, че други хора играят една игра, която пък била символичен заместител на една друга игра, в която хората губели територии, земи, чест, крайници и жизнено важни телесни течности(*моля запомни израза). Първообраза на играта бил войната и завладяването на територии за чест, материални облаги и мъжество.
Няколко хиляди години по-късно:
В условията на урбанизация, множество високи и пъпчиви младежи, с неясни планове за бъдещето, дълбоки панталони и също толкова дълбоки дефицити в самооценката си дочули за идеята да си спретнат своя игра, в която символично да се борят за територия и да показват мъжество, макар и по един потаен и анонимен начин.
Резултатът - безразборно драскане по всички повърхности, които не са заети от рекламни материали или обяви. Всеки иска да маркира, че може да остави знака си. Да маркира, че е бил там и че всички (които се интересуват) могат да видят това. Не са ни достатъчни пъстротата от послания, табели и билбордове, но сега си имаме в и промеждутъка малки едноцветни драскулки, които да допълнят картинката, като неравномерни кончета, които съшиват несъчетаемите образи на видиотени модели на козметика и лъскави коли.
Да оставиш знак, да маркираш. Да знаят, че си бил там, че съществуваш, че ти си от ТХМГ! (?)
Като четириногите ни приятели, територията за тези младежи има особен смисъл. Някакъв символ. Но като погледнем какво се е получило, няма как да не си кажем, че маркирането е минало границите на приемливото и вече от толкова много маркиране се намираме много надълбоко в телесните течности* на тези млади войни за (анонимна) индивидуалност (а..?).

Моля ви, от името на всички нас, които не разбираме от тагове:

"СПРЕТЕ ДА СЕРЕТЕ"!!

P.S.
Ако някой все още си мисли, че написаното в началото е просто случайно съвпадение и търсене на несъществуващи връзки, нека отчете и смисъла на думата tag.

на другия ден...

2011-07-02T12:30:00.001-07:00

голяма отврат, да му се не види, изобщо не е никакво избавление :/

Ода

2011-07-01T18:09:00.000-07:00

а си мислех, че няма изход.. че ако има е смъртоносен или ..смърт. разбирам наркоманите, разбирам ги и не ги обвинявам, ако аз можех и аз щях да се спася така. защото ако бягаш от нещо, няма по страшно от това, да не знаеш от какво бягаш. а хората обвиняват и сочат с пръст, хората ги създават и се чудят защо? защо на нас защо на моето семейство.

усещам, че спасението винаги е било там просто ме е чакало да се сетя. да стигна до там, кротко е чакало встрани, точно до забравените детски спомени, точно до всичко отровно от което бягам всеки път когато го усетя. и ето че сега го усещам в мен, но вече не като страшилище а като приятел. няма страшно, аз знам..ти знаеш. ние знаем, остави другите да ни корят и обвиняват. те не разбират. след като това отмине ти ще забравиш този момент, веднага щом се почувстваш по добре той ще изчезне като досадна муха от полезрението ти. но първата крачка е направена и пак ще се срещнем и пак ще сме приятели.
усещам че ти ще ми помогнеш. ще ми помогнеш да спя. ще ме пазиш. ще пазиш нея. мен.нея от мен. мен от нея...не? поне ще попариш раните. и всичко ще бъде по-добре. не ме гледай.

усещам те в мен. по топло е. не, лъжа се. не е по топло дори. просто е нищо. а ме беше страх да не чувствам нищо ха! нещата от които ме е страх.

нещата от които ме е страх са нови за мен. виждам ги от такава близост, че ме болят очите. отвръщам поглед и какво освен тъмнина? тихо е...
това не е което си мислиш.
тази песен не е за теб.
не е и за мен.
тя е за нещата, които...

това ще замени всичко, което липсва. нали за това е спасение.

нещата които мислим, че успяваме да надмогнем. успяваме ама друг път.
аз съм някой друг. аз съм някой друг.
някой на който това не се случва. просто наблюдател. просто публика, хладнокръвно наблюдаващ и нащрек за това, да съчувства на героите. може да се превърне в някой от тях, ако го направи.. никой не иска това. нито те, нито той. всички са щастливи.

ends

2011-06-21T05:38:00.000-07:00

---и ако топчето се удареше във вратата на гаража това щеше да накара всички хора на света да умрат. Причината за това беше, че аз измислих играта малко преди това, странна приумица, но необходима - трябваше да играем на нещо. Отнесен в смях и игра с топчето осъзнавам с малък ужас и малко раздразнение, че тя е запратила топчето към вратата. И сега го гоним за да го спрем. Тичайки надолу и казвам, че това е толкова тъпо от нейна страна. Тя не разбира и просто тича за да спаси нещо, не знае какво, но тича! Заради мен и заради нещото, за което знае само едно - че е лошо---

Miss li - 'Beats and Bruises'

2011-06-12T14:44:00.000-07:00

love it!

Нов пост

2011-06-06T20:57:00.000-07:00

чудя се къде е границата. или това е като представата за ада? мъки които могат да се усилват до безкрайност достигайки немислима интензивност, която се надяваш да те побърка, да те пречупи, да те изтрие или да те убие, но само да спре, бога ми само да спре! моля те, спри...

It's lost and can't be found

2011-06-01T14:44:00.001-07:00

It's lost and can't be found

be yourself

2011-05-25T07:51:00.000-07:00

ако всички атрубути на Аз започват с "не" => Аз = неАз (никое отрицание не е качество на Аз)

това, което не съм не ми дава опорна точка за това какво съм, тъй като независимо колко много отрицания може да има те никога няма да са достатъчни за да сведат вероятността на това, което съм до определено множество. отрицанието не е идентичност.
чисто формалните разсъждения форма на отрицание ли са?

RSA - Smile or Die

2011-05-17T10:11:00.000-07:00

Slavoj Zizek - First as Tragedy, Then as Farce

2011-04-30T15:51:00.000-07:00

EVERYTHING WILL BE OK by DON HERTZFELDT

2011-04-24T11:10:00.000-07:00

a small gap for one

2011-04-24T09:58:00.000-07:00

Да се учим от пациента Патрик Кейсмънт

2011-04-18T05:57:00.000-07:00

Не обичам да слагам цитати, още по-малко цитати на автори, с които не съм много добре запознат и контекста, в който ги използват. Но за този цитат на Бион ще направя изключение.
"Във всеки консултативен кабинет трябва да има двама доста уплашени хора: пациентът и психоаналитикът. Ако не са такива, човек се пита защо въобще се заемат да откриват онова, което всеки знае."- Бион

Да цениш собственото си незнание е цяло изкуство. За някои е по-лесно, за други не толкова. Самата тема ме развълнува напоследък в един разговор с колега, който беше убеден, че колкото по-бързо се ориентираш в ситуацията с пациента, толкова по-добре е това и за теб, и за него. Тук трябваше да го прекъсна и да го питам, как това е по-добре за пациента? И дали това бързо и "ефективно" майсторско класифициране на пациента не служи за да се почувства той самия по-сигурен, за да се справя със собствената си тревожност и страх, че не е компетентен, че не знае какво има пред него, че не е достатъчно добър за да знае? Отговорът беше, че това било полезно и за двамата, но най-вече за пациента, защото той, пациентът, имал нужда да види, че насреща специалиста разбира каква е диагнозата и бързо може да демонстрира компетентността си.
Няма съмнение, че има пациенти, които идват и заявяват открито, че искат да знаят какво им има и искат да им го "оправят" колкото се може по-скоро. Което за един поведенчески подход в психотерапията е напълно нормално, защото и самия терапевт (включая моя колега) мисли по същия начин. Приоритет е да има таблица с категории, да се направи ясна диагноза, да има план за действие и да се процедира точка по точка.
Обаче, когато говорим за психоанализа точно този тип заявка обикновено дава на терапевта информация за това как човека, който идва при него гледа на собствения си психичен живот. Като нещо, което някой друг - специалистът, всемогъщият терапевт - ще направи с техниките, в които е обучен (някакви, неясни и мъгляви техники), а най-важното е да го оправят, а как, не е негова работа. Фармакологичното лечение също не изисква никаква активност от страна на пациента, освен да си спазва часовете за приемане на хапчетата. Зъболекарите също не искат от теб да се разбираш от стоматология или да откриваш сам кариеси и пулпити. По тази причина психотерапията (психодинамичните й разновидности) се отличава от останалите интервенции. Активността не е само от едната страна. Пациентът е необходимо да се ангажира с проблемите си и да е готов да работи с тях. Колкото по-отдалечен е той от собствения си вътрешен свят, толкова повече психотерапията за него има значението на външна намеса. Хората с най-голям потенциал да работят с психичната си продукция не са тези, които очакват външната намеса да поправи повреденото.
Когато работи с всеки различен пациент, работата не се превръща в еднообразна рутинна процедура по оценяване, асоциации, мълчание и кратки интерпретации, психоанализата е изкуство. Изкуство, в което собствената тревожност на терапевта е необходима и нейното изтърпяване е нужно за намирането на подходящият подход за всеки различен случай.
Кейсмънд е психоаналитик. Книгата му, писана през 1985/1990 (включва две негови книги, писани през посочените години, а първото и издание в този вид е от 1991) и е насочена към всички помагащи професии в това число и социалната работа, за което може би има значение опита му като социален работник преди да стане психотерапевт. Написана е на достъпен език, разбираем за повечето хора. Неясните за лаика термини в книгата са обяснени с опростени думи той успява да предаде дори сложния процес на терапевтиране и саморефлексия на аналитика, така че да е разбираем за сравнително широк кръг от читатели, без да се превръща в опростенческа теория за редуциране на психоаналитичното знание до общоприети схващания от популярната психология. Също така често цитира Бион, Уиникът и Клайн, което ясно показва и неговата теоретична ориентираност сред многото школи в психоанализата.

Ако искаш да участваш в инициативата на ЛИК и си имаш собствен блог - http://liikk.wordpress.com/2010/06/30/blogs/

Art in the Streets

2011-04-15T11:40:00.000-07:00

Art in the Streets е първата голяма американска музейна изложба на улично изкуство

advertising

2011-04-12T12:11:00.000-07:00

No problem

2011-04-01T13:50:00.000-07:00

Blinky™ from Ruairi Robinson on Vimeo.

2011-03-30T17:56:00.000-07:00

открих, че не съм само аз

чувствам се по-добре сред толкова много измислени чудовища, че моите започват да се разтварят по-лесно

Истината

2011-03-27T15:11:00.000-07:00

Те казаха, че той човека избухнал и в пристъп на паника взел за заложници хората, в пристъп на паника решил да ограби банка.
Те казаха, че той не бил планувал това, той реагирал без да мисли. Те казаха, той е луд.
Те казаха, че той не искал да убива.
Те казаха, че той искал да убива!
Те казаха, че той го е планувал!
Те казаха, че той е изгубил родителите си скоро.
Те казата, че той е имал тежък живот.
Те казаха, че той е човек.
Те казаха, че той не е човек.
Те казата, че той е идиот.

Те казаха, ти мразиш
Те казаха, ти разбираш
Те казаха, ти съдиш
Те казаха, ти съчувстваш
Те казаха, че ти си идиот

искам

2011-03-26T15:30:00.000-07:00

Усмихни се, моля те.Заради мен.
Хайде, усмихни се. Знаеш, че има за какво.
Усмихми се, де. Защо мълчиш? Поне ме погледни, покажи ми, че слушаш. Хей, слушаш ли ме изобщо? Да, слушаш ме. Знам, че ме слушаш. Знаеш, че когато говоря, винаги слушаш. Не е нужно нещата да са по този начин. Усмихни се, по дяволите! Писна ми от това мрачно настроение. Пролет е, слънцето отново кара всичко и всеки да цъфти, а ти? Казваш, че светлината дразни очите ти?

Усмихни се ти казах! Хайде, поне малко. Можеш. Давай, заради мен? Как така кой съм аз!? Не ме карай да ти напомням. Много добре помниш, кой съм. Хайде започвай да се усмихваш. Точно така. Браво. А, сега пък какво има? Отново ли!

Усмихни се! Няма да повтавям повече, искам да се усмихнеш. Трябва да се усмихваш, не разбираш ли? Така се живее, с постоянна усмивка. Като в реклама ли? Да, като в реклама, защо не? Нима не харесваш какво виждаш там? Изкуствени? Какво значение има колко са естествени, след като се усмихват? Какво значение има как се чувстваш след като се усмихваш и целия свят вижда просто един щастлив човек? Истина е щом всички вярват е него. Как така какво значение има какво вижда света? Това е всичко което има значение. Очите на хората, те са твоят прозорец към самия теб. Не съществуваш никъде другаде освен там. Някой ден, когато умреш единственото, което ще остане от теб е това, което се е отпечатало в очите на хората. Нищо друго няма да е по-реално от това. И тогава, ако си се усмихвал достатъчно хората ще кажат, че са познавали един смел/горд/щястлив човек.
Какво? Кой ли? Ти си бил щастливия човек. Не ме ли слушаш какво ти говоря? Кой бил този щастлив човек. Хей сега ще ви запозная. Само почакай.

Усмихвай се! Хайде усмихвай се, говедо! Какво си ти? Животно ли си ти? Не разбираш ли какво изпускаш? Еуфорията на живия живот! Ако не се усмихваш самото щастие ще те подмине. Къде си ти? Къде си? Затворен в главата си, само едно има значение, желанията, потребностите. Задник си ти. Само за себе си мислиш. Усмихни се ти казвам! Няма да се занимавам само с теб, усмихвай се! Веднага! Сега ще ми плачеш ли? Като дете плачеш, като бебе. Как ще те накарам сега да се усмихнеш бе, спирай веднага дявол да те вземе. Ще те пребия, спирай веднага! СПИРАЙ ТИ КАЗАХ!

Спря ли най-сетне? Какво ти има на ръката? Ще зарастне накриво, но какво от това. Голяма работа, един пръст, няма да ти трябва чак толкова, лявата ръка е. Така става като ме ядосваш. Сега, да се върнем на темата. Какво ти става, защо трепериш пък сега? Ти си невъзможен! Изобщо си невъзможен! Ще спреш ли или ще ме караш пак да си изпускам нервите? Ще спреш или ще ме караш да ти покажа какво е болка. Истинаска болка. СПРИ ТИ КАЗАХ, ЖИВОТНО!!!
Спри! Млък! Нищожество такова, спри да бъдеш такова дете. Спри да страдаш, бъди човек. Бъди щастлив, дявол да го вземе. Стани, не се въргаляй! СТАВАЙ ти казвам. Ставай! Не викай! Никой няма да чуе и да викаш. Викай тогава, копеле, викай щом искаш. Викай аз ще удрям още по-силно, за да спреш!

Спря ли? Най-сетне. Научи ли си урока? Точно така. Погледни ме в очите сега. Погледни ме! Точно така, слушаш ли ме? Искам от теб да се усмихнеш. Точно така. Добро момче. Сега кажи "искам". Хайде, кажи го. Лесно е. искам.

Absence

2011-03-25T16:09:00.000-07:00

Does it?

Banksy - Exit Through The Gift Shop

2011-03-18T18:58:00.000-07:00

новата пълна версия на филма на и за Banksy

Need #2

2011-03-17T15:55:00.000-07:00

"In order to play i need something outside of myself"

Колко често ти е необходимо признание, предмети, възхищение, телевизия, храна, видеоигри за да се почувстваш по-добре?
Забавна е концепцията за "шопинг терапия", но до колко тя е просто съвременнен начин за справяне с тревожността и доколко сериозен проблем в друга област?

Приемаме начина по който в днешно време хората подреждат ежедневието си (или то подрежда тях).
Приемаме, че гледането на телевизия е нормална част от детството. Приемаме, че захарта, която ядем е няколко десетки пъти над нормата за човек от преди 100 години. Приемаме, че ежедневието ни е пълно с висене пред комютъра за да "разпуснем". Много неща приемаме. Такъв е живота, трябва да се примириш с нещата, които не можеш да промениш.

На мен ми е интересно как знаеш какво можеш и какво не можеш да промениш след като нито веднъж не си се опитал да видиш колко всъщност зависи от теб, да се опиташ сиреч да промениш нещо.

"Нищо не се променя, човече"

А ти си се утрепал да го промениш ли? Кога? Между ежедневното ти мрънкане и самосъжаление и вопли, че никой не те приема такъв какъвто си?

Но да се върна на приемането.

То е като национален спорт. Един друг национален спорт изглежда като, че противоречи на този на "приемането". И той се титулова с името "Оплакване".

-- Именно! Как може да се оплакват хората и да приемат едновременно? Противоречиш си. Ха!

На пръв поглед тук си много прав. Защото, да, няма как да прави човек и двете - да не е съгласен и да е съгласен. Освен ако нещо не пропускаме. Да приемем за момент, че има нещо лъжовно в изгледа на нещата. И можеш сам да се досетиш кое точно от двете всъщност са празни приказки. А и как звучи това "оплакване"? За това, което трябва да го направи противоположно на приемане, трябва да е "БУНТ". Напротив, в него се дочува една примирена нотка, на загубилия от раздаването - "ние сме си такива, няма никога да се оправим". Ние, ние, ние. Приели са те хората, че са си такива. Тъжно, но вярно. Няма промяна, няма оправия. Проблема най-вероятно е че някой друг не ги е приел такива каквито са. Нещастни малки пакостници. Като несретни циганчета бродят по света и никой не ги приема. Те сами не са се приели. Но между двете няма връзка. Ако имаше щяха да я видят. Нали?

Несправедлив свят е това, не ги е интегрирал тия иначе толкова трудолюбиви и толерантни хора. Нищо, че те не си работят по проектите и крадат парите. Нищо, че не си спазват законите. Нищо, че са корумпирани и на никой не му се работи, а и те сами си го казват. Въпреки всичко това, трябва да се направи една политика в световен мащаб за българите. За да могат горките да се интегрират. Да им дадат къщи и права. Да ги интегрират сред цивилизацията.Ще стане тогава, няма как да не стане. Като им го направят отвън. От вътре няма как да стане, щото отвътре няма нищо. На какво да стъпиш за да подаваш отвътре навън? Най-много да се подхлъзнеш и да пропаднеш още по-навътре. Трябва някой да ги натъпче отвън. Кой ще да е този, дето ще го направи? Ами как кой? Някой тъпкач. Ще дойде и ще тъпче, тъпче и ще си иде. Обаче по едно време българина ще се огледа и ще каже "Къде ми отиде тъпкача бе? Защо не се връща?" И тогава ще реши, че ако не го тъпчат постоянно, може би го използват? Може би тъкпача не му желае доброто, щото го кара да заема неудобни пози. И не е постоянно наоколо. И като, че и на тъпкача му е гот. О, да. Сега всичко е ясно. Той го използва, какъв тъпкач е той, ако не си прави кефа на чужд гръб? Те всички са такива. Българина знае това много добре го знае, защото и на него ако му дадат да тъпче той знае какво му е в главата. И чии нужди задоволява.

--Но какво общо има това с основната идея? Темата ми бяга.

Темата може и да ти бяга, но темата си е тук. Има неща, които може и да не виждаш, но все пак ги има.

Приемаме за основен национален спорт "приемането", а не оплакването. Защото видяхме, че неговата тежест в общ план е най-значима. Забелязваме дори, как хора, които познаваме, съседи и приятели започват все повече да променят образа си. Ушите им растат, за да могат по-добре да чуват живота си, за да го приемат по-добре. Устите им растат за да могат по-лесно да приемат захарта на живота. За да могат да поглъщат всичко и да не трябва да го дъвчат. Нищо не трябва да се дъвче, това би означавало да се промени, а кой знае какви ужасни комбинации може да се получат! Коремите им и те порастват и стават като големи чували, които ако не са пълни се влачат по земята и си ги настъпват. Неудобни са им, не може да ходиш като една голяма шушулка и всички да ти гледат празния търбух все пак.

--Защо пък захарта? Защо не "солта на живота"?

Не солта. Солта е обратната метафора на захарта. Захарта, не е матофора за живеене, тя е метафора за бавна, но приятна смърт, за дрога, за бавно самоубийство, за изкуствен стимулант, за успокоително, за антидепресант.

Големите усти и големите уши стават целесъобразни от еволюционна гледна точка. Човека се превръща в един голям приемник. А приемника има за единствената raison d'etre - да приема. Да поема отвън навътре.

Какво става, ако няма какво да приема? Ако трябва да съществува без предаватели? Как ще съществува едно такова творение, ако няма кой да му налага и предлага? Да му забранява, да го ограбва и да му продава? Ако няма кой да го бие и да го храни? Ще трябва сам да се бие и да се храни. Ще трябва сам да си налага и да си забранява, да си продава и да се ограбва.

А в условията на предаване и приемане, как се живее? Каква е вътрешната динамика на това създание и как то функционира в света на образите и кратките послания?
Тук ще те разочаровам, ако очакваш някакъв много сложен процес. Защото никак не е сложно. Нещо е празно и иска да се напълни. И някой (който иска джобовете да си напълни) му подава, а тоя първия взима и тъпче. Тъпче в търбуха. Тъпче в гардероба, тъпче в касата, тъпче в устата, тъпче в празното, тъпче където е празно. За да се почувства за миг пълен. Ценен. Оценен. Иначе не може да се понася. Не може да се трае и 5 минути празен, сам, без подкрепата на предметите протези. Толкова е празен, че се образува вакум в него. И толкова силен вакум, че външната черупка почва да поддава, да се пропуква и застрашава да имплодира. Да се пръсне на съставни части, но не като една супернова, защото суперновата е красива, и защото суперновата е ново начало. Когато черупката се пръсне, не остава нищо красиво. Не започва нищо ново. Нищо ново, което да е живот. Хитиновата обвивка на хлебарката може да служи за красива метафора, ако се насилиш да мислиш за пеперуди. Но ако си размазал една хлебарка, нищо красиво няма да излезе.

източник на живот

От къде идва тази постоянна нужда от нещо външно, което да запълва?
Има една категория психични разстройства наречена гранично личностово разстройство. Нова е защото до преди няколко години е била рядкост. До преди 100тина години хистерията е била много популярна, а сега никаква я няма. Сега обаче, повечето хора имат черти на гранична патология. Превърнало се е в част от съвремието ни. Искаме или не, от малки ни учат да ценим не качествата си, а дрехите си, косата си, играчките си. Ценността на човек, идва от вътре..шността на портфейла му.
Учат ни, че е красотата е в сърцето. Но ако сърцето не е златно, значи не е достатъчно красиво. 24 карата, иначе не достатъчно красиво.

Какво е обаче граничното растройство?

Нека за край, да възпроизведа един разговор с мой познат и даже приятел по един не много красив начин.
Да го наречем Киро.
Извинявай, Киро.

-- Кире, брат ми, ти си ебаси гъза! Спри да си гъз за малко, поработи над себе си, моля те дай да се оправим, все пак и психолог, викаш, че искаш да ставаш.
-- Брат, аз съм се родил гъз. Приеми ме какъвто съм. Защо аз да се променям, а ти да не ме приемеш със всичките ми неприятни черти? Защо ти да си прав? По-красиво е да сме различни.
-- Киро, света не е направен за да те приема и за да съществуваш с него трябва да играеш по правилата понякога. Не може да чакаш да те хранят и да те бършат само щот си се родил гъз, разбираш ли? Трябва да се научиш сам. Това се нарича да работиш върху себе си.
-- Критикуваш ме, не ме разбираш, няма значение.

Brand New World

2011-03-17T06:58:00.000-07:00

от http://www.snsk.eu/

a limit

2011-03-13T18:55:00.000-07:00

Each individual has in all probability a limit beyond which his mental apparatus fails in its function of mastering the quantities of excitation which require to be disposed of.

One minute puberty

2011-03-10T13:47:00.000-08:00

PSP

2011-03-10T12:22:00.000-08:00

Не ме е страх от самотата, толкова колкото от онова състояние, в което всеки ми е враг и не спираш да виждаш хората като безчувствени идиоти, на които не им пука за теб

Pornography

2011-03-06T06:19:00.000-08:00

Разликата между споделянето и ексхибиционизма, е че второто се прави пред тълпи от непознати хора, докато първото сред затворен кръг от близки хора.
Ако се окаже, че нещо ти липсва, не казвай, че не съм те предупредил.

Sidewalk Psychiatry

2011-03-03T15:44:00.000-08:00

още малко Кенди Чанг

Before I Die

2011-03-03T15:36:00.000-08:00

Candy Chang is a public installation artist, designer, urban planner, and co-founder of Civic Center who likes to make cities more comfortable for people. Enjoy her work here.

Истината и нейните деривати

2011-03-02T13:01:00.000-08:00

Истината е, че..
истината е, че на никой не му пука за истината, защото е по-добре да гледаме индивидуално на нещата и да се надяваме, че тук там, ще намерим една обща истина. Случайно, непринудено ще се натъкнем на някой, който ще сподели нашата си истина. И ще се роди едно ново приятелство, което ще тече по истината като по топла пъпна връв и ще ни създава приятното усещане, че разбираме и че ни разбират. Че сме свързани. Какво повече ни трябва за да сме щастливи? Освен една поделена истина. Или две или повече.
Един хубав ден се оказва, че тази обща истина е грешка, плод на неразбиране. Че току виж си споменал пак истината, вече не е желателно, защото вече не е истина, вече е лична гледна точка, която трябва да си запазиш за себе си от уважение към другия. Да му спестиш един разговор за истината, че току виж сте разбрали друга истина, която не искате да знаете, ама никак, защото е по важно да имаш усещането за разбиране, отколкото да се разберете наистина. И така, истината, вече не е истина, тя не е и никак топла вече, изстинала е истината, станала е илюзия, а това в главата ти, то не е истина, то е мнение. Всеки си има право на такова, всеки може да го изказва, никой не може да го налага, щото не бива. Нередно е. Да изказваш мнението си повече от веднъж, не дай боже да се опиташ да влезеш в разговор на теми за истината е извън допустимото. Изведнъж истината е табу, което или го има или го няма и ако го има можеш да го срещнеш помежду определени групички хора, двойки, тройки, повече от тройки вече са истински късметлии, щото голяма истина са си отгледали. Обаче, колкото по голяма става истината, колкото по прекрасно се е разпъпила, толкова повече листенцата и венчелистчетата почват да се разклоняват и трябва да се подрежат. Но тук някой решава, че иска или да запази някоя ново клонче или иска поне да си го отнесе удома и да го сложи във ваза. Обаче. Човека с ножиците идва и вика нещо. И санкционира и си иска обратно клончето за да го кремира.
Не бива така, не може да се отглеждат самички истинни стръкчета тъй. За какво ни е тая истина на нас, ако не да ни пази от отцепление. Парадоксално е, недейте така.

А за какво са ни на нас собствени истини? В които само ние си вярваме? Че се и гордеем с тях. Някакви построения в зания двор, които викаме съседите да видят, гордо се подмисхваме и пак бързо покриваме. Съседите остават леко смутени, не са сигурни какво са видели, но е по добре да не мислят за него, защото личната истина е като личното бельо. Всеки си има лично такова, хигиенично е да го имаме, признак е на здраве и културност, и никой не обича да пипа чуждото бельо. Е по принцип де.. има всякакви хора.
Има и такива извратеняци, дето ровят защото им харесва, да пипат и да душат бельото на другите. И те са хора. Че даже и полза може да има от тях. От там много неща могат да се разберат, бельото. Много химична и органична информация може да се извлече от там. И да се види, какво го храни този човек, какво му тежи, какво му запречва пътя към щастието. Но да не се спираме само на интроективните станали проективни дейности. Да не забравяме душата. Тя също си личи по бельото. Можеш да разбереш, колко често човек си отпуска душата. И дали сам или с някой друг. Може да има следи от чужда душа по бельото му. Предполагаме, че тогава този човек е още по-щастлив, че освен че обменя душата си, обменя и истината си с някой. Но само предполагаме. Защото наличието на душа по гащите на някого, не значи винаги, че а) той има такава и б) че се обменя и нещо друго. Не, душата е само химия, а другата душа, за нея само гадаем.

Истината е, че истината от десетилетия вече не е ценност. Истина звучи вече, като "световен мир" или "смисъла на живота". Кой да я търси, на кой да я показва? Кои са тия смели рицари в днешно време, които я търсят истината, ама не я търсят в гащите си, не я търсят и в чуждите гащи. Кои са тия кръстоносци на реализма? Които и да са, малко са, а и тези от тях, които остават незабелязани понякога много се ядосват и започват да хвърлят на хората по очите, току виж, нещо влязло, щом те така и така не могат да видят, поне да им го вкараме насила, после току виж са поели нещо и доброволно.
Трудно се преглъща истината. Аз обаче, малко се съмнявам, че всяка трудна истина се преглъща изобщо. Истината е като съвестта. Или я имаш и приемаш всичко което и съответства, или я нямаш и само се мъчиш да си я вкараш, докато не се осъзнаеш и не разбереш, че не ти се иска чак толкова.
Истината е като секса. Имаш полза от него само, ако го желаеш. Ако не го желаеш, някой друг има полза. Ако и двамата не го желаете, то някой трети има полза или пък ако и трети няма, то нещо сериозно се е сбъркало.

Хората, обаче, аз живея с това убеждение, не са толкова прости същества.

За да има смисъл от бельото то трябва да се сменя. Някои хора обаче не искат си го сменят. Държат на него, както костенурка държи на корубата си. Те казват, "утре ще го сменя". Казват го всеки ден. "Аз имам толкова много бельо в гардероба, виж пълно е". И наистина е пълно. Ама никой не го носи. И тук нещата заприличват малко на една от притчите в книжките за само-помощ и разказите на Куелю. Човека, който не си е сменял гащите от години един ден разбира, с тих ужас, с тайничко облекчение, че гащите му са се вкостили и нямат сваляне повече. Че са му станали като втора кожа, а гардероба с бельото вече има ново приложение. Ще си го носи отгоре. То старото, вече никой не може да го различи от другата повърхност на тялото му. Обаче, тук извода не е, че ако се понапъне малко и гащите му ще паднат за да се разлетят пеперуди от задника му. Точно обратното.

Robot story

2011-02-21T16:32:00.000-08:00

-- Хей, състоянието в Либия е ужасно, сега прочетох. Не знаех, че нещата са толкова зле там. Ще се опитват да го свалят този изрод Кадафи.
-- Ами да то е така отдавна там.
-- Знаеш ли, че само ако обсъждаш вътрешната политика с чужденец ти дават 3 години затвор?! Боже, трябва да се говори по-често за тези страни, не знаех, че нещата са чак толкова зле.
-- Ами когато има причина се говори, когато няма, за какво да се говори?
-- Причина? И коя е причината сега да се говори?
-- Ами бунтовете сега дето са ги дигнали. Какво друго? Ти какво искаш? Ежедневно да говорят по новините за състоянието в Либия? То е така отдавна, то се знае.
-- Значи това, че хората биват убивани, арестувани и измъчвани не е причина целия свят да разбере за това?
-- Ама ти какво си мислиш че трябва постоянно някой да прави репортажи за тия страни ли? То и в Африка е така и къде ли не. До сега нямаше причина да се правят новини за това.
-- Нямаше причина значи...
-- Да, каква е била причината? Ти какво искаш само за това ли да говорят?!!
-- Няма значение.

Please, say something

2011-02-21T07:22:00.000-08:00

Please Say Something from David OReilly on Vimeo.

дрехата

2011-02-15T15:14:00.000-08:00

Крачка след крачка, крачка след крачка, крачка като всяка друга, като всяка друга тя ходи вперила поглед в огромните си крака. Нощта е хладна, но нощта няма значение, нощта е като нейното проклятие, нощта е нейната прокоба в която тя е обречена да крачи без спиране. Вечно в нощта. Хората са като призраци. Тя е като призрак. Хората са като призраци, преминават покрай нея сякаш не съществува, сякаш те не съществуват. Те не съществуват. Тя съществува непрестанно, позована от изгряващото слънце, кретащата луна, от звездите, от този живот, тази прокоба живота. От къде започна всичко? Няма начало. Няма минало. Има само сега и тук и утре. Има само топлината на собственото и тяло скрито в безбройните катове. Тъканта на най долните слоеве полепва по кожата и, притиска я силно, сякаш иска да я изкара от там, сякаш иска да я изстиска от последните обезверени остатъци живот. Тя е на топло. Преживява някак си. Всичко ще се оправи, всичко е наред, всичко е така. Топло е, това е най важното. Дрехите са важни, важно е да ги има. Тя е на сигурно, на топло. Никога няма да измръзне с толкова дрехи. Но ако са повече винаги е по добре. Никога не е лошо да си предпазлив По-защитен. И на топло.
Притиска я. Притиска я като страстен съпруг, който в изблик на сласт не може да сдържи желанието разливащо се в мускулите му. Притиска я като груба сила идваща от вън, стремяща се да я смаже. ПРИТИСКА Я като любов, като поглед, като нежност, като майка....
Оставя торбата и отива до мястото, където е нейната. нейното. Там е в пръста, забравено от всички, то блести със нежна сила, невидима за хората призраци. Ето, сега е на сигурно. В топлите дипли на дрехата. На сигурно, на топло. Няма повече да бъде в мръсната пръст, няма повече да тлее забравено и потъпкано в калта, под твърдите ботуши под мръсните токове, под вонливите кецове. Тъпкано, стривано, заравяно в земята. Вече ще бъде пазено. Като очите. Очите трябва да виждат, не могат да се скрият. Очите трябва да се подлагат на студа, на вятъра, на призрачните облъхвания на мъглявите фигури на призраците.
Тези призраци, никога няма да я забележат. Но тя ги вижда. Тя знае, че са там и тайно ги следи с очи. Може би някой ден те ще я видят. Ще я попитат колко е часа. Ще я попитат как е? Тя разбира се ще бъде умна, ще се престори, че не ги вижда. Кой би искал да си навлече вниманието на призраците. Да разберат че съществува, защо би искала да си има вземане даване с тези чужди същества населяващи света ...
Може би ако са много учтиви и безобидни, тя би събрала смелост, не я е страх, тя би отговорила. За да покаже, че не се бои! Ще му каже, да. А после той може би ще попита как е? Добре ли се чувства? Изглежда пребледняла? Тя гордо ще подхвърли че е добре, че се справя някак. Че е на топло, а това е най-важно. Да е топло. Може би после призрака ще попита боли ли я нещо. Ще види, че накуцва. Ще се учуди от това, колко много болки тя изтърпява, как ги таи под дрехата си, как никой никога не ги вижда и няма как, да няма как, дори и призрак, да не се трогне. Тя няма да се оплаква. Той може би ще иска да и помогне? Може би ще я прегърне? ДА Я ПРЕГЪРНЕ?! Как смее! Тя не е такава! Тя не е такава жена, долна жена. Тя помни, това е лошо, помни притискането, помни... ! помни.. не може би...
крачка след крачка
тежки са тези крачки, тежко е но е необходимо. тежко е за да я предпази от болестите, от погледите на призраците. от вятъра, крачка след крачка.. в топлата хватка на дрехата, в топлата вътрешност, вътре е добре вътре е топло

the External world

2011-02-12T14:00:00.001-08:00

The Black Keys - Howlin' For You (Official Video)

2011-02-11T13:44:00.000-08:00

2011-02-07T17:14:00.000-08:00

Did I ever tell you about the man
who taught his asshole to talk? His whole abdomen would move up and
down, you dig, farting out the words. It was unlike anything I ever heard.
Bubbly, thick, stagnant sound.
A sound you could smell.
This man worked for the carnival,you dig?
And to start with it was
like a novelty ventriloquist act.
After a while,
the ass started talking on its own.
He would go in
without anything prepared...
and his ass would ad-lib
and toss the gags back at him every time.
Then it developed sort of teethlike...
little raspy incurving hooks
and started eating. He thought this was cute at first
and built an act around it...
but the asshole would eat its way through
his pants and start talking on the street...
shouting out it wanted equal rights.
It would get drunk, too, and have crying jags.
Nobody loved it.
And it wanted to be kissed,
same as any other mouth. Finally, it talked all the time,
day and night.
You could hear him for blocks,
screaming at it to shut up...
beating at it with his fists...
and sticking candles up it, but...nothing did any good,
and the asshole said to him...
"It is you who will shut up
in the end, not me..."because we don't need you
around here anymore.
I can talk and eat and shit."
After that, he began waking up
in the morning with transparentjelly...
like a tadpole's tail
all over his mouth. He would tear it off his mouth
and the pieces would stick to his hands...
like burning gasoline jelly
and grow there.
So, finally, his mouth sealed over...
and the whole head...would have amputated spontaneously
except for the eyes, you dig?
That's the one thing
that the asshole couldn't do was see.It needed the eyes. Nerve connections were blocked...and infiltrated and atrophied.
So, the brain couldn't
give orders anymore.
It was trapped inside the skull...sealed off.
For a while, you could see...
the silent, helpless suffering
of the brain behind the eyes.
And then finally
the brain must have died...
because the eyes went out...and there was no more feeling in them
than a crab's eye at the end of a stalk.

induction

2011-02-06T12:41:00.000-08:00

There is, however, another kind of reasoning known as induction.[1] It argues that because a certain proposition has been found to be true in some cases it is therefore true in all cases, and for this conclusion there is absolutely no justification on the grounds of pure deductive logic. At the same time normal life is carried out on inductive principles, such as the expectation of the sun rising to-morrow. And these essential principles which involve a belief in the stability of the external world, and which are used for the inference of new facts, are quite different from the laws of pure logic which merely serve to deduce from the presence of one idea in the mind the presence or absence of another. The inductive process is in fact just that re-discovering of an object in the outer world which has been retained in the imagination which Freud explains to be the concern of the 'Reality-ego'. Inductive reasoning involves taking a risk which deductive reasoning does not; in induction the risk of not finding the object in the outer world is faced, whereas in the other case an object which only exists in the mind can be found for certain. It is clear therefore that in order to step from deductive reasoning to inductive reasoning a certain amount of anxiety must be overcome.

[1] Not, of course, to be confounded with the so-called 'mathematical induction', which is really deductive.

From "Some Psycho-Analytical Notes on Negation"

L. S. Penrose

2011-02-02T10:49:00.001-08:00

Princess Hijab's "veiling art"

2011-02-02T10:46:00.000-08:00

Need

2011-01-29T03:29:00.000-08:00

Клавиатурата ми е мръсна. Стара и евтина. И мръсна. На вън слънцето усилено пече, въпреки студения въздух. Котката ми се чуди къде иска да е, вън или вътре. Постоянно драска по прозореца, от едната страна, после от другата. А аз се моля за малко тишина. Животното обаче иска да живее, още е малък и ако не това, кое би било радост за него.
Искам една голяма пауза от тишина, искам да съм на онова спокойно място от преди години, където да имам часове наред, сам със себе си, на спокойствие. Тогава обаче мислите ми бяха за бъдещето. Докато сега ще са предимно за миналото. Но най-вече за настоящето. Казват, че осмисляйки миналото, по-добре живеем в настоящето.
Някои смятат, че зависимите пациенти се стремят да провокират средата по такъв начин, че тя да им създаде ограниченията, които те сами не могат. Нещо отвън, което да ги задържи; 4 стени, които да ги ограничат; някой който да ги надзирава. Защото има нещо в тях, което те не могат да спрат сами. Нуждата за тях е по-осезаема и интензивна отколкото у някои други. (от научна гледна точка, това е погрешно, но от субективна е напълно оправдано)
Искам си моя личен пашкул, в който да остана. Но не в безвремие, както понякога ми се иска. Искам почивка. Дистанция.
Героят на Моъм, Филип се влюбва в една проста сервитьорка, която освен това е и ужасен човек, която се държи с него ужасно и която в последствие стига до там, че вместо да работи, става проститутка. Такъв чувствителен младеж с наклонности към изкуството - рисуване, литература. А такава пошла, груба, грозновата и превзета жена. Неговите чувства - неразумно постоянни, вечно гравитират около нея и той е влюбен въпреки всичко, което тя му причинява. Пренебрегва го, обижда го, подиграва го, използва го, а той? Той не може да се откъсне от всичко това, въпреки ясното съзнание, че тя е ужасна, че се отнася с него несправедливо и грубо.
Въпроса е "защо?"
Въпроса не е "защо"
Въпроса е "как?"
Как ти разбираш какво му е. И дали изобщо можеш да разбереш. Филип е глупак. Филип е незрял и самотен особняк, нещо никак не му е наред. Е една възможност. Но която възможност показва само едно: че ти изобщо не разбираш какво се случва в него. Че той ти е чужд.
По същия начин действа и представата за хората, които живеели според легендата, в Америка и които постоянно били на психотерапия. Защото били недоволни от живота, защото били депресирани и не спирали да пият хапчета. И всичко това, защото, разбирате ли, те преувеличавали проблемите си. Защото били разглезени и мекушави. Защото били свикнали да се оплакват.
Същото е когато някой приема чуждия избор, избор, който обрича бъдещето му и живота му на застой и еднообразие, за проява на емоционална имбецилност. За психическа уродливост.
Обясняваме си поведението на другия, като незрялост, глупост, слабост, глезеност. Така не ни се налага да съчувстваме. Не се налага да го разбираме и да му помагаме. Защото той вече за нас е "неспособен" и слаб, защото проблема му ни е чужд до такава степен, че не можем да си позволим да го приемем за някой, който е като нас и който страда от същите неща от каквито и ние.
Колко е тясна границата от съчувствие до пренебрежение. От емпатия до презрение.

pretty colors

2011-01-23T12:16:00.000-08:00

Как е приятно да се оставиш на нечия чужда воля, да се оставиш да бъдеш наранен. След като вече си погълнат. Да се отдадеш изцяло, без да държиш сметка за себе си и съществуването си, да си готов да поемеш всичко, независимо какво е. Тръпката от това, че най-сетне ще се отделиш. Ще знаеш. Ще се отървеш от пламъка най-сетне, който те изяжда. И който искаш да убиеш, сега! Тук! На място! Да го задушиш и да го заличиш изцяло. Да го размажеш с едно рязко, чуждо движение.
След което ще е останал само черен отпечатък, който завинаги ще отбелязва мястото. И щетите.

Lie to me

2011-01-20T13:20:00.000-08:00

Какво се иска от теб, когато отидеш на интервю за работа? Какви са необходимите черти за да имаш най-оптимални шансове? Освен квалификацията разбира се... ако се изисква такава.

Трябва да притежаваш широка усмивка, амбиция, да си уверен в себе си, да вярваш в способностите си, да умееш да се представяш в най-подходяща светлина и да показваш позитивно излъчване.

Едни от най-често задаваните въпроси, които всички знаем до болка вече, са:

„Защо вие сте най-подходящият кандидат?” „Какво заплащане очаквате?” „Кажете ни 3 свои недостатъка”.

Искам да знам, как мога, аз да зная, какви хора ще дойдат на интервюто преди и след мен, кой колко е квалифициран и кой колко е способен да работи на мястото на което кандидатствам? Как бих могъл да знам, дали изобщо аз съм най-добрия? Всеки нормален човек знае, че винаги има по добри от него, във всяка област. Освен Бойко Борисов, разбира се и Чък Норис. Всички останали, които имат подобно виждане за себе си и си вярват, са меко казано нарциси. Грандомани. Идиоти.

От теб се иска да си идиот за кратко, да лъжеш, но не как да е, а с усмивка и плам!

В това тайнство на корпоративното общество - интервюирането за работа, всичко е ритуал. Никой не иска от теб да мислиш, а да го познаваш и да го следваш. Обаче как може да представиш себе си в най-добра светлина, ако не мислиш? Или може би точно това е тайната? Да предположим, че има по добър вариант - трябва да знаеш как да не мислиш.

Какво възнаграждение очаквате? Това е като да си играем на гатанки. Какви са тези главоблъсканици? Ако ще ми плащате ще се радвам, ако не може би няма да се радвам чак толкова. Но знаете ли? Искам аз да ви питам нещо. „Вие защо не си го написахте в тъпата обява, а? Или не знаете колко да ми плащате и затова ме извикахте?” Разбира се, значението на този популярен въпрос било – да се разбере как човек оценява себе си и труда си. Не ми се струва особено уместен този въпрос за географската ни дължина и най-вече за трудовия ни пазар и честотата, с която се задава. В България има порочната практика да се повтаря чужд модел, точка по точка без изобщо да му хрумва на някой доколко е уместен и кое какво предназначение има, съответно всеки си го тълкува индивидуално. Ако посмее.

Навсякъде ти искат опит. Ако ви е скучно и нямате с какво да се посмеете, отворете jobs.bg. Погледнете обявите за продавачи на мебели, продавачи на детски колички, продавачи на зарзават, продавачи в магазинчета „всичко по лев” и ще осъзнаете, колко са опитни хората, които работят там. Всеки продавач трябва да има „опит на подобна позиция” или най-любимото ми е „опит в търговията с бързооборотни стоки”. Човек започва да си дава сметка колко квалифицирани и тясно специализирани специалисти са хората които ни продават батерии и чехли. Как това вече не е просто работа за дребни приходи, това е професия! В България продаването на сергия е професия, за която от теб изискват опит, познаване на продуктите, такт с клиента и широка усмивка. Тесни специалисти и разбирачи.

Вместо работодателите да видят, че работата, която предлагат като продавачи на младите е временна работа и, че всеки би могъл да я работи и от там да се сетят да намалят претенциите си и да наемат повече млади хора, които да направят първата си крачка в професионалното си развитие, те предпочитат да си спестят двата дни обучение, което трябва да им проведат и да вземат стари кучета, вече дресирани в областта на „дребната търговия.

Но отново на темата. Кажете ми, колко са младите, здрави хора, които обичат да се усмихват и да продават и обслужват? Чиято усмивка не слиза от лицата им никога? Но има ли значение защо не слиза? Не е ли по важно какво се вижда, а не защо е там? Клиента трябва да е доволен и да вижда, че го обслужват. Че го задоволяват. Няма спор, че търговията от древни времена има за основно правило непогрешимостта на клиента. Сигурно и разни PR труженички ще викнат в полза на „правилото”. Но пък аз разбирам по различно това правило. Не смятам, че хората обичат да се лепнеш за тях и да ги разпитваш какво искат и какво търсят. Не смятам, че ужасната усмивка на хоста в някой ресторант/хотел е най-важното, което клиента иска да види. Някои усмивки, повярвайте ми, са ужасяващи. Докато управителя е доволен от тази крива цепнатина върху лицето на подчинените му.

Аз не искам да виждам чучела. Не искам роботи. Искам да виждам човек и да се чувствам човек. А не клиент. Поне тази илюзия ми създайте.

animalistic

2011-01-16T08:45:00.000-08:00

Нима всички са на мнение, че мъжете са по примитивни от жените? Че за тях секса е първото нещо, което се появява в главата им щом видят хубава жена, и може би единственото което остава там, докато не си го получат? Да кажем, че опозицията ми – тази от жени, които смятат, че „всички мъже са...” всъщност имат предвид „повечето мъже са...”, а по неясни за здравата женска логика причини, имало и изключения. Тях не ги обсъждаме тук.

Да погледнем реалността и да видим, какво можем да научим от нея и дали тя ще потвърди женските съждения за „мъжката природа”. На пръв поглед виждаме мъже, много от които открито си признават, че секса е тяхната първа мисъл. Аз си признавам – секса понякога е и моята първа мисъл, че понякога и единствена в зависимост от жената пред мен. Какво лошо има все пак в това, да искаш да покоряваш здравите и привлекателни женски около себе си. Колкото и животинско да звучи, не виждам нищо лошо в това. Но какво чуваме насреща?

-- Третират ни като предмети! Не желаем на нас да се гледа, като на парче месо, като на сексуален обект!

До тук всичко изложено е в пълно съгласие с хорското (и предимно женското) мнение по въпроса.

Мъжете са животни. Отбелязка тук. Твърдението доказано.

Жените от своя страна са доволни, тяхната теория се оправда, всички са единодушни, даже обвиняемите направиха пълни самопризнания, че даже и автора.

Какви са жените тогава?

Те са използвани. Употребени. Редуцирани до една вещ, една бройка. Жертви. Като в джунгла. Мъжете дебнат, манипулират и плячкосват като след себе си оставят опожарените останки на крехките женски ...

--Но момент! Метафората ви не е коректна, мосю – прекъсва ни глас от дъното на залата

--Но как?

--В природата, мосю, никоя жертва, не примамва хищниците си.

Тишина се разлива в залата. Смът настава в женските..

--Знаем, че жената мами, тя ни съблазнява. Тя умее да го прави и дори от свещеника прави развратник понякога.

Да подходим научно. Да видим дали малкия човек с шапката от края на залата пипна нещо прекалено важно и несъразмеримо с неговия собствен... размер.

Да тръгнем от друга идея и да видим дали пътищата на нашата мъжка логика ще се пресекат с тези на малкия тъмен субект.

Да вземем една представителна извадка от женското население. Всички знаем, че преди години имаше статистически проучвания и резултатите бяха поразителни. Повече от 80% от хората в България слушат чалга. Да приемем, че голяма част от тях са жени. И да видим тенденциите при масовите вкусове, повлични от чалгата. Да кажем, че имаме една доста голяма извадка от жени, може би повече от половината от тях, която има за свой идеал образа на поп-фолк дивата, която пълни очите на онези животни, мъжете. Как се обличат тези девойки? Знаем за препаската, която все още наричат “къса пола” и за големите лъскави ботуши, за корсетите и деколтетата, за парфюмите и фон дютен-ите. Сега тези жени излизайки от къщи, устремявайки се към любимия си клуб, каква точно е представата им за флирт? Защо е цялото това маскиране? „Само с цел да привлечем внимание. Ние държим да сме сексапилни, но желаем да ни уважават!”

Представете си една натокана девойка, облечена така, сякаш ще и отнеме повече време да кихне отколкото да се съблече и един млад мъж пленен от уханието на парфюма и извивките на формите и. Представете си сега, как той докато се опитва да извади циците и от очите си, за да запази обективна преценка за личността и. Но не успява, защото той е човек, който си има своите особености, за които всички се съгласихме. И точно защото се съгласихме би трябвало да е явно какво предизвиква подобно поведение и подобна външност. Но не. Това е само за привличане на вниманието? Всичките тези сигнали, знаци? В тях няма сексуалност? Няма нещо първично? Само, защото не се изявява директно и експлицитно, не значи, че това не е част от самата женственост, тази нейна, мразена и обичана страна, която те кара да копнееш, да се надяваш, да фантазираш и накрая да страдаш и да приемеш, че това е само игра или да се бориш и да те обвинят че си животно.

Жените те мамят, прелъстяват, провокират и те карат да се чувстваш привлечен. След това те карат да съжаляваш, че си бил привлечен. Понякога, дори те наричат животно. Понякога, дори се чувстваш виновен задето си такова животно. И всички заедно гледаме с укор животното.

2011-01-15T15:28:00.000-08:00

чужди любови, чужди разочарования, чужди борби, чужди страсти, чужди страдания, чужди животи... писна ми от чужди истории.

реалността на виртуалната зависимост между любознателността и размера на фермата ти

2011-01-10T09:50:00.000-08:00

Хората, които нямат никаква представа от психология, а дори и част от тези, които уж имат (поне според дипломата си) имат сравнително опростен модел за обясняване на всяко психично отклонение. Най-честите и популярни изрази, които са донякъде в рамките на разумното (трябва да признаем това на фона на другите, за които ще стане дума) са двете магически думички - СТРЕС и ПРИЩРАКВАНЕ. Стреса е обяснение за почти всеки проблем, стреса е като магически вирус, който се появява при всеки, и прави най-различни чудеса с тялото и психиката. От настинката до това да си говориш сам. Никой не се пита, защо някои са по-издръжливи на стрес, защо при този човек стреса причинява това, а не друго, защо го боли глава, а не го боли десния палец на крака например. Това за повечето хора няма никакво значение.
Прищракването се използва за по-сериозни неща като полудяване, шизофрении и убийства. Нещо се превключва и се задейства нещо скрито, което се предполага някак, че всеки си има. Най-забавните обяснения са, че някой полудява "от много учене". Това би означавало че аз или трябва вече да съм луд или просто не съм чел достатъчно.
Другите обяснения са си своего рода патология вече. Магии, проклятия и звездни констелации. Конспирации и тайни общества. За тях някой друг път.

Не казвам, че хората трябва задължително да знаят причините за психичните си проблеми и да ги разбират, но ако съдя по филмите, американците ми се виждат доста по-наясно с психичното отколкото хората тук. Най-малкото в жаргона им има думи като "freudian slip" или "wish fulfillment". Може и да греша, това все пак е само телевизия.
Прави впечатление, колко малко хора признават наличието на психични причини за нещата. Защо смятам така? Не само, че обяснението винаги е "стрес", но и когато даже запитам, поитересувам се от нещо около случая,става ясно, че търся някаква причина (по-конкретна) хората понякога ми се тросват и ми казват "това е от СТРЕС!". Не искат да чуят даже за нещо друго и по някаква причина това е ненужно усложняване на нещата, което ми е забранено.
Обаче за щастие на някои и нещастие на други, нещата СА сложни. Елементарен е подхода към тях, нежеланието да знаеш и стремежа всичко да се опростява.
Факт е че има хора, които си имат свои начини да се справят с напрежението и много се гордеят с тях. Дотолкова, че да омаловажат чуждата слабост. Но проблема е, че смятат, че всеки човек би могъл лесно като тях да иде до фитнеса и да се разтовари. Да ида и да се напие. Да се стегне. Там е работата, че не за всеки ефекта е същия като при тях. Това е непризнаване на чуждото страдание и слабост (която лесно се приписва на слабохарактерност, мързел и т.н.) и приписване на същите черти на другите като тези на този, които ходи да блъска/пие/пуши/мисли/пише си в блога.
Друг един проблем в тази област е начина, по който хората си обясняват актуалните проблеми в обществото. Вина за това имат не само обществените предрасъдъци, за които споменах. Други виновници са популярната психология, популярните психолози по телевизията, които се образоват предимно от книжките, които всеки може да си купи и които ще го научат да мисли позитивно. И не на последно място медиите, които освен че си имат свое мнение за всичко, но и допускат горнепосочените психолози да мъдруват в националния ефир.
Причина за агресията в училищата ще лекуваме като проведем семинари за позитивно мислене и теории за страха и агресията на човек, който интернет не може да ми каже даже какво му е образованието, но е продал милиони от книжлето си за силата на подсъзнанието. Удивително е даже какво правят учените, които вместо да питат хората и да получат някаква реална представа за проблема, използват наместо това собствените си странни методи за интерпретиране и стигат до най-учудващи изводи. Да, помислете малко.. това прави нещата не толкова грозни. Тийнейджърите не са пристрастени към интернет, а към информацията. Виждате ли сега? Това всъщност е хубаво, те жадуват знание!
Истина е, че хората ползват интернет по различни начини. Но едно мисля трябва да се вземе предвид на преден план. Общуването в интернет. Начина, по който всичко е на една ръка разстояние. Как си обграден от приятели и същевремено те не са там наистина. Всички са свързани, но това, което ги свързва, ги свързва по един отчуждаващ начин. Страшното тук е че интернет дава възможност, за създаване на чувство за сигурност, което в социума липсва, там винаги има социална тревожност, страх какво си мислят за мен другите. Интернет ти отнема реалното общуване и ти дава усещането, че (от една страна) ти контролираш всичко, че си точно това, което искаш да бъдеш (можеш да сложиш най-забавните неща във фаейсбук, можеш да си избереш най-красивия темплейт за блога си, да си закачиш най-забавния аватар) или (от друга страна) си винаги на безопасно разстояние от всичко, което може да те нарани, да те засрами, никой не те вижда, никой не знае защо не пишеш, дали е защото си правиш омлет или, защото решаваш да игнорираш човека, който не ти е приятен.
Попитайте един човек, който си признава, че е пристрастен (защото да има такива!) дали информацията е това, което му доставя такава наслада в интернет. И не ми казвайте, че той като е пристрастен не знае към какво е пристрастен. Самия факт, че той не извършва никакви дейности, които му дават новини за света е достатъчен да се направи овчеизвадния извод, че причината е в нещо друго.
Ако някой, прави неправилни изводи за етиологията на проблемите, това не е за пръв път, но нека бъдем малко по-критични към "нАучните мнения" независимо кой институт ги е правил. Знаем какво правим ние в интернет, и рядко това е разглеждане на новинарски сайтове, освен ако не смятаме за новина, това кое е новото популярно видео в YouTube, или новото meme в интернет. Дали игрите и усещането за омнипотентност, дали проявата на агресия, дали самотното самозадоволяване, дали усещането за сигурност, дали усещането за свързаност, няма значение. Но знам, че всяко едно от тези неща има важна роля. По-важна от тази на информацията.

control

2011-01-05T14:51:00.000-08:00

Знам, че има едни хора, които имат способността да превъзмогват емоционалното си състояние чрез самоконтрол. Да се стегнат само като се замислят малко. Да мобилизират всички рационални доводи, да се възпрат от непосилните за понасяне чувства. Наистина ме е порязявало, когато виждам този контрол над чувствата у хора, които само защото не могат да удовлетворят, да утешат или да изразят едно чувство предприемат защитна позиция и започват да се борят с него.
Подобни стратегии за справяне са избягване, отхвърляне на негативните мисли, занимаване с постоянна дейност, пиене, търсене на големи компании, прекарване на часове в интернет, правене само на позитивни неща, показване само на позитивно отношение. Хора с девизи като "винаги с усмивка защото..[тук някаква благородна рационализация]" - за да не натоварвам хората, за да правя добро на света, защото позитивното е добро, а негативното (чувство) е лошо. Тук да се чувстваш зле, без настроение, мрачно, да си ядосан, разгневен автоматично се приема за нещо лошо. Тези мисли и чувства се преодоляват, превъзмогват и изместват. Повечето от тези хора са доста горди с това си самоtreatиране. За тях разума е начин и то смел и достоен начин да подчиниш и да се справиш със себе си.
И ето, правя си този експеримент със себе си сега. С едно вредно чувство в мен. Скорошно чувство, почти прясно, но добре познато.
Чувство, което повечето разумни хора, биха си позволили по всякакъв начин да преодолеят, да спрат, да потушат. И ето представям си, че аз съм един от тези хора и заставам пред това чувство, в широка тъмна арена и му заповядвам да спре, да изчезне. И знаейки, че това е възможно, идентифицирайки се с един от тези само-обуздани хора, то спира, и аз побеждавам. Тази част от мен, което подчинява внезапно изпитва съжаление, страдание, заедно с роба си. Страдание, което ги слива, затова забранено страдание.. господаря излиза от ролята си, това не е господар вече, той е една част роб, той не бива да чувства това... тогава господаря бива изчистен от робската си част и се превръща в един студен педагог, неотчитащ чувствата на роба си, защото това би попречило на процедурата по неговото отстраняване. Той е изчистен от позорната си чувствителност и съчувственост и бива абсолютен господар. Неговата роля обаче не се изчерпва само до вътрешен контрол. От него има нужда да убеждава другите, че той е необходим, че е полезен, здравословен и единствен правилен отговор на вредните животни, тъмните му роби.
Има тръпка в това, да спреш нещо, което не може да бъде спряно. Да му позволиш само да съществува, докато не го забършеш, посипеш с мисли, докато не го заглушиш, примесиш, преместиш и промениш малко по малко, докато си кажеш - край. Победих. Манифестация на разумното функциониране.

Смятам се за рационален човек. Но ако се сравня с хората, които са господари на себе си, аз съм един много нещастен човек, потопен в мрачни мисли, самоизяждащ се от страдание и самосъжаление. Човек, който Когато става дума за противопоставяне между чувства и рацио много трудно може да се постигне единодушие и разбиране. Не е възможно, човек да се поддаде на чувствата си едновременно с разума. Разбира се, чувствата могат да бъдат синхронни с разума, да са навременни и адекватни. Но когато става дума за поведение двете линии нямат почти нищо общо.
Нека си представим Яворов, като малко момче, което живее в съвременна България и е на 15. Какъв щеше да е Яворов? Бих се обзаложил, че младия творец, щеше да е това, което днес с презрение много хора наричат ЕМО. Разликата, ще кажат почитателите му, е че това емо може да пише страхотна поезия.
Тогава нека си представим Яворов, който няма щастието да получи добро образование. Няма да намери този начин да изрази чувствата си. Няма да може да ги преобрази в думи и така да ги победи. Но Яворов не е победил нищо. Яворов е изгубил. Но днес хората му се възхищават и ронят горчиви сълзи. Защо? Само защото този крехък педофил е имал на разположение умението да пише? С което е спечелил сърцата на милиони. Нима чувствата на Яворов са били полезни? Или уместни? Или морални?

Забележително е колко е разпространено мнението, че негативните чувства трябва да се пренебрегват, да се изместват, заглушават. Че рациото може и действително побеждава. Нима всеки вярва в това? Със сигурност всеки е готов да извади бича и да гони лошите си чувства. Да се превърне в камък за себе си, но мраморен и красиво полиран.
Това при някои хора бихме казали, действа много ефективно. Докато не погледнем сънищата им. Болките им (по тялото). Странните изблици, на смях. Странните изблици на плач. Нуждата от успокоителни (алкохол, секс, други..). А може би никакви такива проблеми? Възможно е.
Донякъде е същото като с интроверсията - чувствителността е заклеймена като качество на слабите. Единствения начин да си горд със страданието си е ако си писател, поет, художник, измислен герой или музикант. Но не всеки е творец. А всеки е човек. И всеки страда. И за да бъде в хармония със себе си, трябва да преживее страданието си. В което няма нищо лошо. А само полезно.
Да се опиташ да победиш нещо, което те прави нетрудоспособен и некачествен изглежда нещо полезно и практично. Също изглежда, че пазиш достойнството си, щастието си. Никога не става въпрос за цената, на която това става.

nightfall

2011-01-05T10:48:00.000-08:00

Смееш се, гледаш към небето, гледаш хората, гледаш ръцете си. Усмихваш се,
говориш с хората, докосваш ги, те теб, насочваш уверено мислите си в една посока и вярваш, че всичко това е реда на нещата. Алкохол, хора, филми, цигара, игри, бъбрене, навалица, претъпкания автобус, някой те блъсва докато се разминава с теб на улицата, някой те ядосва, отвръщаш, обсъждаш го, успокояваш се, радваш се, смееш се, плачеш, филма беше тъжен. Прибираш се, проверяваш си пощата, проверяваш останалото, оставаш "на линия" няколко часа/минути, смееш се на снимка на някой, четеш нечий блог или гледаш новините, превключваш каналите, новини, филм, реклама, научнопопулярен филм, реклама, реклама, дискавъри, реклама, латино/гръцки/турски/български сериал, хапваш, пийваш, разменяш няколко думи, правиш/не правиш секс, споделяш деня си (преди или след това, кой какво му харесва), слушаш чуждия, гледаш някой филм, филма беше добър, средна работа, зле, лягаш си.
...
сам си със себе си
но ще заспиш
...
За момент като, че нещо си изпуснал. Не няма да мислиш, време е за сън.
Но ето го, то е тук. Кротко се е свило на тъмно. Не няма нищо, това е само сянка.
Мърка ли? Отзад, извън фокуса, в периферията. Това е звука от нещо навън. Нещо проблясва в тъмнината. Това мъркане ли е? Дали не ръмжи? Разтяга червената си паст, с остри зъби, защото се прозява? Или защото е иска да ухапе?
Унасяш се, тъмнината те потапя в мъгливи размисли. То се размърдва. Време е да се покаже.

......
....
...
..
.
.
.
.
.
.
.
.

The Beyond Within

2011-01-02T17:07:00.000-08:00

Документален филм на BBC от 1986 за откриването, популяризитането, залеза и заклеймяването на LSD. Полезни неща.

2011-01-01T17:05:00.001-08:00

“I thought about myself as something else, as an object, as a character in a book, that
I was creating the story about myself, a novel. I am not even
actually aware of the pain anymore; it is not you, it is a character in
a book you are creating. My whole life is so: a part who acts and a
part who observes.”

Roisin Murphy - Overpowered

2011-01-01T15:22:00.000-08:00

Когато Nina Person си направи A Camp резултата не беше особено приятен. Roisin Murphy има самостоятелен албум от 2005, но това, което ми попадна е този от 2007. Очакванията ми не се оправдаха и по-добре. Защото не бяха добри. Дори повече ми харесва от Молоко.

sorry

2010-12-31T19:06:00.000-08:00

Нека всички програмисти ми простят. Един стереотип, който не мога да преборя.

all shed

2010-12-29T20:31:00.000-08:00

Последните няколко.. дни.. седмици, месеци.. не бяха никак весел период от живота ми. Ето ги празниците, ето че пак ще ги прекарам както обикновено ги прекарвам. Хората от година на година започват да стават по-критични към идеята за това, че на Коледа трябва да сме добри (или пък коледните песни). Или може би поколението ни остарява все повече и това е част от процеса?
Аз отдавна не се и замислям за коледното добруване, не е нещо, което ме притеснява, не го смятам за лицемерно.. просто се случва. Не виждам защо не. По добре един ден в годината, в който всеки се опитва да е добър, отколкото нито един, не? Така смятам днес. Мисля, че разликата с "тогава", е че нямах толкова вяра в хората.
Обаче имам това нещо за нова година. В навечерието (много популярна дума по това време на годината) на новата година всеки започва да прави равносметки, да осмисля и да премисля, да поподрежда изминалите месеци и да мисли за това каква е била ролята на тази година от живота му за него. Както казват горе-посочените за Коледа, аз казвам за нова година "защо точно сега?". Защо това кога календара се превърта има такова голямо значение за това кога ще си правиш равносметка? Той е просто начин за измерване на времето. Не мисля, че нямам склонността да си правя равносметки, всъщност постоянно го правя. А и ако го направя за цялата тази година, не мисля, че ще се зарадвам много.

Самия факт, че пиша, обаче, и че пиша за себе си означава, че нещо се е променило. Последните няколко седмици нямах никакво желание да пиша. Онова нещо, което Фройд казва за либидото, по някакъв начин с пълна сила важи при мен. Ощетя ли се от него, направя ли го чуждо достояние, за мен остава малко. А когато си го върна, след всичките усилия да го върна, дали чрез задоволяването му или чрез просто откъсване от недостъпните му обекти, тогава.. тогава колкото и да е черно всичко, някак по-лесно се справям. Толкова рядко се случва. Така краткотрайно е.
Истината е че едно от значенията на заглавието на блога е свързано с тази моя непостоянност.
Времето, когато сме малки, спомените за това прекрасно време, в което времето прекарано сам не беше свързано с непоносимото усещане за самота, с постоянната жажда за внимание, търсене на одобрение от другите.. времето, в което можеше да си себе си и да си спокоен, че ще те обичат само заради това.

Идва момент, в който отново съм цял, спокоен. Няма я манията ми по някой, най-много по нещо. Нещото може да се интегрира, да се разбере, да се осмисли. Не се налага да се тревожиш, да се мъчиш да отгатнеш, да се опитваш да се добереш до него. Него или го има или го няма. Поне знаеш.
Колко е крехко обаче това състояние. Когато в един момент всичко това, тази интроспекция, вътрешния диалог всичко това отива по дяволите, става напълно безполезно.
Когато знаеш, че всичко е напълно безсмислено, но се надяваш; когато ти се стори, че не е, опитваш се да го направиш такова; опитах се да го омаловажа, да го разваля, отново да го омаловажа, да го превърна в нещо друго. Има толкова по-лесен начин всичко това да се оправи. Толкова по-нормален и ясен. Сякаш трябва да бъде неясно. И знаейки това вече си давам сметка, че правейки го ясно, го убивам. Ще ми се да бях по сигурен в погрешните си разбирания, за да е по-лесно всичко. А може би сегашните ми разбирания са погрешните?

Давам си сметка, също, че всичко това щеше да е толкова по лесно, ако можех да понасям разочарованията, несгодите, провалите с повече търпимост. Да си давам сметка за всичко това и за неговата тежест и все пак, да продължавам. Но не, ако това се случи задължително, трябва някой да го отчете, да го види. Иначе то като, че не съществува. И все пак, в моменти, в който съм цял, то съществува. Няма нужда никой да го отчита. Сякаш някой го отчита, не аз, някой, нещо в мен. И то е достатъчно. Но сега то липсва. Опитвам се да го възстановя. Защото знам, че то може да се възстанови. Просто не всички парченца са у мен.

The MaXX

2010-12-27T09:37:00.001-08:00

The MaXX е един рядко оригинален комикс, адаптиран почти 1 към 1 за MTV Oddities. Не харесвам никое от другите шоута в Oddities,но the MaXX e изключение, което си струва да се отбележи. Жалко, че никъде не може да е намерят епизодите в хубаво качество освен а сайта на MTV, което пък имайки предвид целта на гледането си струва всичките ужасни рекламни паузи. The MaXX не е просто поредния антигеройски американски комис. Дълбочината на историята е впечатляваща, начина по който е разказана толкова типичен за някои мои култови творци като Satoshi Kon и Дейвид Линч - преплитането на фантазии, замъгляването между реалност и фантазия, психично и реално. Не е трудно да видиш в образа на Макс и Джули много подобни истории, на зависимост, на фалшива героичност, мъжката потребност да защитаваш запретена от грубата реалност и зависимостта на мъжа от жената в реалността, вместо обратното - в неговата фантазия.
Историята се разиграва на фона на много житейски драми, някои от които тинейджърски на пръв поглед, но с напредване на историята се оказва, че всичко не е просто младежки бунт срещу света.
Също трябва да отбележа страхотния сарказъм на Джули и Мr. Gone. Също фоновите изображения са не по-малко завладяващи от историята и музиката.

Julie - “You, however, have a problem with women”
Mr. Gone - “How perceptive. Did you figure that one out when I kidnapped you or when I tied you up with leather straps? OF COURSE I’VE GOT A PROBLEM WITH WOMEN! Everyone has a problem with women. Because women taunt and tease. Because they are attractive and they punish you for being attracted.”

The Maxx - MTV Shows

OBEY! The genius flipflopin!

2010-12-25T15:28:00.000-08:00

Ако не можете да следите мислите ми това е защото съм гениален и ако се съмянвате то в първите 30 секунди от филма ще си кажа и IQто и претенциите и огромното си его мога да говоря за 5 неща едновременно като постоянно прескачам от тема на тема не ме бива в социалното общуване но за сметка на това съм млад неразбран гений хакер съм и много мога да говоря за това какво мога да правя с моята малка клавиатурка ексцентричен съм нося си джапанките постоянно даже ето ето - когато искат да ме вкарат в затвора като ме разпитват няк'ви адвокатчета a аз съм тооолкова забавен защото мога не само да критикувам но и да иронизирам всяка тяхна дума използвайки формална логика вижте ми халатчето аз ще стана милионер ..OH, SHUT! THE! FUCK! UP!
кой по дяволите може да изтърпи тоя протъркан стереотипен образ за младия антисоциален гении и да го изтърпи повече от 10 минути на екрана? Е не и аз. Може филма да е безплатен, но за да ме накара някой да го гледам, ще трябва не само да не ми вземе пари, но и да ми плати. Не всъщност.. мисля, че освен, че ще трябва да ми плати за да го гледам, ще трява да ми масажира краката през това време.. а ако се изнервя по време на филма също трябва да спадна напрежението и ще трябва и за това да се направи нещо.
Жалко, че никога няма да разбера каква огромна подмолна и конспиративна сила е facebook. И как някой контролира умовете на хората чрез него. Жалко, че няма да знам как някакъв нервен задръстеняк е станал милионер. Жалко

Мишел Сер - Петте сетива

2010-12-23T19:11:00.000-08:00

Мишел Сер е френски философ и като всеки уважаващ себе си такъв може да се похвали с достатъчно неразбираем стил на писане. До сега не съм чел и един френски автор, който да не ме е озадачавал и обърквал. И ако не броим комедиите на францизуте, филмите им са същите - странно неразбираеми, прекомерно прями, особено непоследователни. Затова харесвам френското творчество.
Роден 1930 и все още жив Сер преподава в Станфордския университет, а във Франция е един от най-видните интелектуалци. Славещ се също така с запленяващия си стил, по който чете лекциите си.
Тъй като напоследък имам уклон към сетивността изобщо, към сетивата, които имам намерение да мина едно по едно, тук под някаква форма, книгата беше добре дошла. Обаче книгата освен, че е обемна, се оказа и доста трудно смилаема. По-трудно отколкото си мислех. Стила на писане е особен.
Очаквах нещо като размишления и исторически бележки относно това как през годините, в различните култури, в различните среди, философии се е гледало на сетивността в различните и форми. Да ама не. Всъщност изследването на всяко от сетивата става през съвсем друг ъгъл. Този на субективното изживяване. Удивително е, че някой е способен само чрез образи и думи да каже толкова много за сетивата. Всъщност разбирането на текста на Сер няма как да стане чисто интелектуално, нито чисто сетивно. За да може човек да асимилира всяка една страница от книгата ще трябва да ангажира и въображението си, и сетивността си, образното мислене И интелекта си. Обаче аз намирам за много трудно подобно нещо - интелекта, който би трябвало да ти помага да следваш нишката на една мисъл, която се приплъзва и се накъсва, превръща се от съждение в перцепция, мисълта я има, но сякаш тя не се подчинява на логиката, а на преживяването. Тази смесица от интелектуално и перцептивно е и целта на автора, да те потопи в света на сетивното, да те накара да го изследваш, сам, интимно и свободно. Разбира се не само изживяването и изобразяването на усещанията е съдържанието на книгата. Преливането на усещанията едно в друго и прелитането им с мисълта, сякаш ги отделя от чисто телесното и ги превръща в инструмент за самопознание. В един момент си задаваш въпроса дали използваш разума за да опознаеш сетивата, или използваш сетивата за да обхванеш разума.
Не бих казал, че книгата е лесно четиво и всеки би могъл да я оцени. Но усилието си струва.

Ако някой желае да участва в инициативата на ЛИК и иска да получи безплатна, книжка в замяна, на която ще трябва само да напише в блога си рецензия може да прочете подробности в блога на издателството.

Къде е грешката

2010-12-16T13:04:00.000-08:00

Ако едно нещо се случи без никой никъде да разбере за него, то случва ли се наистина?
Ако едно нещо, което не съществува е обект на вярата на милиони хора, то става ли истина?

Простия отговор би бил - едно нещо си е истина независимо дали някой го регистрира, но едно нещо не може да стане истина, независимо, колко хора вярват в него.

Тогава следва ли логичният извод - Нещата, които никой никога не мисли и не възприема са повече истина, отколкото нещата, за които хората се заблуждават?
Тогава немислимото е по-реално от да кажем.. извънземните. Нo, ако никой не мислеше за извънземни, то е по вероятно те да съществуваха.

Truly alone

2010-12-11T14:42:00.000-08:00

В теорията на психоанализата понятието Аз, като психична инстанция за разлика от останалите структури не се схваща като изцяло психично. Лично за мен идеята е някак странна, защо Фройд е решил, че Аза да не е просто вътрешно психична инстанция, която има определена функция, а се е наложило самата му същност да се свърже с външния свят. Според Фройд Аза е представител на реалността за психиката. Неговата функция и цел изобщо е да се занимава с реалността, да я проверява, да координира поведението спрямо нея.
Но нещо още по озадачаващо казва той :
"Аза е предимно и най-вече едно телесно Аз; то не е просто някаква повърхностна същност, а самото то е проекция на една повърхност.1
Ако искаме да открием анатомична аналогия за него можем най-добре да я идентифицираме с "кортикалния хомункулус" на анатомите, който стои на главата си върху мозъчната кора, в вирнати нагоре пети, гледащ назад и както знаем с речевата си зона от ляво."

и бележка под линия -
I.e. the ego is ultimately derived from bodily sensations, chiefly from those springing from the surface of the body. It may thus be regarded as a mental projection of the surface of the body, besides, as we have seen above, representing the superficies of the mental apparatus.— (тази бележка под линия се приписва на Фройд, но по някаква причина не присъства в Немското издание на събраните трудове)

Това изказване придава на Аза едно, до много голяма степен, антропоморфно съществуване. Което си има свой образ, наподобяващ нашата сетивност в една въображаема форма.
Не е съвсем ясно каква роля има Аза за това, което наричаме идентичност, но да приемем само хипотетично, че тази връзка може би не е за пренебрегване.
Целта на това изложение е да задам един въпрос относно идентичността. Знаем, че за да функционира един психичен апарат нормално, той има нужда от стумилация. Това не се отнася само за ранните години от развитието, а и за постоянното функциониране на всеки човек в ежедневието му.
Да кажем, че съществува едно усещане у всеки от нас, което представлява усещането, че ни има и че съществуваме. Мисля, че е повече от логично, че това усещане се подкрепя от постоянните дразнения на средата, които помагат на човек, постоянно да се реферира с нещо за да знае, че съществува. Било това и собствените му телесни усещания.
Всичко това изглежда пряко свързано с представата за "аз съм". Идентитет - аз съм x,y,z,..
Тогава, какво се случва, ако успеем да прекъснем всички телесни дразнения с този Аз? Какво се случва с "аз съм"? Ако се преустановят всички сетивни дразнения, не просто 5те общоизвестни сетивни модуса, но и усещането за тежест, за разположение на тялото, за време, за пространство.

От 40 години насам подобен експеримент не е правен, защото се смята за твърде жесток за излседваните лица. Става дума за сензорна изолация в смисъла на ограничаване на свободата на движение, светлина и звук. Провежда се в звукоизолирани стаи, където за 48 часа се намират 6 души. 3ма от тях в пълна тъмнина и тишина, други 3ма в светли стаи но със заглушители на ушите, скиорски очила със замъглено стъкло и протектори за ръцете намаляващи възможността за опипване на околната среда. Условията не покриват и половината от сензорния поток постъпващ към мозъка, но последствията от експеримента са показателни, от какво значение е постоянни поток от информация идващ отвън.

Една от най-големите трудности в справянето с часовете в изолация е "непоносимата скука". Но какво прави мозъка, когато няма какво да го стимулира? След по малко от 48 часа 3мата участници с тъмната стая започват да халюцинират. Малки колички и зебри. Голяма купчина стриди. Звучи и светлини, които не съществуват.

Това са само 48 часа. Какво би се случило, ако това продължи години?

Пълната депривация от стимули вече сигурно звучи като истинско изтезание, особено за тези, които са гледали вече филма. Бихме предположили, че подобно преживяване би било равностойно на лудост. И действително е така. Пълната сензорна депривация не се практикува за повече от 3-4 часа. Но и няколко минути са достатъчни за да предизвикат халюцинации и загуба на идентичност и усещане за цялост на тялото или усещане за пространство.

Но тъй като това състояние прилича на това при медитацията, без да се налага волево да прекратиш възприятието на външните дразнения, тук има някои изненади.

Става ясно, че когато се прилага насила, или доброволно но за продължителен период от време ефектите са негативни. Но биха ли могли да се наблюдават позитивни ефекти от това? Странно, но да.

Един психоаналитик с особени интереси в областта на психо-активните вещества и странните състояния на съзнанието Джон Лили създава един уред спомагащ постигането на почти пълна сензорна депривация. REST tank. Малко тясно приспособление, в което се свиваш в ембрионална поза в течност с телесна температура за няколко часа. Най-забележителното е, че ефекта от това е търсен и положителен при тези хора търсещи това преживяване. Дори се използва като вид терапия за понижаване на стреса.

Lykke Li - Youth Novels

2010-12-09T15:29:00.000-08:00

Още един женски шведски вокал, който открих, че ми е любим :)

The meaning of life, несвоевременни терзания по темата

2010-12-08T06:02:00.000-08:00

Много често хората имат предубеждения относно Бог или това, което с други думи наричаме смисъла. На живота, да. Да кажем, че двете са взаимозаменяеми. Но няма да ги ползвам като синоними, защото по някакви причини това буди голямо негодувание у много хора, които обичат да мислят за себе си като за не религиозни и се гордеят с това особено много.
Ще изостава темата за Бог и ще говоря само за смисъла. Точно така, смисъла на живота. Удивително клише, нали? Но точно по тази причина, бидейки стигматизирано като клише тази тема е абсолютно карантинирана от вмъкване дори в най-невинния разговор. Дали защото се смята за безпочвена, твърде философска? Прекалено абстрактна? Смешна? Наивно претенциозна?
И въпреки това, всеки знае, че таи в себе си едно свое разбиране за това какъв е смисъла, нещо което е някак некомфортно да споделя с другите, защото е прекалено лично. И думи за него малко трудно се намират. Намиране, което ги хвърля в смут.
Никой не иска да го смятат за човек, който няма за себе си смисъл, който не е осмислил живота си някак. Темата понякога предизвиква у хората объркване, леко ги паникьосва, когато все пак се заговори за това и предизвиква една бърза, почти инстинктивна реакция да се изрече първата причина, която дойде на ум - децата, семейството, приятелите. Колко често обаче, човек се замисля за това, което наистина го движи напред? Не питам наистина.
Обичам да казвам, че живота няма смисъл.
Хората обаче често реагират доста смутени от това, особено ако случайно съм успял да им създам илюзията, че е обратното за мен. Не, че от този блог има опасност подобно впечатление да се натрапи на някой.
Наскоро гледах няколко филмчета на Don Hertzfeldt и ще призная че първото впечатление беше повече на отвращение отколкото на приемане, още по-малко харесване. И въпреки ужасните умопомрачителни сцени в анимацията му има едно ясно послание, което изумява с яркостта си и може би по тази причина е толкова неприемливо на пръв поглед.

Мислейки в тая насока, някога много ме тормозеше мисълта, че не би могло да има един общ смисъл на живота за всички и едновременно с това да има много и различни смисли за всеки един отделен човек. Просто едното би обезсмислило другото. Няма как всеки да си има свой собствен смисъл и това да е смисъла на живота, няма как, тогава няма баланс, няма универсален смисъл, няма никаква опора в това! Тогава всичко е просто плод на въображението им! Толкова е очевидно. Как може нещо толкова базистно да е просто въпрос на избор? Това го прави просто една прищявка, една фантасмагория. Не можех да се примиря с тая идея. Следващия период беше на отричането на какъвто и да е смисъл, това бе естественото следствие от първото ми възмущение.
Отчаяние, депресия, отричане на всичко което има стойност, изобщо всяко нихилистично отношение не ми бе чуждо. Но дори и за Ницше имаше нещо, което е висша ценност - постигането на състоянието на свръхчовека. Иначе как би могъл да живее човек без смисъл? Дори и той да е Ницше.
Какво огромно неразположение причинява естествената склонност на всеки човек, да има и да търси смисъл в живота си. Може би най-големия екзистенциален трън в задника на човека. Някои хора заместват смисъла със една крайна цел, която постоянно гонят, и която когато постигнат, трябва да бъде заменена от друга. Пак е някакъв смисъл.
Но когато аз казвам, че смисъл няма имам предвид че универсален смисъл няма. Ако някой след всичките години на еволюция, на исторически архиви, след всичките неща, който вижда около себе си и новините, които го заливат за насилие и смърт все още смята, че живота има смисъл, е аз намирам това за не по-малко заблуда от тази за вярата в божественото.

-- Ти вярващ/а ли си?
-- Да смятам, че има нещо..
-- Аха..
-- А ти не вярваш ли?
-- Мне.
-- (съчувствен поглед с много незаслужена снизходителност, който се извръща драматично)
-- ..
-- Не разбирам как може да не вярваш в нищо.. (може да се добави) много жалко (съчувствен поглед"горкичкият")
-- Тук от мен се очаква да кажа нещо като "вярвам в себе си" или някоя друга надута фраза за да покажа колко хубава опора имам в собственото си Аз. Но не е точно така...

Ок, ясно аз съм изоставен, без вяра и без Бог, без смисъл в живота, горкичкият! Толкова трябва да е нещастен..
Добре но какво става, когато дадеш безбройни примери на тези вярващи хора за това как човешките животи се появяват и си отиват от тоя свят сякаш са мравки. Оказва се, че някои от тях са едва ли не съгласни с това, че смисъла го няма, че Бог го няма, но те са си го измислили и ВЪПРЕКИ ТОВА искат да му вярват и приемат това за някакви красиво тяхно потижение заслужаващо възхищение. Или онзи малък гласец, който има казва "той не знае какво е да вярваш, никога няма да разбере". Стига се до една странна ситуация, в която аз съм нещастната изгубена божа кравичка, а те са богомолците, които знаят наполовина, че Бог е тяхна фикция. Кой е по-нещастен?
След това трябва да обясня, че все пак вярвам в нещо, но не всеки (странно защо) е способен да го разбере и да го интегрира като идея. Наистина не разбирам. Някак... не е модерно може би. Може би Коелю не е писал за него и за това почти на никой не му хрумва като идея?
Ето в какво вярвам аз. Вярвам, че на този свят универсален смисъл няма за абсолютно нищо и единствено нашата психика и нарцисизъм (самоусещане за съществуване) е причината да трябва да се означим някак, като нещо, което да се реферира на всяка цена с друго по-голямо от него. Причината? Може би защото самоусещането е че сме твърде незначителни и неспособни да живеем сами? Може би защото тогава всичко би зависело само и единствено от нас? И няма да можем повече да прехвърляме причините за всяко страдание по земята на някакво Провидение?

Не искам да звуча, сякаш съм против религията или намирането на смисъл, Напротив. Просто не разбирам, защо изказването, че смятам, че смисъл няма веднага ме превръща в нещастник изоставен от живота и всичко което има стойност, някакъв слепец в джунглата на илюзиите, някакъв краен реалист.

Ето каква е идеята, пирона на шоуто, мястото където 93% от хората вече са спряли да четат, но затова пък един-двама може би ще ме разберат и ще захванат какво имам да кажа.
Всичко просто се случва. Без определена причина и цел.
Напълно изоставени на една абсолютна случайност, един хаос, в който знаците на хората и тяхната впечатлящваща способност да придават смисъл на нещата са техния най-голям дар, който за съжаление понякога твърде много се изражда. Тоест съм привърженик на субективния смисъл, всеки сам за себе си. Но всеки намирайки си/търсейки си такъв смисъл изпразва другия, универсалния смисъл от всякакво съдържание.
Смятам, че живота е просто случка, която ти се случва, че в нея можеш да откриеш изумителна красота, топлота, любов и да преживееш безценни неща, да усетиш връзката с друг човек, да общуваш, да обичаш, да защитаваш, да бъдеш защитаван, да страдаш, да се смееш. (А може да се родиш да сптрадаш и да умреш без никога да си изпитал щастие.) Да живееш и да се радваш от това, което има значение за теб самия и понякога, ако имаш късмет да е такова и за другите около теб. Смятам, че ние хората имаме значение единствено един за друг и най-хубавото нещо, което може да съществува е това, което може да се породи само между хора.
Нещата и така са прекрасни, такива каквито са, наред с целия ужас и болка, всичко това, колкото и да е небалансирано, хаотично и отвратително може да бъде в същото време и нещо прекрасно, топло, сърдечно и безценно.
Нека всичко, което е просто човешко бъде ценно само заради това, че е такова. Защо трябва да пренасяме нашия човешки смисъл в космоса, света, времето, звездите и цялата вселена и реалността? Защо просто не сме хора, а имаме тази непоносима потребност да пренасяме винаги тези субективни, архаични значения и да ги прикачваме към собствените си страхове само за да се чувстваме по-добре? Защо просто не сме тук и сега, без Бог и без цел и смисъл (всеобщ) и въпреки това, да се радваме на уникалността на това, което имаме? Защо е толкова трудно да сме просто хора? И да живеем заради това, което имаме след като знаем, че го имаме?

Ноща; отново

2010-12-07T13:00:00.000-08:00

Обичам, когато нощта се усеща по-топла от деня, дори от вечерта, която я предхожда. С настъпването на малките часове противно на очакваното навън става по-топло, времето някак омеква. Може би заради леката мъгла. Хладно е и мирише на сняг, от някъде се носи и миризма на готвено. Мъглата е виновна, за усещането че мирише на дим, възхуда е приятно тежък и хладината те гали на фона на блещукащия град.
Не искам да мисля за празниците. Не искам да мисля и за проблемите. Просто се чудя къде ми е котката. Преди малко я пуснах да излезе през прозореца на тавана. Трябваше да му измисля по-приемливо име. От "Автентичната котка" на Пратчет това ми е останало като най-полезния съвет - избирайте име, което да сте готови да викате в нощите из квартала. Представям си как би ми се сторило, ако някой вика в нощта "Фроооойд! Фройд, Фройд! къде си?" Обещавам следващия път да е нещо по нормално, като Херцфелт или Ленин.

***

А, ето го. Влизай вътре дребен, малък, оранжев пух такъв.
Наистина някой от долните етажи готви, усеща се нещо в нощния студ. Такъв въздух те подлъгва да се откажеш от всички глупави грижи и да бъдеш тук и сега. И просто да дишаш студения хлад, да съществуваш въпреки това, че няма кой да те види и да те отчете. Няма и нужда. Това си е моята нощ.
Лесно им е на котките. Клише. Но е от тези, верните. Не като тези за любовта и кучетата и как кучетата можели да обичат по-истински от хората. Съжалявам искрено всеки, който мисли така. Простичък живот, де да можехме да го живеем и ние. Но ние не искаме да го живеем, нищо, че така лесно се отдаваме на философстване за простите неща в живота. За малките радости. Но...
На харда има купища филми, няколко статии ме чакат да бъдат прочетени и една книга от ЛИК, която трябва вече да започвам. Все сладки и занимателни неща. Да се захващам.

2010-11-29T11:27:00.000-08:00

Последните няколко дни съм преизпълнен с енергия, която някои хора биха нарекли негативна, защото много лесно влизам в спорове и съм малко по хаплив от друг път. Но нали за това има блогове?
Някога писах за един определен тип хора, които като че ли не всеки има нещастието да забелязва.
Става дума за някакъв вид отношение към другите, което сякаш е там, но не е там. Като, че не се основава на желание за комуникация, а повече на адаптация. Хора, като всички други, сляли се с тълпата, с групата, с колектива, даже женени хора с деца и добра работа. Може би поради изключителната ми потребност да разбирам всяко поведение тези хора ме плашат понякога. Плашат ме не защото не мога да ги разбера, аз защото няма нищо за разбиране. Като, че самия човек функционира напълно ефективно, но просто функционира.

-- Спомняш ли си момент от детството ти, когато си плакал?

-- Не, не мога да се сетя в момента.

Чувства се появяват понякога, но най вече когато служат за отбранително поведение, което ги показва само като агресия. Която пък става леко завишена на моменти, понякога прекалена. Естествено това предполага застрашеност, чувство за несигурност. Което е в основата си нагон за самосъхранение. Но защо е толкова по-лесно тези нагони да действат, а не другите - тези които търсят връзка, контакт, споделяне?
Всичко се измерва според своята полезност. Ако е полезно, ако го ползвам, значи е добро. Ако не ми служи, ако нямам потребност от него, значи е лошо или просто безразлично. Много проста логика, често се среща при по-възрастни хора, а и не само. Но не всеки я прилага към отношенията си с хората.

-- Значи ти си готов да откраднеш нещо, ако си напълно сигурен, че няма да те хванат?

-- Ами да. Защо да не го направя? Щом няма да ме хванат?!

В някакъв разговор, спор, диалог, в един момент си даваш сметка, че си говориш сам. Но не защото човека насреща не иска да приеме доводите ти, а защото по някаква особена инерция той те е забравил, ти сякаш не си там, а той говори "през теб". Опитваш се да го прекъснеш, но той като че се е отдал на собствената си муза, съединил се е с нея и не забелязва шума идващ по посока на теб. В такъв момент се чудиш дали изобщо този човек знае че си там? Всъщност въпроса е повече дали му пука дали си там.

-- Не мога да разбера защо всичкиблаблаблабалблбалбалбла..

-- Да, но аз мисля че..

-- Блаббаблаблаблабла

-- Аз май си говоря понякога сам, а?

-- ...блаблаблаблбалблабла

-- ...

-- блаблаблаи няма никакъв смисъл, човек!

-- Аха..

-- Tака си е.

-- ...

Когато се казва, че някой ти изсмуква енергията, е тези хора много ги бива в това. Говорите за нещо съвсем в нормален тон и в един момент той започва да навлиза в детайли, които никой не би сметнал за важни, да казва очевидни неща, да навлиза в подробности за тях, неща които всеки знае и неща, които ти също знаеш и слушането им изисква истинско усилие да не заспиш. По някакъв начин важното е винаги на заден план, а странните детайли са в центъра. Важното и маловажното заслужават еднакво внимание, може би защото и двете са теми за разговор, нали? Хората го правят това.. говорят..

-- При определени обстоятелства, когато си принуден и притиснат от събитията ти би ли убил човек, ако ти се наложи?

-- Ами мисля, че да.

Това, кой оцелява и кой загива не е критерий, кое е здраво и кое болно. Хората, които са идеалното колелце в машината на живота, обикновено не са най-нормалните ни съседи.
Това дали си адаптиран не значи нищо повече от това, че си адаптиран. Това, че можеш да свириш на музикален инструмент не те прави артист, а подражател, ученик, калфа. Усвояването на едно умение не предполага задълбочено разбиране. Това, че можеш да възпроизведеш, не значи, че можеш да създадеш музика.

Whois

2010-11-24T14:17:00.000-08:00

Една от най-нелечимите илюзии, в която отново и отново попадаме е тази, че се познаваме достатъчно добре.

Shake it

2010-11-22T08:44:00.000-08:00

Още от времето на Cow and Chicken имаше нещо нередно в Cartoon Network. Нещо като, че насилваше границите на приличното. Времената се променят, живота е по суров ще кажат хората, но се съмнявам, че даже най-крайните закрилници на модерния живот ще застанат зад този епизод на Sym-Bionic Titan.

Генади Тартаковски, който не! не е българин - руснак е, е създателя на Dexter's Laboratory и Samurai Jack, които доста хора познават, сега твори нов анимационен сериал, за който нищо не бях чувал, което си е разбираемо, аз телевизия не гледам от години.

Когато преди около две години отново чух откриващата песничка на крава и пиле бях меко казано потресен от това, което преди не можех или не исках да си преведа. Ето, опитайте се да се сетите кое е това, което преминава границата..

... на между видовите отношения... от най-интимен род.. които бащата не смята за толкова важни.
И като добавим към това шегите със сополи (които стават все по-приемливи, ако се съди по честотата им в ефира на CN), цвръцкане на мляко от вимето на кравата, голия гъз на червения дявол и всички останали шеги от този двусмислен сорт нещата стават още малко по-смущаващи.

Докато четях Сняг на Орхан Памук ми се стори отблъскващо това, на което се смее народа в книгата му. На театрални постановки актьорите излизат и първо правят "скечове" осмивайки политици и образи от ежедневието със страхотна доза цинизъм и простащина. Мислех си, че малко хора действително се смеят на толкова елементарни неща и Памук е попресилил тези черти на турците от провинцията. Обаче малко след като я започнах попаднах на някои популярни комични предавания по нашата телевизия и си дадох сметка, че в българия на хората им е смешно най-вече това - простащината и цинизмите. Шегите от Шоуто на Слави са също толкова елементарни и просташки, както е и това на което се смеят хората от книгата. Чувството за хумор тук действително Е елементарно. Не си бях давал сметка до тогава.
Слави Трифонов много обичаше (когато още гледах телевизия) да се прави на начетен. Обаче независимо, колко си начетен и колко дипломи имаш, чувството ти за хумор показва що за човек си в действителност.
Света бил оцелял, защото се бил смял. А ако не се беше смял? От какво щеше да загине този иначе-толкова-весел свят? От плач и самосъжаление може би? Затова веселейки се и смеейки се света повтаря грешките си и смеейки се гласува за АТАКА и подобни нещастни, озлобени човечета като тези които гласуват за тях. Иначе-толкова-весели хора.
Има неща които никога няма да разбера, научавам се да се примирявам с това. Уча се да съм смирен пред загадките на вселената. Една такава загадка е предаването Аламинут. Подобна загадка е и предаването НЛО, но там хумора макар и плитък е по-битов и по-малко просташки. Но Робин Кафалиев за мен е енигма. Енигма е и човека, които го е наел. Енигма е и този, които още го държи на работа и си мисли, че той е добър актьор/продуцент. Енигма завинаги.
От какво зависи кой на какво се смее? Ами всеки се смее по една и съща причина, но за някои просто любовната игра липсва.

Инициативата на ЛИК и безплатни книги

2010-11-15T08:06:00.000-08:00

Една доста интересна инициатива на издателство ЛИК, което ако не му изчерпваха бройките толкова бързо щеше да е перфектното издателство :) Можете само чрез заявка на техния имейл адрес да получите книжка по ваш избор от списъка тук и единственото условие е да имате блог, в който да напишете рецензия за книгата. От там нататък може процедурата да се повтори много пъти стига да ви харесат рецензията, която не е задължително да е позитивна, което е важен момент, за да стане ясно, че целта на цялата инициатива не е само реклама.

...и тъй като бързо постнах втори път, нека ви препратя една публикация по надолу, защото може да я изпуснете, а аз много се гордея с нея и не искам това да се случи.

История на окото

2010-11-14T18:47:00.000-08:00

Напоследък нямам желание да пиша. А май е дошло време. Започва да ми липсва това, а и мисля, че е време да си позволя една допълнителна доза фриволност и да оправдая подзаглавието на блога не само с това, че сменям една две теми на пост. Понякога нищо не сменям, ама надали съм излъгал нечии очаквания, така че става дума само за един човек, който не е доволен и тъй като живея за да го задоволявам може би е време да му покажа малко от всеотдайната си грижа.

Това ме подсеща за един мой начин на самозадоволяване, който е изпълнен с необяснима доза магичност. Малък фетиш. Воайорски фетиш, който имам от малък. О, сега, казва си перверзния читател, сега е време за малки мръсни тайни! Възбуждайки така умело апетити, ще си позволя да ги охладя също толкова бързо, защото става дума не за банята или тоалетната, нито за нечии гол задник от детството ми, а нещо доста по-невинно. И същевремено малко след като пресъздам магията отново толкова безочливо ще я опороча със психоаналитични препратки към воайорството като перверзия изобщо.
Ходейки си по улицата вечер, по неведоми за съвременното съзнание на автора причини, неговия невръстен аналог забелязва, че ходейки по улиците, вечер, поглеждайки към светлините по хорските къщи и по точно техните прозорци, има една интересна фантазия, която го прави много щастлив.Гледайки към жълтата светлина, обикновено лампион и понякога фикус във фантазията на малкия човек се образува една картина на съвършено удобство и уют. На спокойствие и топлина. Гледайки през хорските прозорци, почти всяка стая (дори и най голата) изглежда някак художествено любопитна и занимателна. Фантазията е за топлина и удобство, за спокойствие и мир. Това му напомня ходенето на гости с родителите му. Влизайки в тези така любопитни пространства, тези топли и светли бърлоги винаги обградени с ореол на загадъчност отвън, пространства, в който само определени хора могат да влизат и да излизат, тайни места, където никой не знае какво се случава, той поглъща миризми, форми и образи, сякаш в един друг свят, в чужда вселена, където всичко е любопитно и интересно.

Интересното за нашия автор е това, че магията все още е жива и със същата сила както и в миналото фантазията му се проектира на всеки прозорец, на който се спре погледа му в ноща. Изпълвайки го с особено задоволство.
Колкото до задоволството си дадох сметка, че недоволството, което те кара да търсиш задоволство, всъщност движи живота напред. Но не в обичайния смисъл. За мен задоволството има странния ефект да ме оставя с усещането за празнота и макар да прозвучи малко като патология, чувствам се като мъжка богомолка, изпълнила предназначението си и готова да задоволи и най-капризния вкус на женската използвайки целия си набор от мозъчни клетки. Отново вечните въпроси за желанието и постигането му, което отново и отново е недостатъчно и отново.. когато е достатъчно.. сякаш е равностойно на смърт. Нищо, което желаем сякаш не е това, което желаем. Което прави света толкова разнообразно неразочароващ.
Та какво е желанието при воайорството. Какво искане е това на гледащия?
Окото е интересно нещо. Самото то, наблюдавано отстрани е запленяващо. То може да притеснява, да вълнува да възбужда със странното си значение, което му придаваме. Причина за това надценяване е може би факта, че самите ние черпим от света най- вече чрез зрението си. Общуването с другия е винаги на първо място чрез зрението. Но пък това, че нещо влиза не е достатъчно основание да се предполага, че нещо от там излиза. Тогава защо го смятаме за прозорец? Поради мимиката, която точно в областта на очите придава най наситеното с експресия място на човешкото тяло. Но самото око, няма израз. Имат веждите, клепачите, мускулите, челото и всички възможни техни бръчки, смачквания и изопвания. Самото око е напълно безизразен орган, чието "поведение" се заключва само в прости движения около неговия център. Окото никога не спира да поглъща дразнения, то е само скрито от клепачите ни по време на сън, но дори и тогава продължава да поглъща, незабелязано и тихо да съществува. Забележително качество на очите е, че понякога само те от цялото тяло остават незасегнати от някои състояние на тялото. Като например съня. Освен висцералните и безусловни рефлекси всяко движение в тялото ни остава парализирано. Но не и очите. Дори при опити с осъзнато сънуване е доказано (доколко не мога да знам, но така пише в книгата) че сънуващия осъзнавайки съня си, може да комуникира с външния свят съвсем съзнателно, като подава сигнали чрез движения на очите си под затворените клепачи, в отговор на зададени въпроси от вън. Може би причината за никога неспящата активност на окото е неговата защитеност от външния свят също както половите органи, които също не се притесняват да функционират в състоянието на сън еднакво ефективно както в будно състояние. Окото изглежда споделя някои качества на половите органи. Малко притеснителен факт. Тази аналогия не може да продължи още много дори и да ми се иска. Нали?
Вглеждайки се в очите на някой, нещо което няма как точно да стане поради неспособността ни да гледаме два обекта едновременно, може да получим едно притеснително усещане. Сякаш самото око, като малко хлъзгаво животинче водещо своя безсънен живот ни наблюдава от вътрешността на своя притежател. Удобно приютено в своята тъмна утроба то се взира и обратно - то прилича на малка бездна. Малка безмерно тъмна дупчица, която наподобява и други едни части от тялото, ако вземем предвид формата и свойствата на ириса.
Освен че окото може да "говори" то може да поглъща, да изразява, да изпива, да съблича, да се радва, да пари, да боли, да смъди, да плаче, да се усмихва, да избягва, да обвинява. Голям регистър от метафори.
Тъмнината в центъра на окото идва от това, че светлината от вън се поглъща от тъканите вътре в окото. А бидейки за него най-вече образ, то ние сме в позицията на нещо, което очевидно ще бъде погънато.

Пикантен хималайски чай

2010-11-12T06:09:00.000-08:00

О, боже! Кулинарни рецепти? В моя блог?!

- 1 с.л. семе от копър
- 6 шушулки кардамон
- 12 венчелистчета карамфил
- 1 пръчка канела
- 5 мм накълцан джинджифилов корен
- 1/2 ч.л. черен пипер на зърна
- 2 листа дафинов лист
- 6 с.л. светла кафява захар
- 1 литър вода
- 2 с.л. чай Даржелинг
- 250 мл прясно мляко

1. Всичко освен млякото и чая се поставя в тенджерата и се оставя да заври. След като заври се похлупва и се вари на слаб огън 20 минути.
2. Маха се от огъня и се слага чая като се разбърква и се оставя за 10 минути да се разтвори
3. Добавя се млякото и пак се кипва; прецежда се и се пие веднага

Не съм голям разбирач по вкусовите въпроси, но ще кажа, че този в Апартамента е абсолютно същия като аромат и вкус като изключим пикантната част, може да се махнат пипера и джинджифила. Също може млякото да се увеличи малко като доза или поне да е с по голяма масленост, май вкуса ще е малко по наситен. В Апартамента виждам, че има подправки които тук ги няма, така че не е съвсем същия чай явно. Относно джинджифила не ми е много ясно колко са 5мм от корена защото аз си намерих сушени резени от китайския на пиротска и 5мм е едно абстрактно понятие за един корен пък бил и той сушен. Всички отделни подправки могат да се намерят на женския пазар, а чая може да се купи от някъде където се продава насипно, мисля, че навсякъде може да се намери като сорт.

Imagine accepting the truth

2010-11-11T19:09:00.000-08:00

Колко пъти трябва да ти се случи нещо за да стигнеш да извода, че ти си причината за всичко него? А след това, колко още за да стигнеш да втория - че това не води до нищо добро?

Трябва да си купя принтер между другото...

Where's my head at?

2010-11-07T16:35:00.000-08:00

the Wait

2010-11-03T16:18:00.000-07:00

Мога смело да кажа, че чакането, за мен е lifestyle. Очакването на нещо да се реши. Нещо да се разбере. Нещо винаги важно, нещо от което зависи цялото ми бъдеще в повечето случаи. По много и различни начини. Чакане нещо да се случи също така в онзи метафизичния смисъл. Нещото което всеки си го чака цял живот, а и което май ни крепи като хора. Дали съм само аз или и с другите е толкова неясно и вечно подвижно бъдещето?
Като гледам хората около мен повечето със зъби и нокти се стремят да се циментират тук и сега и никога повече да не помръднат, поне колкото да не развалят самозаблудата си че те се развиват всъщност. Или поне че се опитват.
Но пък и на мен какво друго ми остава? Да си стоя на едно място няма да го изтърпя, няма да понеса мисълта, че живота си тече пред мен. Аз съм със кристално ясната заблуда, че правя всичко възможно за да живея така както искам и никога няма да съжалявам. На доста хора това им звучи може би смешно. Защото никак не съм човек на крайните преживявания, който иска да грабне момента и да му изсмуче живителните сокове докато още са топли. Вечната опозиция между интро и екстра-вертите си е каквато винаги е била. Право на обнародвано мнение винаги имат ектравертите по простата причина, че техния глас се чува най много. Крясъци и смях и винаги колектива и масата вибрират в техния тон. По скоро обратното, те вибрират в тона на масата, но важното сега е че ефекта е следния - хората които не са част от голямата еуфория са хм.. дали да цитирам хора, които с така добронамерен тон ми заявяваха, че ако си "затворен и кротък" това било неестествено. От тона им изглежда, че тези индивиди са нещо като умствено изостанали в едно сладостно отношение с другите, че са осакатени емоционално. Което навежда на това, че трябва да прегърнем всички априори - че общото е най хубавото.
Ще ми се тук да мога с един снизходителен и умерен тон да дам да се разбере кои са техните недостатъци, да кажа колко красиво нещо е това да бъдеш сам, колко неразбиране всъщност се корени в това отношение и т.н. умерени неща по темата. Само, че аз съм от онези малко по неспокойните и бих се разпенил насреща. Но пък самата идея да го направя е като да се боря с вятърни мелници.. Що за кауза е това? Нима има някой, който може да приеме факта, че това да не си луд по големите компании и шумните заведения е нещо неестествено? Нима личната гледана точка на някой е достатъчно гъвкава за да има отношение по една толкова болезнена тема като тази? Ще ми се да вярвам, но... това си е моята тема

Gimme

2010-10-19T15:58:00.000-07:00

Нещо все не се получава и ще почна да хленча като някоя ученичка вече. Някой чуди ли се защо, ако някой е самотен и нещастен и реши да си направи блог не сяда и не пише - О колко съм самотен и нещастен и съм в депресия! Никой не ме обича! Освен, че ще му свършат бързо изразните средства и ще изчерпи темата от раз никой няма да иска да го чете. Никой не иска да си искрен, никой не иска слуша за страданието ти, ако не го подправиш и не го украсиш с всичко необходимо за да възбуди някакъв интерес, нещо да възбужда интереса, да предизвиква асоциации с разни други неща. Цветя, рози и алени капки кръв или там каквото се смята за естетизация на страданието. Никой не иска да слуша самосъжалителни хленчове. Никой не иска да знае буквално как се чувстваш. И наистина има нещо ужасно в това. Познавам човек, който когато изпадне в депресия няма друг начин да изрази това как се чувства освен да просне един статус във фейсбук за това как буквално се чувства. Колко е самотен и нещастен. Защо това е толкова смущаващо? Защото мен много ме смущава, когато някой го прави така със замах сваля всички дрехи и разкрива всичките си срамни и безсрамни части. Има нещо силно ексхибиционистично в това. Сякаш още една стъпка понапред и ще изкрещи "дай ми любов! дай ми грижа! кажи ми че ти пука!". Нещо сякаш ни се натрапва, карат ни да съчувстваме, а ние от наша страна не можем друго освен да изпитваме смущение от голотата и снизходително състрадание към подобна дейност, не към заявените чувства. Те само добавят още по трапчив вкус към цялото усещане за голота. И започваме да обвиняваме себе си, че не можем да съпреживеем нещо толкова човешко, толкова естествено като това да покажеш че те боли и че имаш нужда от любов. Да му се възхитим.
Аз се сещам за хора, които с готовност правят всички тия неща или поне си мисля, че биха го правили. Доста психично болни ми се струва, че съм виждал (колкото и да ми е малко опита) да правят такива емоционални признания. За мен освен ексхибиционистичния аспект на това поведение има и още един. Има още една група хора, които правят точно същото нещо с нуждите си. Да ги заявяват непосредствено с всичко което имат под ръка, на момента hic et nunc. Викат им бебета. Това не е метафора. Плача е пряк израз на нуждата и тя трябва на всяка цена да се задоволи веднага.
Все повече напоследък ми се натрапва едно разграничение в тая връзка (е не точно в тая връзка, но има такава). За чалгата става дума и за секса. За това кое е желано и от кого. Може да се каже според мен нещо за хората, които намират чалгата за хубава музика, в която се пее за нещата от живота, нещата които ги вълнуват тях. И тяхната форма на вербализация не ги притеснява ни най-малко. Директното изказване на желание, с възможно най-посредствената (метафора е силна дума за това, няма да я ползвам) дума или израз не притеснява с нищо обекта на чалгата (аудиторията на чалгата не я смятам за субект). Обекта на чалгата приема и се радва на простичкия сатирязисен език на изпълнителя/ката. Щракалка, тупалка, палатки и т.н. изрази са особено възбуждащи за обекта на чалгата. Но една друга група хора, които по някаква причина намират това за грубо и просташко. За прекомерно като израз и за прекалено сексуално.
Ако първата група хора си направят еротично списание то ще е за хард порно, ако вторите си направят еротично списание то ще е за еротика, за софт, за естетика. Ако първите се смеят на шеги в които няма шега, а просто една цинична дума или най много две три думи комбинацията от които звучи приятно, а смисъла им те праща право във на м***********а са смятани, то втората се нуждае от "виц" и колкото по изтънчен е този виц, колкото по скрито е съдържанието му, толкова по забавно го намират те. Явно на първите задоволяването на потребностите (хаха) трябва да е пряко и непосредствено, докато вторите имат нужда от стриптийз, от прикриване на тялото с дрехи, от метафора, от виц, от каламбур, от заигравка със смисъла.
Първите няма да създадат нищо повече от чалга. Вторите имат щастието да имат въображение за нещо повече от "щракалки". Ако някой ще създаде нещо, което да се нарече искуство, то няма да са първите. Обаче защо? Няма да кажа какво мисля, защото ще е прекалено интензивен дразнител за нежния слух на хората (това е и комплимент, моля разбирайте ме двусмислено). Целия пост е една любовна игра за да не може да си кажете - виж го тоя лудия за какви сексуални ми ти нагони ми говори. Надявам се да съм попредразположил малко някой да се замисли за нещо което не се е замислял до сега, а не да го вмества в пределите на старите си разбирания. Всъщност, ако тази цел е постигната някъде, то поне от този блог е имало малко полза. Никой не иска директно да му го мушнат все пак.